Тази статия използва основно информация от моя статия, която публикувах на 6 юли 2013 година в немскоезичния ми блог sexsklaverei.blogspot.com.
След срещата ми със социалната работничка Кристел Бископ, на която тя с цел да отклони вниманието ми от робството в Лайпциг ми разказа, че Германия е разделена на зони според националността на секс робините, а по-скоро на експлуатиращите ги национални организации и ме посъветва да се ориентирам към Дрезден, където се “трудели“ много българки, аз не се съмнявах във верността на казаното от нея и въпреки, че продължих да се занимавам основно с робството на унгарките, насочих вниманието си и към България, още повече, че докато живях там някои неща, свързани с темата, ми бяха направили впечатление.
Ще започна разказа си с един случай, който има отношение към разказаното от мене за Лайпциг и който според мене е добро въведение в реалностите в България. На 25 май 2011 година благоевградският вестник “Струма“ публикува разказа на една 38-годишна жена, майка на 3 деца, която е била излъгана от сводника Георги Чемберов – Чемберо, че ѝ е намерил работа в ресторант в Хамбург, но след пристигането ѝ в града и взел документите и я принудил да проституира 40 дни първо в Хамбург, а след това в Лайпциг, като във втория град нейна обява е била качена на сайта erotik-leipzig.com т.е. тя е била принуждавана към проституция в едно от помещенията на вече познатия Ви немски сводник Йенс Котке. По думите ѝ българският сводник е прибирал 75% от заработеното от нея, но явно е имало и допълнителни удръжки (навярно разходи за живот и за път), защото от заработените за 40 дни 5000 евро тя се прибрала само със 600 от тях. Разказът на жената подтвърждава много неща, които аз тука вече разказах за унгарките в Лайпциг. Тя никъде не споменава немски сводник и твърди, че парите ѝ ги е вземал само българският сводник – подтвърждение на написаното от мене, че наемите за жилищата на унгарките и другите източноевропейки Котке събира авансово от техните сводници, които впоследствие прибират заработеното от жените и по този начин носят риска в случай, че някоя от тях не заработи наема си и заедно с това “отговорността“ жената да заработва достатъчно пари и за наем, и за тях и за себе си. Ако си спомняте, бях писал че при изпълнение на нормите си унгарките получават около 15% от заработеното от тях и случаят с въпросната жена не е много по различен. Тя по думите ѝ се е завърнала в България с 12% от заработеното от нея, което като процент може би е малко повече, но не много, от това което би останало в една унгарка след неизбежните разходи. Тази жена е била експлуатирана и може би принуждавана към проституция, но тя не е секс робиня - не принадлежи към робовладелска организация и за нея сводникът не плаща “наем“, следователно нейният наем в Лайпциг е бил 85 евро на денонощие. Ако предположим, че същите са били условията и в Хамбург (което е най-вероятно), то за 40 дни за нея е платен наем от 3400 евро, като разликата до 600 евро – 1000 евро са отишли предимно за сводника. Както виждате, жената основно е била експлуатирана от немците, но това е нещо, което тя няма как да знае.
Но за темата на тази статия много по-съществени са обстоятелствата около публикацията и съответните реакции. След завръщането си в България жената се е обърнала с оплакване в полицията, но явно реакциите там не са спечелили нейното доверие, поради което жената се е обърнала и към редакцията на вестник „Струма“ в отчаяно търсене на помощ. Пред нея тя е споделила своя страх за себе си и за трите си деца от сводника Чемберов, който постоянно я заплашвал с убийство. Явно както и Йенс Котке в Германия, българският сводник Георги Чемберов въобще не се страхува от закона, от българското правораздаване и правоохранителни органи и за съжаление, впечатлението ми е, че той няма причини да се страхува от тях. Рових се в интернет с неговото име и никъде в друг материал не срещнах неговото име – нито да се споменава разследване срещу него, нито да има съдебно дело или каквато и да е присъда или оправдаване. И най-важното – нито във вестник „Струма“, нито в друга медиа никога не се появи друг материал по случая. Явно моят познат журналист е бил прав, когато ми сподели, че в България на средствата за масова информация е забранено да пишат каквото и да било за съвременното робство. Ще споделя, че призовах немската прокуратура да разследва случая, но естествено не последва реакция. Всъщност единствената реакция, която мога да си представя от немската страна е да поиска случаят да бъде потулен и да не се разгласява повече. Този случай разкрива как една очевидно самотна майка с отговорност за три деца по всяка вероятност е принудена да проституира и без съмнение е експлуатирана с мълчаливото съгласие на немските и българските власти, от които не може да очаква и да получи каквото и да било помощ. Случаят дава възможност да се получи представа за мощта на търговците на хора в България, за мащаба на криминалния терор в страната и пълното безправие на обикновените хора.
