Свидетелства от моето съдебно досие

Приключвам своя разказ за престъпленията спрямо унгарските бели робини от Лайпциг и най-вече за участието на немските държавни институции в тях с това, което узнах от моето съдебно досие.

На 28 май 2015 година, само няколко часа преди да се кача в самолета за Германия, където смятах да се установя на постоянно местоживеене, получих куриерска пратка с поща от канадското министерство на правосъдието. В нея намерих наказателна заповед (Strаfbefehl), подписана още на 23 септември 2014 година от съдийката от Районния Съд на Лайпциг Инес Валтер, с която за клевета и обида на сводника Йенс Котке и двамата служители на БКА ми се налагаше сериозна парична глоба. Наказателната заповед в Германия е еквивалент на съдебна присъда за леки престъпления. Специфичното за нея е че, издаването ѝ не изисква доказателства за вина, а само достатъчно подозрение за такава, поради което тя винаги може да се оспори от обвиняемия, като оспорването ѝ (отхвърлянето ѝ) автоматично полага началото на стандартен съдебен процес. Аргументирана с небходимостта от разтоварване на съдилищата и намаляне на съдебните разходи, наказателната заповед на практика е способ човек да бъде изправен пред съда и без да има нужда да се обосновава необходимостта от съдебен процес и да са изпълнени формалните изисквания за това и е един от прийомите превърнали немското правораздаване в инструмент за съдебен терор срещу недоволните и за прикриване на престъпленията на властимащите и до пълното му противоречие с понятието за правосъдие. Немското правораздаване няма нищо общо с декларираната правова държава и е особена тема, за която вече съм писал в другите си блогове, ще пиша и в този. Но в тази статия аз ще се спра единствено на свидетелствата за защитата от немските институции в престъплението робство с цел сексуална експлуатация. Преди да премина към конкретиката, ще направя едно уточнение. Едно съдебно досие, независимо как е съставено, има уникалната способност винаги да извежда истината наяве по неговия казус поради което всички свидетелства от страниците на моето досие за ролята на немските правоохранителни органи в престъпленията срещу унгарките имат много по-голяма тежест от споделеното от мене като свидетел или от коментарите към моя блог. Това много добре знаят всички опитни разследващи полицаи и то е обяснението за, както разкри досието ми, отказа на президента на полицията в Лайпциг да подпише предложението за привличането ми под отговорност и за съвета на непосредствените началници на вече споменатия полицай Кийтман да не подава сам тъжба срещу мене. Това е и обяснението, защо немското законодателство наказва с до 1 година затвор публикуването на съдебно досие, което аз между впрочем направих в немския си блог – такива публикация ограничават вилнеещия произвол на немското правораздаване, а точно този произвол, който всъщност е съдебен терор, е крайно необходим на властимащите там за разправа с недоволните и с тези, които дават гласност на техните престъпления.

Както вече писах, досието подтвърди предположенията ми, че до откриването на моя немски блог в БКА няма никакъв писмен документ за двете срещи с мене, което е доказателство, че срещите с мене са проведени с цел прикриването на престъпленията. Първият писмен документ за тези срещи, състояли се на 22 април и 2 юни 2010 година, е докладът на на Ралф Оберндьорфер до ръководството на БКА от 19 януари 2011 по повод първата публикация в моя блог. Вече писах за неадекватния въпрос на Ралф Оберндьорфер и колегата му Шмидт към лайпцигския им колега Кийтман дали моите твърдения за престъпленията в Лайпциг са верни (БКА има право да разследва действията на местни полицейски органи), но фактът, че докато в досието има паметни бележки за телефонните разговори между полицаите през 2011 година във връзка с разследването срещу мене, за въпросните телефонни разговори между тях след срещите с мене през 2010 година в досието няма нищо, подтвърждава тезата ми, че контактите им тогава са били с цел прикриване на престъпленията, а конкретният им резултат е този, че чрез Кийтман и неговия информатор сводника Котке немкинята, която ми разказа за престъпленията, беше неутрализирана, приятелката на Лили изчезна от Вила Роял и моите познати престанаха да идват в Лайпциг.

  Разследването срещу мене е водено от същите полицаи, които в своя блог обвиних в съучастие в престъпленията – двама от тях поименно, а третия – Кийтман, с оглед на служебните му функции. Нормалната практика е такива полицаи временно да будат отстранени от изпълнение на служебните им задължения до изясняване на обстоятелствата, но фактът, че това не само не е направено, а те даже разследват този, който ги е обвинил, което предопределя изхода на разследването, доказва, че зад престъпните действия на тримата служители стоят техните служби, а значи и самата система.

 Между впрочем, досието потвърждава, че разследване по моите твърдения никога не е имало и полицейските служби не са изпълнили основно изискване на немския закон и на международните споразумения за борба с търговията на хора – да разследват всяка информация за извършено престъпление, особено за търговия с хора. Споменава се за разследване на моите твърдения, посочва се и негов номер, но няма никакъв документ за извършени действия в рамките на това разследване. Като такива действия са посочени разпитите на няколко унгарки, включително и на Лили, но протоколите от тези разпити носят номера на разследването срещу мене и така е обяснено и на разпитваните – да не би да се заблудят и да си помислят, че може да разчитат на немската полиция. Самият Котке е разпитан в качеството му на свидетел по разследването срещу мене, като отговорите му са предадени в писмена форма от неговия адвокат. В показанията от името на Коттке неговият адвокат подтвържава, че неговият клиент предоставя жилища за проституция (това е законно в Германия) и че сключва договори с жените (Geschäftsbesorgungsverträge) за съдействие при намирането на клиенти (чрез рекламна дейност), за които се съмнявам, че са законни. Около три месеца преди това, в своя паметна бележка от 19 януари 2011 година полицаят Кийтман посочва, че Йенс Коттке, в качеството си на сътрудник на Феникс ГмбХ предоставя жилища под наем за проституция срешу твърди цени. Написаното оставя впечатлението, че дейността на Коттке се ограничава единствено до предоставяне на жилища под наем, но както споменах, според неговите показания той извършва и рекламни дейности, а в периода, в който се развиват събитията в Германия действаше Закон за проституцията, който под мнимата цел да легализира проституцията фактически легализира сводничеството, защото според него проститутките са задължени да изпълняват указанията на своите наемодатели. Уточнението, че единствената законна форма за получаване на възнаграждение от проститутка е наемът, не само че не ограничи експлуатацията на проститутките (законът не предвижда никакви ограничения за размера на наема), но осигури пълната доминация на немските робовладелци в собствената им страна. Самият закон е едно законодателно престъпление, което подтвърждава, че търговията са хора се радва на подкрепата на висшата законодателна власт. При обвинение за клевета и набедяване в отличие от други деликти доказателствената тежест в Германия не е върху обвинението, а върху обвинявания. Без професионално разследване на твърдения за търговия с хора няма как обвиняемият да представи юридически валидни доказателства за твърденията си, особено ако не е участник в престъпленията, и това важи за много други деликти.