На пръв поглед българските реалности са също толкова криминални, както и немските, но има една основна разлика. Могъщите „бащи“ на съвременното робство са решили да използват платежоспособността на населението на страни като Германия, Швейцария и Дания за развитието на тези страни като пазар за експлуатацията на съвременните роби, докато ролята на населението на България и другите бедни и обедняващи източноевропейски страни за тези „бащи“ е да служи като източник на роби. По тази причина докато криминалният терор в Германия е насочен главно към източноевропейските секс робини и към тези, които създават проблеми за организираната престъпност, то в България той е насочен против населението като цяло, поради което той е в несравнимо по-големи мащаби. Този терор беше особено масов през 90-те години и допринесе значително за ограбването и обедняването на населението и възникването и развитието на робството. Резултатът е, че днес България – най-бедната страна в ЕС заема челно място по число на проститутките и жертвите на търговия с хора на 1 000 жители. Няма официален техен регистър или надеждна статистика, но дори и официалната цифра – 10 000 жертви годишно е стряскаща за страна, чието население вече е под 7 милиона. В статията си “Die Neueste Statistik der Sklaverei“ (Най-новата статистика на робството) бях изчислил, че става дума за всяка десета млада жена. Още през 2007 година мои познати в България споделиха, че в селата и малките градчета в България броят на младите жени е значително по-малък от този на младите мъже и на практика младите жени там са рядкост. Обясниха го с това, че много млади жени проституират зад граница, но нито те, нито аз тогава осъзнавахме, че в голям процент от случаите става дума за робство.
Въпреки това търговията с хора отсъства напълно от политическите дебати в България и е една забранена тема в българската политика, по която политиците не си и правят труда да правят обещания. Съвсем логично, както вече споменах, темата е забранена и за средствата за масова информация. Има материали на тема проституция, в които думата се дава основно на сводници, описващи жертвите си като аморални, често сексуално извратени и работещи напълно доброволно с цел приспиване на общественото мнение. Така например един журналист, интервюиращ сводник, който доставя момичета във Франция, го пита приятелски дали бие момичетата си. Този отговаря, че много рядко прави това, защото много момичета искат да работят за него и ги е страх да не загубят работата си. За пръв път узнах за проститутки, които треперят за работата си, при положение че покупката на проститутка в Западна Европа струва около 5 000 евро.
В България търговията с хора и сводничеството са забранени, но няма закон за проституцията или каквото и да е регулиране на индустрията, което дава пълна свобода на действията на правоохранителните органи и тези, които ги контролират. От публикациите става ясно, че в София цялата индустрия се ръководи от няколко души и че всеки съдържател на публичен дом или плаща на стоящия над него или директно на полицията, като основните парични потоци стигат до полицията, а оттам до тези, които я контролират. Епизодичните хайки в публични домове се обясняват с неплащане от страна на съответния собственик. Сводници разказват за това, как са плащали пари за жени за да работят за тях и че тези жени са можели да си тръгнат само след като са се разплатили с тях.
Но има и по-тежки случаи. През лятото на 2001 година бях в командировка в Бургас и на обратния път за София взех двама служители на предприятието, което посетих, които бяха от Пазарджик и искаха да изкарат края на седмицата в своя град. При приближаването ми до Пловдив те ме посъветваха да мина през старото шосе между Пловдив и Пазарджик. Там те ми показаха повече от 50 момичета на видима възраст 14 – 16 години, които чакаха клиенти измежду пътуващите. Обясниха ми, че след като са работили целия ден на шосето в студ и пек, в дъжд и суша, тези деца вечер продължават да работят като момичета на повикване и посещават клиентите си в жилищата им. Разбира се, всичко това ставаше със знанието и съгласието на властите и докато пътувахме не видяхме нито една полицейска кола.
Българската полиция по онова време наброяваше около 60 000 души (около два пъти повече от армията) при население от около 7 млн души и въпреки това организираната престъпност (ОП) в страната е всемогъща. Това определено не би било факт, ако полицията се занимаваше със защитата на закона и на гражданите. Но когато оперативното ръководство на ОП и на робството в Германия и другите робски пазари на Запад се осъществява от правоохранителните органи, кой мислите че изпълнява тази функция в страните достовчици на робини като България? Правоохранителните органи разбира се. Кой друг може да бъде делови партньор на западните правоохранителни органи в тежките престъпления около робството? Нека напомня, че точно тези органи максимално бързо и неофициално представиха на БКА исканата от немската служба информация за мене с цел моето неутрализиране. Както и в Германия, основните фигури на организираната престъпност се водят „информатори“ (или „агенти“) на правоохранителите органи и по тази схема се осъществяват контактите между тях, в рамките на които се предават информации, инструкции и парични средства.
Не е тайна и може да се прочете и в българската преса, че правоохранителните органи (в частност ГДБОП) на практика се грижи за безпроблемните доставки на наркотици. Но колко голяма е вероятността тези органи да се грижат и за безпроблемното поробване на български момичета и доставката им на пазарите на робството на Запад? Отговор на този въпрос дава случаят с убийството на Мирослава от Перник, при който след два месеца бездействие споменатата ГДБОП, проведе светкавично „разследване“, набеди двама мъже, които са нямали нищо общо с каквото и да било убийство, като извършители на убийството на момичето и уби ключов свидетел по случая. Ще разкажа по-обстойно за този случай, защото той е показателен и за жестокостта на престъплението търговия с хора, и за участието на институциите в това престъпление, за един от способите за поробване на безброй много млади българки и за нивото на участие на държавата в него.
Жертвата Мирослава от Перник е изявена съзтезателка по бойното изкуство таекуондо и е отвлечена на 7 ноември 2011 година след тренировка, по-малко от месец преди да стане пълнолетна. След отвличането момичето се обажда на сестра си и я уведомява, че е отвлечена и че в отвличането ѝ има замесени полицаи. По-късно сестрата получава СМС с искане на откуп и с указания къде има оставен плик с инструкции. От вечерта на отвличането майката и сестрата на Мирослава почват да търсят съдействието на полиция и прокуратура, които около два месеца не предприемат нищо, твърдейки без никакви основания, че няма отвличане, а бягство на Мирослава от дома ѝ и че най-вероятно тя пие коктейли някъде в Германия и това при положение, че документите за самоличност, включително и паспортът ѝ, са останали в жилището ѝ със себе си тя не е имала пари. Това противозаконно (всеки сигнал за отвличане, както и за всяко друго престъпление следва да бъде разследван), нагло и безотговорно поведение на правоохранителните органи предизвиква вълнение сред жителите на града, което принуждава властите да предприемат нещо с цел да успокоят обществеността. След повече от два месеца става известно, че докато самият началник на ГДБОП Станимир Флоров публично е заявявал, че става дума за бягство, а не за отвличане, а ръководителят на териториалното звено за БОП в Перник е заявил на сестрата на Мирослава (която по собствените ѝ думи е прекарала по-голямата част от времето от отвличането до намирането на тялото на жертвата на скамейката пред полицията в напразно очакване да даде показания), да си вземе пистолет и сама да търси сестра си, в ГДБОП повече от два месеца неуморно са работили по случая и през януари установяват самоличностите на двамата убийци -като такива те посочват Стойчо Стоев – Чочо и Марио Любенов – Заека (прякор не много подходчщ за убиец), и намират тялото на убитата Мирослава. Като причина за отвличането се посочва получаване на откуп от богатия приятел на по-голямата ѝ сестра. Според ГДБОП първият набедените прави пълни самопризнания, но по време на обиск на жилището му в присъствието на трима служители на службата с белезници на ръцете отваря шкаф с три ключа, взима собствения си пистолет и се самоубива. След няколко години другият набеден е осъден на 25 години затвор, които след това стават 28.