От досието научих, че още на 20 януари 2011 година полицаят Кийтман се е обърнал към немската дъщерна фирма на Google Inc. (собственикът на домейна blogspot.com) с искане блогът ми да бъде изтрит, тъй като твърденията в него не отговаряли на фактите. Отговорът е учтив, конструктивен, с изразена готовност за сътрудничество и предоставяне на исканите информации, но отрицателен с аргументацията, че в моя блог не са открити явни правонарушения. Не изключвам, по скоро предполагам, че междувременно Google е пожелал да види доказателства за неверни пасажи в блога ми, но немската полиция не е била в състояние да представи такива.

Едно от най-важните открития от досието ми е, че на 17 януари 2011 година полицаят Кийтман (Лайпцигска полиция) в телефонен разговор е помолил колегата си Шмидт (БКА) да му предостави личните данни на Лили и последният се е съгласил да ги предостави, като същата вечер сводникът Йенс Коттке е знаел за проведения разговор, както личи от коментара му към моя блог от същата вечер, който разкрива и причината за искането на Кийтман – Лили да бъде доведена пред полицията в Лайпциг за да свидетелства в полза на своито робовладелци. Това обстоятелство не само подтвърждава, че Коттке е информатор на полицията, но и че междувременно водещият офицер Кийтман е възложил на своя агент Коттке да организира „доброволното“ явяване на Лили пред полицията в Лайпциг и че Лили не се е явила на разпит в полицията доброволно, а по принуждение. Забележетe, че немската полиция може да призове на разпит Лили официално, но тя не прави това, а я привиква чрез организираната престъпност под формата на „доброволно“ явяване – Коттке предава искането на унгарския си партньор, а той от своя страна информира своите шефове. По този начин се изключва възможността жертвата да остане с впечатлението, че полицията може да действа в рамките на закона и да ѝ помогне, дава се възможност на робовладелците на Лили да я инструктират подробно, на практика да я принудят към лъжесвидетелствуване, с пълното съдействие на немската полиция. А и официалната призовка за разпит води до официални писмени свидетелства за ставащото и в немските, и в унгарските институции, докато основното правило на съвременното робство е да няма никакви писмени документи свързани с него. Забележете също така, че за идентифицирането на Лили, която повече от 3 години най-редовно е посещавала Лайпциг, полицията на Лайпциг иска съдействието на БКА, която се намира във Висбаден. Вече писах, че на втората среща с БКА от един коментар на Оберндьорфер разбрах, че за присъствието на унгарските сексробини в Лайпциг няма никакви документи и въобще писмени свидетелства. Но съгласно вече споменатия доклад на същия Оберндьорфер Кийтман на времето ги е уведомил, че от години в Лайпциг са задействани активни контролни мероприятия от полицията и другите институции, поради което там не може и да става дума за търговия с хора. Това невярно твърдение се превърна в основен аргумент срещу мене, и тъй като то беше невярно, реших да го оборя. Поисках от съда да представи протоколите от въпросните контролни мероприятия за Лили и приятелката ѝ Мишел. Такива не получих, но това само по себе си не е доказателство, че такива протоколи няма, още повече че на нито една моя молба съдът изобщо не реагира. Но това, че полицията в Лайпциг не е в състояние да идентифицира Лили, вече е доказателство за лъжата с контролните мероприятия. На 20 януари 2011 година с емейл Дитмар Шмидт предава на колегата си Кийтман исканите лични данни на Лили – име, дата на раждане, телефонен номер и адрес в Унгария. Тези данни без съмнения са получени от унгарските институции по същия неформален начин, по който на времето получиха информации за мене от българските служби. Но БКА имаще от мене личния унгарски телефонен номер на Лили, благодарение на което можеше да направи запитването, докато полицията в Лайпциг и нейният сводник Коттке просто не можеха да се ориентират за коя от многото жени ставаше дума – моят случай не е единственият, при който след сближаване на клиент с някоя от унгарките, последната е изчезвала от Лайпциг, а и работните имена на унгарките често се повтаряха. Между впрочем въпросните данни плюс работното име фигурират на протоколите на всяка от петте жени, разпитани в рамките на разследването срещу мене, за които се твърди, че са проведени като част от редовните полицейски проверки в помещенията на Йенс Коттке. А това, че полицията в Лайпциг не можа да идентифицира Лили доказва, че въпреки продължителната ѝ редовна посещаемост в Лайпциг няма никакъв протокол от неин предишен разпит, а значи не е имало никакви контролни мероприятия. Защо въпреки фактите Кийтман многократно лъже, че Лили е идентифицирана от лайпцигската полиция с помощта на протоколи от предишни полицейски проверки при нея ще обясня по-късно.