Напълно съм съгласен с думите на сестрата на Мирослава, че с изключение на смъртта всичко друго в този случай е фарс. Несъгласие със заключенията на правоохранителните органи изразява и Алтернативната парламентарна комисия по този случай, която освен това поставя въпроси (на нея противозаконно са и отказвали искани от нея информации по случая), на които и до днес никой не е отговорил. Ще се опитам да бъда максимално кратък и изчерпателен и затова ще разделя коментарите си на Твърдения, Аргументи и Пояснения. За същата цел ще се позовавам на доклада на Алтернативната парламентарна комисия (АПК) без да описвам детайли, тъй като той може да бъде намерен в Интернет.
Твърдение 1. Мирослава е била отвлечена не за откуп, а за да бъде експлуатирана като бяла робиня зад граница
Аргумент 1 Още АПК отказва да приеме версията на разследващите, че Мирослава е отвлечена за откуп. Аргументите ѝ са напълно основателни – абсурд е да се иска откуп от 250 000 евро за лице, с което изнудваният няма никаква кръвна и дори особено близка връзка, и при отвличане за откуп жертвата не се убива преди изнудваният да е взел отношение към исканото от него, още повече че при готовност за плащане той като правило иска доказателство, че жертвата още е жива.
Аргумент 2. Доказано соченият за участник в престъпленията и после убит Стойчо Стоев е казал на майката на Мирослава, че отвличането на дъщеря и не е за пари (за откуп). Съгласете се, че няма никаква логика похитилият дъщерята с цел откуп да демотивира майката да търси пари за откупа, който той самият очаква да получи.
Аргумент 3. Според описанията двамата набедени са твърде интелигентни, за да си помислят, че приятелят на сестрата би дал 250 000 евро за Мирослава, още повече че са го познавали и са били в течение на отношенията, които в момента на отвличането не са били особено активни.
Аргумент 4. Знанието от Мирослава на някакви крайно неудобни обстоятелства, както допуска член на АПК (а вероятността 17-годишна ученичка от Перник от обикновено семейство да знае неща, които да изплашат ГДБОП е минимална) не може да бъде причина за отвличането ѝ, защото в такъв случай тя щеше да бъде направо убита.
Пояснение. Всеизвестно е, че колкото по-малко е контактът с жертвата, толкова по-малка е вероятността да останат следи. Отвличането е много трудно за извършване престъпление, изискващо и ресурси и много професионализъм и се извършва само когато жертвата трябва да остане жива, поне за известно време.
Аргумент 5. Похитителите изобщо не са се свързали с човека, разполагащ с парите за откупа, т.е. с реално изнудвания, а това те би трябвало задължително да направят за да няма съмнение последният, че има отвличане и че от него зависи животът на жертвата. В случая контакта с него е бил наложителен и поради голямата разлика в социалния и имуществен статут на двете семейства.
Аргумент 6. Похитителите са дали на Мирослава възможността да говори със сестра си с цел да прикрие, че има отвличане, което е практиката при отвличане на жени за бели робини и въпреки, че момичето е говорило противоположното на инструкциите при обаждането до сестра си то изобщо не споменава за откуп, а само това, че е отвлечена и че има замесени полицаи.
Пояснение. При отвличане за откуп обаждането се прави винаги от похитител, който представя ситуацията и условията, а на жертвата евентуално се дава за кратко думата за емоционално въздействие върху близките и колкото да се убедят, че е жива. Самият разговор никога не се провежда от жертвата и защото тя е в стрес и не е в състояние да го проведе, и защото в близките може да остане съмнение дали има отвличане. Обратно, след отвличането на момиче за бяла робиня първата работа на похитителите е да предотвратят нежелани реакции от семейството, за което те доколкото е възможно успокояват жертвата и я убеждават да се обади на семейството и да им каже, че с приятели са решили да заминат в чужбина, така че да не се безпокоят и че след време ще им се обади. Представете си какво би станало ако при всеки случай на отвличане семейството алармира, полицията не реагира и както в случая с Мирослава обществеността започва да негодува. В тези случаи става дума за много по-кратък и лесен разговор, който дори и жертвата в стрес може повече или по-малко убедително да проведе. Естествено, към момента на контакта тя още не знае за какво е отвлечена, а само че отвлеклите я имат големи планове за нея. Забележете, че в отговор на сигналите на семейството и полицаи, и прокурор и всички по веригата казват това, което момичето е трябвало да каже само – че ще е в чужбина – в случая в Германия, за по-добър живот. И естествено, сигналите не водят до никакви реакции от страна на полиция и прокуратура. Точно обратното – на следващия ден след подаването на първия сигнал полицията изпраща до БНР дезинформация, че най-вероятно става дума за инсценирано от жертвата отвличане. Не се съмнявайте, че всеки полицай и магистрат, към който семейството се е обръщало, или е знаел предварително за отвличането и неговата цел или е знаел кого да попита за това. Това обяснява и еднаквата им първоначална реакция. А след това просто отказват всякакви контакти със семейството. АПК в своя доклад характеризира действията на полицията и прокуратурата в Перник като „недопустима пасивност и отклоняване от служебните задължения“.
Аргумент 7. Именно отвличането на Мирослава за „бяла робиня“ обяснява необичайната активност на ГДБОП след като Стоев отива да даде показания по случая – става дума за система за систематично поробване на млади жени от цялата страна, с цел изпращането им като бели робини на Запад, която трябва да бъде защитена, още повече, че зад нея стоят американците, които държат на къса каишка българските служби. Забележете, че в този случай полицията прикрива в еднаква степен и целите (характера) на отвличането, и неговите извършители.
Твърдение 2. Мирослава е убита за това, че вместо да прикрие отвличането си, е уведомила сестра си за него и най-вече е споменала за замесени полицаи.
Пояснения. Напълно безсмислено е похитителите да са дали телефона на Мирослава, за да каже това, което е казала. Че го е казала въпреки дадените и инструкции личи от факта, че е успяла набързо да каже едно – две изречения, явно докато ѝ изтръгнат телефона. Първоначално опознах робството в Германия, където полицаите дори и в извършването на престъпления са дисциплинирани и зная отлично, както вече писах, че полицаите, замесени в търговията с жени, никога не контактуват директно с жертвите, а когато ползват услугите им в личного си качество, последните научават единствено, че човекът е важен и трябва да остане доволен. Българските полицаи като цяло обаче не са дисциплинирани и това, съдейки по някои материали в пресата, е особено валидно за полицията в Перник. Полицаите, които Мирослава е видяла или чула след отвличането си, са извършили много грубо нарушение на правилата на съвременното робство с присъствието си при отвлечената. По тези правила (а правилата на съвременното робство се диктуват от американците и са универсални) ако съвременна робиня стане свидетел на участие на полицаи в това робство, трябва да бъде убита, дори и ако не предприема нищо за разпространение на информацията, да не говорим ако тя проговори, както е направила Мирослава. Ще уточня – Мирослава, както и всяка отвлечена за бяла робиня жена, има статута на робиня от самото отвличане, защото след него има само две опции – или да умре или да стане робиня. След казаното на сестра ѝ, убийството на Мирослава е било неизбежно. В немския си блог съм описал и други подобни случаи. И другите момичета са били умъртвени по същия начин, по който е убита Мирослава.
Твърдение 3. Стойчо Стоев – Чочо не се е самоубил, а е бил „самоубит“, т.е. убит.
Аргумент 1. По ръцете на Стоев няма открит нагар, а значи ръката, натиснала спусъка за фаталния изстрел не е била негова.