В досието са приложени пет протокола от разпити на жени, като три от тях са включени за масовка – самите жени, които са в напреднала за тази професия възраст и по всяка вероятност работят само в Унгария, а значи действително не са сексробини, признават, че за първи път са в Лайпциг и естествено не са чували нищо свързано с моите твърдения. По-интересни са другите два протокола – от разпитите на Лили и Габи. Габи я познавам само от обявите ѝ в интернет и от коментарите на нейни клиенти, които са много положителни, като някои от тях я определят и като умно момиче. Впечатлението ми е, че тя също не е сексробиня. Робовладелците не искат идентифициране на техните жертви, но в случая с Лили това беше неизбежно. И двете жени на пръв прочит се придържат към версията на обвинението, но всяка от тях намира начин с едно -две изречения или само с една фраза практически да отрече казаното от нея. След като отговаря, че всичко е наред, че полицията редовно извършва контролни прегледи в работните им помещения, Габи подхвърля, че на тези прегледи не се задават въпроси. След като няма въпроси, значи няма и отговори, следователно от въпросните „контролни посещения“ няма протоколи, а значи не е имало и посещения, още повече че протоколите в досието ми са от посещения, определени като редовни. Не ми остава друго, освен да се съглася с коментарите, че Габи е умно момиче. Най-интересен е протоколът от разпита на Лили. Естествено, тя се придържа към дадените ѝ инструкции – че работи напълно доброволно, че не е чувала за унгарска организация за търговия с хора, че е останала с впечатлението, че съм влюбен в нея и т.н. Нищо в нейните отговори не разкрива, кое я е накарало да се яви „доброволно“ да свидетелства срещу мене - в разпита тя не казва и една лоша дума за мене, и защо в крайна сметка е престанала да идва в Лайпциг, след като повече от три години редовно е работила в града. Определено причината не е влюбен клиент, на когото тя не желае да отговори с взаимност. Но говорейки за мене, тя вметва едно много интересно и вече вярно изречение: „В началото, около 3 – 4 пъти, той (аз) си плащаше за моите сексуални услуги.“ Това изречение обаче означава, че след това не съм си плащал и това не е далече от истината. След първите посещения Лили ми предложи да я посещавам само късно вечер и да ѝ плащам половината от цената на посещението. Обяснението е, че до заработването на парите за наема – 135 евро Лили не можеше да си позволи да не прибира пълната цена за услугите си, но след това, когато оставаше да дели с унгарския си сводник, можеше да се откаже от своя дял от плащането ми, което тя на практика направи. За да се отплатя, а и за да общувам повече с нея, тъй като вече бях наясно, че те не излизат от помещенията си, аз предложих да приготвя вечеря и да я донеса при нея за да вечеряме заедно. С Лили и приятелката ѝ Мишел имахме една съвместна вечеря и тъй като прекарахме приятно, а и забелязах, че двете бяха много гладни и им хареса яденето, предложих да повторим събитието. Насрочихме го за предпоследната вечер от престоя ѝ в Лайпциг, когато след тридневно отсъствие на курс по обучение в друг град, щях да се върна в Лайпциг. В ранния следобед ѝ позвъних, за да се убедя, че няма промени и че вечерята ще се състои, но за съжаление въпросният телефонен разговор е бил прихванат от службите, за което сводникът Коттке е бил уведомен и почти в последния момент той е наредил на Лили да не ме приема. Когато отидох ме посрещна Мишел с много уплашен вид и доколкото разбрах, ми каза, че Лили е заета, но не ме покани да чакам в жилището. Предадох ѝ съдовете с храната и виното и излязох да чакам Лили да се освободи. Тогава получих от унгарския телефон на Лили (по служебните немски телефони те можеха само да приемат разговори) есемеса, който публикувах в немския си блог след разпита на Лили и който опровергава казаното от Коттке за отношенията ми с нея. Ето и неговия превод на български: „Скъпи Владимир! Извинявай, но аз бях в моята стая. Не се сърди, но сега трябва да спя. Утре ще изпием виното, благодаря за яденето. Надявам се, че разбираш. Спи добре!“ Както виждате, немската полиция имаше много добри причини чрез своя агент да ми открадне мобилния телефон заради този есемес. По ирония на съдбата на Лили е било наредено на разпита категорично да отрича, че съм приготвял ядене за нея и приятелката ѝ, което тя и прави. Протоколът на Лили подтвърждава, че есемесът е от нейния унгарски телефон, а значи от нея и че съм знаел нейния рожден ден. Всичките пет жени на разпитите са подтвърдили фантастичните за Лайпциг дневни наеми от 135 евро.

Не по-малко усърдие от полицаите в защитата на търговията с хора и в моето преследване проявиха и немските прокурори. Преди да продължа със свидетелствата на моето досие, ще направя малко пояснения. На 22 декември 2011 година с електронни писма изпратих тъжба до главния прокурор на ФРГ и до Генералната прокуратура на провинция Саксония за престъпленията в Лайпциг и за тяхната защита от правоохранителните органи – както градски, така и федерални. По време на едномесечния си престой в Лайпциг през 2012 година посетих прокуратурата в Лайпциг за да се поинтересувам за евентуални действия по моята тъжба. За такива действия никой в тази прокуратура не знаеше, но бях уведомен, че срещу мене се води разследване. По немските закони властите са длъжни при първа възможност да запознаят обвиняемия с обвиненията срещу него и да му дадат възможност да се защити по тях. Докато чаках пред деловодството на прокуратурата за да се запозная с обвинението ме извикаха и скоро влязох при прокурора д-р Лийбер. Той беше подчертано вежлив, предложи ми даже кафе, но в нарушение на законите отказа да ме запознае с обвиненията срещу мене, само вметна, че има хора, които са недоволни от написаното от мене, което и без него ми беше ясно. Попита ме имам ли да кажа нещо в своя защита а аз отговорих, че след като не съм запознат с обвиненията срещу мене не мога да кажа нищо и няма да подпиша протокола, но изразих желание да изпълнят закона и да разследват професионално моите твърдения. В протокола за разпита от моето досие прокурорът естествено е пропуснал да спомене, че ми е отказал запознанство с обвиненията срещу мене.

При следващото ми посещение в Лайпциг през 2014 година за мое учудване - при първото си посещение бях дал на прокуратурата адреса си в Канада, на летището научих, че съм обявен за издирване от прокуратурата в Лайпциг и по време на престоя си в града следва да се явя в нея. Ходих два пъти, но никой там не искаше да ме приеме или да говори с мене. Междувременно се поразрових в интернет и узнах, че неявяване в прокуратурата в Германия е наказуемо и е повод за задържане на обвиняемия. Явно им пречеше фактът, че съм на свобода в Канада и разчитаха, че ще имам неблагоразумието да не се явя за да бъда арестуван на връщане в летището. Естествено при заминаването си носех документ за моето явяване.