Пояснение. Посочих само един аргумент, защото той е напълно достатъчен, но за други цели ще спомена още два – Стоев, с или без белезници е нямало как незабелязано от присъстващите трима служители на ГДБОП да отключи трите врати на своята каса с оръжие с три различни ключа и е било невъзможно, при положение че е бил с белезници (както твърдят антимафиотите) да се простреля в слепоочието със законния си пистолет „Глог“ поради големите габарити на оръжието. Нагар е открит само по ръцете на присъствалия шеф на сектор „Терор“ на ГДБОП Валентин Цоновски и по белезниците на Стоев. По въпроса в доклада на АПК четем „Обективният резултат от намесата на ГДБОП в разследването е загубата на Стоев като ключов свидетел за разкриване на истината. С тази загуба е създадена и предпоставка обществото никога да не научи истината за това престъпление. Това обстоятелство хвърля подозрение върху МВР, че не е заинтересовано да бъде разкрита истината за отвличането и смъртта на Мирослава“. Стоев е погребан от близките си по-малко от 24 часа след трагедията – те са били буквално помолени да приберат тялото му. Не е ясно дали е извършена пълна и качествена аутопсия на трупа му. Делото за смъртта му приключва за месеци, като малкото действия извършени по него, са извършени „на педал“. Всички молби и жалби на близките на убития за подновяване на разследването са отклонени.
Твърдение 4. Стоев е убит заради показанията, които е дал и които по всяка вероятност е отказал да промени, като тези показания са били крайно неудобни за ГДБОП, нямат нищо общо със самопризнания за собствено участие и явно посочват причините за отвличането и убийството и подтвърждават последните думи на Мирослава за замесени в отвличането и полицаи.
Пояснение. Позовавайки се на три свои източника, АПК твърди, че Стоев е бил сътрудник на териториалното звено на БОП в Перник и задачата му била да докладва за един от босовете на местната организирана престъпност. Майката на Мирослава (той е бил близък със семейството) го описва като „интелигентен, разумен, човек, който знае какво прави“.
Аргумент 1. Ако Стоев в съответствие с официалната версия беше направил самопризнания, нямаше да има нужда да бъде убиван и щеше да получи по-мека присъда заради направените самопризнания. Самопризнания е можел да направи и в Перник и не е имало нужда за тях да ходи до София. Относно „самопризнанията“ на Стоев използвани в процеса срещу него, Любенов в първото си интервю от затвора заявява, че няма нищо общо с отвличането и убийството на Мирослава и че се е признал за виновен пред съда за да облекчи участта си, и призовава медиите да разгледат показанията на Стоев и твърди, че те са „менте“, защото Чочо е използвал други изразни средства и речник и няма как да е написал тези показания. Любенов заявява, че полицията му е оказвала натиск и е бил бит от полицаи. Същото за показанията на Стоев твърди и неговият баща. Мисля, че след и във връзка с това интервю присъдата на Любенов беше променена от 25 на 28 години и оттогава осъденият редовно признава вината си ис цел смекчаване на присъдата също така редовно се разкайва.
Аргумент 2. Часове преди да отиде да дава показания пред свои близки и пред близки на семейството на Мирослава Стоев се кара по телефона с брата на местен подземен бос и го заплашва, че ще каже кой е виновен.
Аргумент 3. Бидейки сътрудник на териториалното звено на БОП в Перник Стоев не отива да даде показания пред тези, на които е сътрудник (спомнете си какво неговият началник е говорил на сестрата на Мирослава), а пред централната служба в София (близките му твърдят, че се е свързал с тогавашния началник на сектор „Отвличания“ в ГДБОП) и това е ключов момент за оценката на неговата роля в случая. Това може да значи само едно – че е знаел, че има замесени местни полицаи, поради което е считал безполезно и опасно да прави разкрития в Перник. Пояснение. Стоев е направил същото, което аз навремето направих в Германия – знаейки, че местната полицейска структура има съучастие в престъплението, той се е обърнал към централната служба, тъй като най-малко не е имал друг избор, ако е решил да действа. И двамата стигнахме до ситуация, обръщайки се на по-високо място да попаднем на по-старши, а следователно по-опасни бандити, но докато в моя случай имаше две напълно неформални срещи, за които до първата ми публикация в архивите на БКА нямаше и ред, Стоев е изненадал бандитите от ГДБОП и се е явил на документиран разпит, следите от който е трябвало на всяка цена да бъдат заличени, но това е имало смисъл само ако далият крайно неудобните показания бъде елиминиран завинаги и то преди да общува отново с хора извън службите, а значи веднага.
Аргумент 4. Официалната версия – че Стоев е направил самопризнания, посочващи него и Любенов като извършител, поражда въпросите, защо тези самопризнания не са направени и пред съдия, така че да имат юридическа сила, и защо той не е задържан с прокурорско постановление, а с полицейска заповед за 24 часа. Подчертавам, че МВР е отказало да предостави на АПК самоличностите на служителите, пред които Стоев е направил „самопризнания“. Подчертавам също така, че докладът на АПК вместо „самопризнания“ използва думата „разкрития“, а двамата набедени описва като „сочените сега за извършители“.
Аргумент 5. Приемам за достоверна версията на в-к „Параграф“, според която Стоев изобщо не е задържан официално приживе, а версията за самопризнания и арестуване е реализирана след убийството му, за да остане като формален съизвършител на престъпленията и за да се представи убедителен мотив за представеното като самоубийство негово убийство. Пояснение. Факт е, че МВР е отказало да предостави документите за задържането на Стоев на АПК. Според източници на вестника въпросните документи са изготвени чак след смъртта му – със задна дата и според същите източници това може да бъде установено при проверка в електронната система на МВР. Близки на Стоев, видели представените им попълнени бланки за отказ от адвокат и от правото си да контактува с близките, са категорични, че почеркът не е на Стоев, но графологична експертиза така и не е направена. Истината е, че свидетелствата за оригиналните разкрития на Стоев след убийстовото му са напълно унищожени. Според вестника, при влизането на Стоев в жилището присъствалите там журналисти не са забелязали белезници на ръцете му, както твърди полицията. Тази версия обяснява, защо нагар е открит не на ръцете, а само по белезниците на Стоев – те са му били поставени след фаталния изстрел, а значи след смъртта му. Ако проследите многочислените недопустими нарушения при така наречения „обиск“ на жилището на Стоев, подробно описани в доклада на АПК следва да отчетете, че Стоев е нямал основания да възприеме посещението на жилището му като официален обиск.
Аргумент 6. Първоначално ГДБОП са положили усилия да „убедят“ Стоев да промени показанията си и да поеме вина за престъпленията и предви на неотстъпчивостта му са пристъпили към неговата екзекуция. Пояснение. Бащата на Стоев споделя, че когато е вземал тялото на сина си от моргата (то е било в дрехи) му е направило впечатление, че дясната му ръка е с петна и е посиняла. Някои от виделите Стоев при влизането за обиск твърдят, че е имал счупени пръсти. Пред някои от тях той е подхвърлил, че искат да му припишат нещо. Не случайно не е правена пълна аутопсия на тялото му и МВР крие самоличността на участвалите в разпита служители.
Твърдение 5. Стоев и Любенов не са извършителите на отвличането и убийството на Мирослава
Пояснение. Аргументите за предишното ми твърдение са аргументи в полза и на това ми твърдение. Тука ще посоча само допълнителните аргументи.
Аргумент 1. Върху плика и листа в него с указанията за семейството на Мирослава за откупа са намерени пръстови отпечатъци, които не са нито на Стоев, нито на Любенов, а на трето лице. За тези отпечатъци споменава и анкетната комисия и адвокатката на Марио, като става ясно, че идентичността на въпросното лице е установена, но срещу него не са предприети никакви действия – още едно обстоятелство, говорещо за съпричастността на правоохранителните органи към престъпленията.
Пояснение. Горният аргумент сам по себе си не отхвърля възможността двамата набедени да бъдат сред извършителите. Тогава обаче стои въпросът защо никой от двамата, според полицията, не е посочил други участници – обикновено изправени пред тежки присъди престъпниците разкриват своите съучастници за да разредят вината си и да получат смекчени присъди.