А сега да се върна към страниците на моето досие. На 20 април 2011 година президентът на БКА Йорг Цирке (Jörg Zierke) изпраща писмо до прокуратурата в Лайпциг с искане за правна оценка на моите действия и на действията на неговите служители. В него той изразява становище, че има „начални подозрения“ за наказуемост на моите действия и декларира, че подава тъжба срещу мене в случай, че прокуратурата види правонарушение в написаното от мене. Нямам обяснение защо една градска прокуратура трябва да даде правно становище за действията на федерални служители и защо именно прокуратурата на Лайпциг, след като двете срещи с тези служители аз проведох в провинция Тюрингия до град Айзенах. Така или иначе след няколко подканвания на 14 май 2012 година прокурор Марк Ренгер (Marc Renger) с емейл до БКА изпраща исканите становища. Позовавайки се на разследването на полицията в Лайпциг той намира моите твърдения за неверни и повтаря полицейската лъжа, че Лили е идентифицирана с протоколи на лайпцигската полиция и че това доказва активната контролна дейност на лайпцигската полиция. По немските закони само неверни твърдения не са достатъчни за да бъдат те квалифицирани като клевета или набедяване, необходими са и доказателства, че лицето, отправило твърденията, е запознато с действителното състояние на нещата, но прокурор Ренгер с лекота намира решение и на този проблем - „след като обвиняемият сам твърди, че е имал контакти в индустрията с червените фенери, не може да не е знаел, че неговите твърдения са неверни“ заключава той. Напомням, че именно чрез тези контакти аз научих за престъпленията срещу унгарките. Както виждате, скалъпването на обвинение от прокурор в правовата държава Германия е детска игра. Детска игра е също и оневиняването от прокурор на стоящите зад престъпленията полицейски служители. Ренгер не вижда никакво неправомерно държане от страна на двамата федерални полицаи, защото според него с контактирането с лайпцигската нравствена полиция след срещите си с мене те са изпълнили служебния си дълг. Прокурорът явно не се е поинтересувал защо в досието няма никакъв документ за въпросното контактиране (както и защо няма написан и един ред за срещите с мене до появата на блога ми) и че според моя сигнал, обвиняващ лайпцигската полиция в участие в престъпленията, служебният дълг на федералните полицаи беше да разследват дейността на тази полиция. И разбира се, не е забелязал нито едно от правонарушенията в процеса на разследването срещу мене. Прокурорът ми приписва твърдения, които никога не съм правил - например че Дитмар Шмидт е сътрудничел с поне един сводник (Йенс Коттке). Никъде не съм твърдял това, отчитайки още тогава, че контактите на полицаите с престъпниците се осъществяват само под формата на водещ офицер – информант / агент, а Шмидт като федерален полицай едва ли работи пряко с информатори, още повече в Лайпциг. Още преди да се запозная с досието си предположих в блога, че Шмидт е уведомил полицията в Лайпциг, а тя – своя информатор Йенс Коттке, което в крайна сметка се оказа вярно.

Досието потвърждава, че докато прокуратурата ми отказа правото да се запозная с обвиненията срещу мене, тя неколкократно е предоставяла цялото досие на адвоката на Йенс Коттке за по 3 дни в неговия собствен офис.

От 14 май 2012 година до 31 юли 2014 година в досието има кореспонденция единствено във връзка с посещенията ми в прокуратурата през 2012 и 2014 година, с издирването ми и с прегледите на досието от страна на адвоката на Йенс Коттке. На втората дата прокурорът Ренгер взема решението за предаването на делото ми в съда, като на 16 септември 2014 година наказателната заповед е подготвена и изпратена в съда. През първата половина на лятото на 2014 година неколкократно в телефонни разговори, включително и с Германия, споделих намерението си да се преселя в Германия. Нямам съмнения, че моите разговори се следяха от службите и това обяснява активирането на нещата след близо двегодишно затишие. Изкушението за разправа с мене и с резултат изтриването на блога ми явно е взело връх. А получаването на наказателната заповед от канадското министерство на правосъдието часове преди излитането ми на 28 май 2015 година (то я е получило от немците още през февруари 2015 година), имаше за цел да нямам време да се откажа от пътуването и със сигурност да попадна в ръцете на правосъдието на немските робовладелци. В съпроводителното писмо на министерството се посочваше, че въпросната заповед няма да има последствие за моя статут в Канада. Канада се въздържаше от официална поддръжка на действията срещу мене, но неофициалното сътрудничество беше факт и беше ясно, че въпреки канадското си гражданство не можех да разчитам на реално съдействие от канадските власти.

Междувременно след разиграването с моето издирване на 18 март 2014 година изпратих писмо до държавния министър на правосъдието и Европа на провинция Саксония д-р Юрген Мартенс, в което изложих неправомерните действия на Лайпцигската прокуратура срещу мене и помолих да се погрижи (в Германия прокуратурата е част от изпълнителната власт и се контролира от министерствата на правосъдието) прокурорите в Лайпциг да се придържат към закона и наредбите за тяхната дейност. Скоро получих отговор от един министерски съветник. Той ме уведоми, че главният прокурор на провинция Саксония е изпратил моята тъжба до него от 22 декември 2011 година за проучване на ръководителя на Лайпцигската прокуратура. Според него прокуратурата в Лайпциг още през януари 2011 година е започнала разследване по подозрение за търговия с хора на основание моята първа статия в блога, което в последствие е било прекратено. Не съм получил известие за прекратяването, защото това разследване не е започнало по тъжба от мене. Становището на неговото министерство е, че няма погрешни действия от страна на лайпцигската прокуратура, поради което няма нужда от намеса на министерството в работата на прокуратурата по моите въпроси. Бях уведомен, че разследването срещу мене продължава, поради което не може да ми бъде дадена информация по него на този етап. Тъй като въпросното писмо по-скоро предизвика много въпроси от мене, отколкото да отговори на такива, аз изпратих на съветника няколко въпроса и на някои от тях той отговори. Относно моята тъжба ми беше обяснено, че по непреодолими причини тя вече не е на разположение на държавното обвинение. На практика прокуратурата е отказала да регистрира моята тъжба от 22.12.2011 година, което вече е престъпление. Оказа се, че разследването за търговия с хора е вървяло паралелно с разследването срещу мене за клевета и набедяване. Разследване за клевета може да започне само след като е проведено разследване по твърденията, считани за клевета, и е установено, че те са неверни и че има вероятност, лицето отправило твърденията да е знаело, че те са неверни. Ще добавя, че не само не става дума за паралелност, но че и делото за клевета срещу Йенс Коттке е заведено преди делото за търговия с хора срещу него. Относно моето твърдение, че прокуратурата в Лайпциг е нарушила член 136 от Наказателното производство – задължението при първия разпит да ме уведоми за правонарушенията, за които съм разследван и член 147 от същото производство за правото ми да се запозная с досието, съветникът заяви, че не вижда такива, защото по отношение на член 136 разпитващият има право да представи на обвиняемия правонарушенията в по-обща форма (което естествено липсва във въпросния член, а и не може да става дума за обща форма, а само за конкретни правонарушения), а по отношение на член 147 ми писа, че защитникът има повече права от обвиняемия. Член 147 обаче декларира правото ми като обвиняем без защитник да се запозная с досието и да получа копие от него. А когато писах, че дори и според тълкуванието на съветника на член 136 прокуратурата е нарушила въпросния член, тъй като не ми даде никаква информация за моето обвинение, съветникът прекрати кореспонденцията си с мене. Както виждате, за втори път една немска институция, която има пълномощие да разследва работата на друга институция, против която съм подал сигнал, вместо да се заеме с реална проверка на сигнала, отправя запитване до въпросната институция за верността на сигнала ми, което е равно на отказ от негова проверка. Забележете също така, че ми се отказва ново разследване, на основание резултатите от предхождащо разследване, което никога не е било извършвано – иначе щеше да е в досието ми. В писмото на съветника фигурира входящ номер на първото разследване и дата на прекратяването му – 9 май 2011 година (продължило е по-малко от 4 месеца), и се посочва, че то е било единствено срещу Йенс Коттке – т.е. никой от полицаите не е бил разследван. За сравнение разследването по откраднатия ми телефон е продължило 6 месеца до прекратяването му. А новото разследване по повод писмото ми до министерството, изпратено на 18 март 2014 година е прекратено само месец и половина по късно на 6 май 2014 година. Самият аргумент за отказа за ново разследване – отсъствието в тъжбата ми на нови фактически обстоятелства, които да дават основание за ново разследване, е неверен. В тъжбата си от 22 декември 2011 година бях посочил повече състави на престъпления, повече обвиняеми от първите си статии в блога (по първото разследване е бил разследван само Коттке и само за търговия с хора, а в тъжбата си аз го обвиних в принуждаване към даване на неверни показания и клевета срещу мене) и повече факти. Обобщавам, че отговорът на саксонското Министерство на правосъдието се свежда до отказ от правосъдие и представлява реална подкрепа на престъпленията и престъпниците.

Главният федерален прокурор никога не благоволи да отговори на тъжбата ми от 22 декември 2011 година, въпреки че тя касаеше и федералната криминална полиция. Важно е и това, което не можах да видя в досието. Не видях нищо за моите информации до БКА, за измамата с несъщуствуващия служител на швейцарската Федпол, за есемеса на Лили, нито едно от описаните мене конкретни престъпления срещу унгарки, не беше взето отношение към въобще нищо, което можеше да затрудни делото срещу мене. В писмото си президентът на БКА твърдеше, че към него прилага всички мои публикации до 11.04.2011 година, но отсъстваше публикавана през март същата година статия „Еднозначни свидетелства за принуждаване към проституция на унгарките“ - явно не искаха в досието да има конкретни описания на престъпления. Взето беше единствено отношение към твърдението ми, че бях лишен от твърдия си доход веднага след като беше установена моята самоличност от БКА, като прокурор Ренгер отхвърли твърдението ми с абсурдния аргумент, че прекратяването е станало преди първата ми среща с БКА и поради това не може да бъде свързано с нея - същественото беше, че репресията беше извършена след като БКА узна самоличността ми. Така без да съм запознат с обвиненията срещу мене, без да съм разпитван по нито едно от посочените по-горе разследвания – включително и по обвиненията ми за търговия с хора, чрез юридическата хватка „наказателна заповед“ делата срещу мене влязоха в съда. Хватката е изпълнена съвместно от прокуратурата, която е съставила заповедта и от съдийката от районния съд в Лайпциг Валтер, която я е подписала. Досието разкрива, че при подписването на наказателната заповед срещу мене тази съдийка дори не е била наясно със същността на обвиненията срещу мене, поради което на 22 февруари 2016 година, около година и половина след подписването на заповедта, прокурорът ѝ дава писмени разяснения за обвиненията срещу мене. Естествено, оспорих наказателната заповед, с което започна моят съдебен процес. Осъзнавайки, че няма адвокат, който реално да се изправи срещу престъпната система на правораздаване за да ме защити, реших да поема сам защитата си и така се снабдих с копие от досието си. На 27 юли 2015 година предадох съда писмено изявление, с което поисках от съда в досието да бъдат включени между другото следните информации и документи: приложенията / референциите от написаните до онзи момент статии в немския ми блог, изпратените от мене по електронна поща информации до Дитмар Шмидт, документацията на БКА във връзка със срещите ми с мене от 2010 година, протоколите от контролните посещения на лайпцигската полиция на Лили и Габи от периода 2008 – 2009 година, когато двете редовно посещаваха Лайпциг, копия от документите за самоличност, направени по време на контролните полицейски посещения на всички споменати от мене в блога унгарки, извлечение от съдебния регистър на фирмата Фьоникс ГмбХ към 1 януари 2010 година, както и годишните отчети на фирмата за 2008 и 2009 година, есемеса на Лили и правилника за дейността на БКА. Посочих правонарушенията на лайпцигските полиция и прокуратура, в частност отказа и на двете да разследват моите твърдения, и помолих за правна оценка на действията на техните служители и на представените от мене доказателства за твърденията ми, включително и на есемеса на Лили. Поставих и редица въпроси, между които считат ли се устните показания на служители на правоохранителните органи за доказателства, противозаконно ли е в Германия да се изнасят данни за правонарушения на държавни институции и техни служители, има ли в немското право норми, които при информации за насилие и принуждение към проституция да предвиждат защитни мерки за жертвите както в случаите за домашно насилие, има ли правни и административни средства за принуждение на една прокуратура да изпълни задълженията си, законно ли е делото среще мене след като никога не е водено разследване по моите твърдения и т.н. Призовах съдийката Валтер да се оттегли от делото срещу мене.

След предоставянето на писменото си становище периодично почнах да посещавам съда в Лайпциг за преглед на досието си – и за да следя за ново развитие по делото и за да видя дали някои от исканите от мене документи и информации все пак няма да бъдат включени в досието (за много от тях знаех, че не съществуват). От страна на съдийката не последва никаква реакция на моето становище – нито предоставяне на документи, нито писмен отказ, нито каквато и да било оценка. Това беше неправомерно и поради това странно. Реших да проуча какво може да си позволи един съдия в Германия и научих, че съдия там може да бъде подведен под отговорност единствено при умишлено отклоняване от правосъдие. Това означава, че съдията трябва да е извършил отклоняване от правосъдие и да се докаже, че го е направил с умисъл, което по принцип е много трудно и дава голяма свобода на съдиите. Сега разбрах, защо Кийтман въпреки че получи данните за Лили чрез БКА, подчертаваше, че неговата служба е установила самоличността ѝ – за да има основания съдийката да пренебрегне реалните обстоятелства. Небрежността на съдията изобщо не е наказуема. На практика шанс за доказване на умисъл за отклоняване от правосъдие има единствено и евентуално, ако защитата ясно и еднозначно посочи проблемите в обвинението. Адвокатите по принцип не правят това, но аз точно това правех. И в тази връзка в мене започнаха да растат сериозни подозрения и безпокойство, които сега ще обясня. Благодарение на опита си като държавен служител имам някои основни познания по деловодство. Всяка папка следва да съдържа списък на документите в нея, като с добавянето на нови документи списъкът следва да се актуализира с тях. Но това не ставаше с папките от моето досие. Отделно при регистрация на документ му се дава входящ номер, който се поставя с печат на ведомството не само на първата, а на всички негови страници, за да няма възможност за подмяна на някои от страниците. Същото се прави и с копието на приносителя на документа, за да може той да докаже какво точно е представил. В моя случай секретарят на съда написа на първата страница, че документът е влязъл в съда на 27 юли 2015 година и се подписа. Когато поисках входящ номер с печати на всички страници, той отговори че няма нужда от такъв. Цитирам отговора му от 18 февруари 2016 година: „Подтвърждавам, че Вашето писмо (10 страници плюс 3 страници обвинение) е постъпило тука на 27.07.2015 година. Лично съм предал документа в съда. С оглед на това няма нужда от входящ номер“. Безпокойството ми растеше и от факта, че аз никога не получих никакъв документ от съда с референция към съдържанието на написаното от мене. А същият секретар на съда при представянето на един от моите документи недоволно забеляза, че му създавам много работа. Отбелязах, че делото срещу мене не се води по мое искане, а мислено се попитах не се ли състои неговата работа в написването на фалшиви страници, точно толкова на брой колкото аз бях представил без първата, която като правило не е от значение. Той не беше единственият недоволен от мене – според досието на 18 февруари 2016 година съдийката Валтер предлага да ми бъде назначен служебен защитник и иска становището на прокуратурата. Явно то не е било положително, защото никога не ми беше предложен такъв, а и аз никога нямаше да го приема. Но вече нямах съмнение, че написаното от мене е проблем за съдийката и аз вече знаех защо. И най-важното – от самото начало от досието липсваха най-важните обстоятелства и документи, подкрепящи моите твърдения – липсваха моите информации до БКА, измамата с несъщуствуващия служител на швейцарската Федпол, разиграна от БКА, есемеса на Лили, всички описани от мене конкретни престъпления срещу унгарки и най-важното никъде тези материали даже не се споменаваха, да не говорим за взимане на отношение към тях. Нещо повече, в своя отчет до ръководството на БКА Оберндьорфер, знаейки, че моите информации до БКА няма да бъдат включени в разследването, написа че получените от мене информации по време на срещите били „оскъдни и се базирали единствено на изявления на проститутки“. Тази лъжа, редом с лъжата за редовните контролни полицейски мероприятия се превърна в един от основните аргументи срещу мене. Аз очаквах такова развитие и вечерта след първата среща изпратих по електронна поща на Дитмар Шмидт информацията, която по време на срещата им предадох на хартиен носител и както писмото, така и прикрепената към него информация съм публикувал в немския си блог. Това, което тука ще подчертая е, че само на базата на част от тази информация канадският полицай реши, че тя е достатъчно уличаваща, за да предаде на БКА случая, като ме свърже с Дитмар Шмидт. Отделно „оскъдните“ ми информации не са обяснението защо полицаите проведоха по тяхна инициатива втора среща с мене, но тука не ставаше дума за логика, а за прикриване на престъпления. Реално в писменото си становище от 27 юли 2015 година аз исках включването на умишлено изпуснатите от следствието материали и ако съдийката не искаше да удовлетвори молбата ми и дори не реагираше на нея, беше наивно да разчитам, че с новите ми документи ще постъпят по различен начин от вече „изпуснатите“. Много показателен беше и „пропускът“ на лайпцигската прокуратура да регистрира тъжбата ми от 22 декември 2011 година – тази тъжба реално съдържаше това, което те не бяха включили в досието. Този „пропуск“ показваше, че в подкрепа на престъпленията и престъпниците прокурори и магистрати няма да се спрат пред никакви нарушения на закона и правилниците, което както показа досието, стана факт. Не беше за пренебрегване и фактът, че както вече писах, повечето от жилищата, в които се извършваха престъпленията спрямо унгарките, бяха престъпно приватизирани от високопоставени магистрати и най-вероятно тези магистрати бяха и собствениците на Фьоникс ГмбХ и стояха зад престъпленията на Йенс Коттке като негови работодатели. На основание всичко това аз имах сериозни съмнения, че моите материали ще останат в досието в автентичния им вид и не се съмнявах, че съдийката няма да допусне възможност при разправата с мене да бъде обвинена в отклоняване от правосъдие – магистратите и държавните служители, подкрепящи престъпления никога не поемат рискове и предполагам, че точно в тази връзка е настъпило видимото забавяне на процеса срещу мене. Когато получих споменатото по-горе писмо на секретаря на съда, с което той отказа входящи номера и ме уведоми, че съдебното заседание срещу мене ще се състои след месеците август и септември на същата година, разбрах, че исканията на съдийката ще бъдат удовлетворени. Междувременно публикувах периодично статии в блога си с информации за хода на процеса и за съдържанието на документите, които бях представил на съда. Това не беше решение на проблема – съдийката е длъжна да чете досието, а не блога ми, но беше най-доброто, което можех да направя. Отделно с времето осъзнах, че единственият смисъл в участието ми в този процес е разобличаването действията на властите, което аз и правех – беше ми вече повече от ясно, че правосъдие няма да получа и че ставаше дума за съдебен терор с цел изтриването на блога ми, а с него и на свидетелствата за престъпленията Това е и обяснението, защо нито едно от доказателствата за моите твърдения въпреки многократните ми искания не беше включено в делото.

След като при проверката на досието ми на 26 май 2016 година установих, че както очаквах нито един от посочените от мене материали не е включен в досието, подготвих своето писмено защитно заявление и на 16 юни 2016 година го представих на съда. Отхвърлих обвиненията срещу мене, защото твърденията ми за търговия с хора и участието в тях на държавни германски институции са верни, защото не съм имал друго по-добро знание от моите твърдения и защото никога не съм правил част от приписаните ми от прокуратурата твърдения. След като посочих извършените спрямо мене правонарушения заявих, че наказателното дело срещу мене е противоправно, следва да бъде прекратено и че то не е акт на правосъдие, а на съдебен террор и посегателство срещу свободата на словото и на мнение и представлява поддръжка на търговията с хора. Представих коментари и разяснения относно представените от мене в 27 приложения доказателства за верността на своите твърдения. Отделно посочих слабостите в обвиненията срещу мене. Настоях за пълномащабно разследване на моите твърдения за търговия с хора, за предоставяне на закрила и сигурност на унгарките и за представяне на списъка на собствениците на Фьоникс ГмбХ, включително и с цел да установя има ли зависимост на личности, участващи в процеса срещу мене от тези собственици. Подчертах, че моите искания се свеждат до спазване на немските правни норми. На 9 август 2016 година получих уведомление от Районния съд на Лайпциг, с което съдийката Валтер ми предлагаше да прекрати делото срещу мене на основание член 153 а от Наказетелния кодекс, като предложението включваше вместо предвидените в наказателната заповед 17 500 евро да платя 1000 евро в някакъв обществен фонд, като разходите по делото щяха да се поемат от държавата и ми се обещаваше, че наказанието няма да бъде отбелязано в свидетелството ми за съдимост и в централния федерален регистър. Предложението се аргументираше с давността на действията, по които съм обвинен, с огромния обем работа по доказателствата, със съмнителната възможност да се открият част от свидетелите и с растящите разходи по делото. Член 153 а предвижда възможността със съгласието на съда и на обвиняемия прокуратурата да снеме обществените обвинения към обвиняемия и вместо това да му даде указания с цел „отстраняването на обществения интерес от съдебното преследване“, като посочва за какви указания може да става дума. По същество ставаше дума да изтрия блога си, което беше и основната цел на процеса срещу мене. Но аз не бях писал блога си за да го изтривам. А и няма по-глупаво нещо от това да влизаш в договорки с тежки криминални престъпници и магистрати, които ги защищават, особено ако са на държавна служба. На 11 август 2016 година отхвърлих направеното ми предложение с аргумента, че както по принципиални, таки и по прагматични съображения не мога да поема вина за правонарушения, които не съм извършил. Добавих, че мога да обмисля компромиси само по отношение на бъдещата си дейност и само при условие освобождаването на унгарките и настоях в продължението на процеса срещу мене да бъдат възстановени законността и моите права. Но вече нямах съмнение, че съдийката ме е „намерила“ за виновен (без разбира се да посочва аргументите си и по този начин да ми даде достатъчно време да се запозная с тях) и процесът ще приключи с присъда срещу мене, предвиждаща и изтриването на блога ми.

След минаването на делото ми в съдебна фаза нарушенията не само не бяха прекратени, но и се увеличаваха. На това основание се обърнах към Европейския Съд по Правата на Човека (ЕСПЧ) с молба за мониторинг на делото ми по подобие на мониторинга, койта бяха упражнили на времето върху съдебните процеси срещу чеченеца Ахмед Чатаев, който по-късно организира атентата в Истанбул в който загинаха 44 души. На 6 септември 2016 година получих покана за съдебно заседание на 28 октомври същата година. На 13 септември посетих съда за преглед на досието си. След становището ми от 16 юни 2016 година с допълнението от него от 11 юли освен предложението на съда и моят отговор в досието нямаше нищо – никакви разяснения защо съдийката реално е отхвърлила аргументите ми, след като ми предложи смегчено наказание. На въпроса ми защо нищо от това, което поисках да бъда включено в досието ми не се намира в него ми беше отговорено, че по моето дело съдът няма да представя никакви информации.

На 17 октомври 2016 година все пак изпратих до съда в Лайпциг искане за доказателствени средства, включително и явяването на свидетелите на обвинението. Позвъних за да се поинтересувам за реакция по искането, но ми беше казано, че на съдебното заседание ще сме трима души – аз, съдийката и прокурорът. Върху мене не само се сипеше дъжд от нарушения, но моята защита тотално се игнорираше от съда. На практика ме третираха не като страна по делото, а като негов обект. Забележете, че до съдебното заседание нито прокурор (след запознаването ми с обвиненията), нито съдийката е провела и един разговор с мене. Междувременно получих своеобразен отговор от ЕСПЧ – техен стандартен формуляр с молба за започване на дело. Тъй като ЕСПЧ се заемаше с дела само след изчерпването на националните правни възможности, позвъних в съда и ми беше потвърдено, че формулярът, който бях получил, не може да се използва при молба за мониторинг. ЕСПЧ не искаше да ми откаже директно мониторинг и се правеше на неразбрал молбата ми. По същество днес ЕСПЧ е силно бюрократизирана и силно влияеща се от политическите фактори институция. ЕСПЧ сам решава кои молби да приеме и да отклони. Като правило молби от страни като Германия почти не се приемат и съдът разглежда дела по молби предимно от Източна и Южна Европа поради което има сравнително висок авторитет в тези региони, докато по същество лъска фалшивия имидж на европейските лидери като правови държави и създава представа за някакво несъществуващо тяхно превъзходство в съблюдаването на законите, оправдаващо действията им като ментори на останалите.

Така или иначе последната правна възможност да се защитя се оказа илюзия и аз трябваше да взимам решения. На 7 октомри 2016 година публикувах в немския си блог пълното си съдебно досие като неоспоримо свидетелство за закононарушенията на немските власти и магистрати и за тяхната защита на съвременното робство – действие, за което както вече споменах, в Германия се предвижда до 1 година затвор. Оставаше да реша въпроса с по-нататъшното ми участие в процеса. Междувременно спестяванията ми бяха на изчерпване. В Германия статутът на разследван води до социални репресии. Когато търсиш работа, трябва да отговориш на въпроса не само дали си осъждан, но и дали си разследван или подсъдим. В Германия аз имах диплома на застраховател и от самото начало търсех работа в тази индустрия. Приеха ме в Алианц – и защото издържах успешно тестовете и интервютата, и защото ме попитаха само дали съм осъждан или разследван, а аз бях подсъдим. Но когато месец по-късно Алианц трябваше да подаде документите ми в регулативния орган, за да получа лиценз за работа и трябваше да отговоря и на въпроса дали съм подсъдим, нещата приключиха. На забележката ми, че самият регулативен орган отказва лиценз за подсъдими по закононарушения, свързани с лично обогатяване – измама, кражба и т.н. или предвиждащи повече от една година затвор, ми беше отговорено, че стандартите на Алианц са по-високи от тези на регулативния орган. Така или иначе, само в три от 17-те месеца прекарани в Германия имах доходи, а трябваше да плащам издръжката на сина си и собствените си разходи. Принципиално имах право на социална помощ, но от мене, за разлика от случаите с други познати ми кандидати, поискаха допълнителни документи и информации, които не бях в състояние да представя и получих само еднократна сума, по-ниска от иначе невисокия ми месечен наем. Просто използваха всякаква възможност, за да ме мачкат, но това не беши особено умно от тяхна страна.

Окончателното решение, което взех, беше да напусна Германия и да се завърна в Канада. Нямах официална забрана да напускам Германия, но не очаквах спонсорите на процеса срещу мене да допуснат това, а кое ли от действията им срещу мене беше съобразено със законите? При напускането си на страната следваше да отчета, че съм под наблюдение и че макар и неофициално, канадските власти съдействаха на немците. Предвид на това направих дубликати на блоговете, смених паролата с нова, която умишлено не запомних и така изключих всякаква възможност да изпълня желанието на спонсорите на процеса срещу мене и да изтрия блога си. На 21 октомври 2016 година напуснах Германия, а на 24 октомври пристигнах в Канада. На 25 октомври изпратих уведомление до съда, с което съобщих, че няма да мога да присъствам на съдебното заседание на 28 октомври 2016 година, тъй като се намирам в Торонто, Канада. Като причини за заминаването си посочих оставането ми без средства за преживяване в Германия, невъзможността в близко време да получавам доходи в страната и отказа на реална социална помощ там, като в подкрепа на аргументите си приложих извлечение от банковата си сметка и решението по молбата ми за социална помощ. Уточних, че полета до Канада съм заплатил с канадската си кредитна карта (а не с мои налични средства). След няколко седмици получих емейл от секретаря на съда, в който той се интересуваше от постоянния ми адрес в Канада – явно за да продължат процеса срещу мене. Отговорих, че до две седмици трябва да напусна жилището, което обитавах (това беше вярно и след около седмица се преместих в ново жилище) и че бъдещия ми постоянен адрес могат да узнаят от канадските власти, тъй като аз ще бъда регистриран официално на него (Канада и Германия имат договор за правна взаимопомощ). От тогава до момента на публикацията на тази статия не съм получавал никаква кореспонденция от Лайпцигския съд и моят юридически статус в Германия не ми е известен.

Както виждате, моето досие се оказа блестяща илюстрация на усилията на германската федерална полиция, на лайпцигските полиции, прокуратура и съд да ме принудят да закрия своя блог с цел прикриване на престъпленията, описани в него, и на подкрепата на тези им усилия от страна на прокуратурата и Министерството на правосъдието на провинция Саксония, от главния федерален прокурор на Германия и ЕСПЧ. Участието и съдействието на всички тези институции не оставя съмнения, че съвременното робство се ползва с реалната подкрепа на германските власти на най-високо ниво, а така също и на европейските структури. В началото на тази статия подчертах, че в друга статия ще пиша за немското правосъдие като цяло. Но тъй като от личен опит зная, че разривът между традиционните ни представи за Германия и моя разказ тука е огромен и шокиращ, ще приключа статията с обобщаващ цитат от писмото на един немски гражданин, станал жертва на за щастие неуспешен опит за убийство, до министъра на правосъдието на провинция Саксония по повод това, че извършителят е още на свобода благодарение на немските правоохранителни органи: „Корупцията и ежедневно изършваната срещу безброй граждани съдебна несправедливост са станали междувременно непоносими.“ Ще добавя само, че в провинция Саксония всички високи длъжности в правоохранителните органи и в правосъдието се заемат от западни немци.