Аргумент 2. Нямам съмнение във верността на казаното от сестрата на Мирослава относно замесването на полицаи в отвличането. Но естествено в отвличането основно са участвали хора от организираната престъпност под ръководството на тези полицаи. Запомнете, че в България, както и в Германия и навсякъде в Европа и Северна Америка организираната престъпност е подчинена и на практика се ръководи от правоохранителните органи, а не обратното, както се опитват да внушат медиите и престъпниците не подкупват полицаи, а се „отчитат“ пред тях. Представяте ли си какъв риск и каква лудост е за полицията да освети въпросните криминали, да ги предаде на прокуратурата, после на съда и да ги остави в затвора за десетилетия? Къде е гаранцията, че те няма да проговорят и при определено обстоятелства това да има последствия за полицаите и тези над тях? Азбучна истина е, че такива криминали не се осветяват, не се изпращат в затвор, а ако станат неудобни, те просто се екзекутират. Определено и Стоев и Любенов не са били сред извършителите. Стоев е екзекутиран, но защото се е добрал до истината. Ако беше участник, той нямаше да има мотиви доброволно да се яви да дава показания и прави самопризнания. Необходимите грешници като правило никога не са сред извършителите и дори не знаят истината, а ако я знаят и особено ако държат на нея, свършват като Стоев.
Аргумент 3. Треньорът на Мирослава, който познава и двамата набедени за убийството ѝ твърди, че е невъзможно те двамата да са я обезвредили. В някои материали се посочва, че Мирослава е правила успешни спаринги с мъже и че се е занимавала и с ММА. Отвличането е станало не в затворено помещение, а в открита местност, в която изненади не може да има. Убеден съм, че както при всяко успешно отвличане броят на похитителите и тяхната ефективност са били достатъчни Мирослава въпреки уменията ѝ да бъде безпомощна.
Аргумент 4. Споменатите думи на Стоев към майката на Мирослава, че отвличането не е за пари, говорят не само, че Стоев не е участвал в отвличане за откуп, но че изобщо не е в екипа на похитителите – както казах след взимането на решението за убийството на Мирослава този екип разиграва точно тази версия, а Стоев я отхвърля пред майката.
Пояснение. Премахването на ключов свидетел не е единственият резултат от убийството на Стоев. Това убийство демонстрира на другия обвинен – Любенов, че дилемата пред него е да последва Стоев или да направи „самопризнания“ и да лежи дълги години в затвора за нещо, което не е извършил и той избира второто. Той сам признава за побои, не изключвам с него да е „обсъждана“ сигурността на семейството му, включително и на малкото му дете. Едно от най-еднозначните доказателства за престъпната роля на правоохранителните органи в случая „Мирослава“ са техните многобройни противозаконни откази да представят исканите им от АПК по случая информации. Ако тези органи си бяха свършили работата по случая и бяха чисти по него, нямаше да има необходимост да отказват информации. Случаят илюстрира отлично политическата поддръжка за покровителството на престъпленията от страна на правоохранителните органи. „Вината за политическата закрила на незаконните действия на висши служители на МВР е на вътрешния министър Цветан Цветанов“ посочва докладът на АПК и добавя: „Проверката на Комисията е възпрепятствана от управляващите в Министерския Съвет и Народното Събрание и в него се включиха всички политици на ръководни нива в ГЕРБ“. Ще добавя, че (без)действията, на правоохранителните органи, включително и техните правонарушения, в този случай намериха пълна поддръжка и от лидера на ГЕРБ и тогавашен министър-председател Бойко Борисов, който публично даде висока оценка на работата им по случая и с привичната му наглост призова семейството на жертвата да се извини на полицията за отправените в неин адрес обвинения. Отделно фактът, че всички политици на ГЕРБ са се включили във възпрепятстването на работата на АПК, означава че те са направили това по поръчка на шефа им, направил ги депутати, министри и т.н. за да продъжат да получават постове и облаги. Подчертавам, че в случая не става дума само за политическа поддръжка, а за политическо ръководство на полицейските престъпления. Може ли например полицай да убие свидетел в присъствието на двама свои колеги в апартамент, пред който има няколко души, а долу има цяла тълпа, ако няма инструкции за това отгоре и не са му гарантирани безнаказаност и компенсации?
Няма местен криминален бос, заради когото министър-председателят и министърът на вътрешните работи ще се включат в прикриването на престъпления. Става дума за нещо много по-важно, и то в случая е защитата на един кървав неоколониален данък, плащан от най-онеправданите слоеве на населението – предоставянето на бели робини на пазарите на нашите владетели от Запад. Не случайно този случай, както и други подобни, нямаше никакъв отзвук там.
Случаят „Мирослава“ разкрива, как след полицията и бопаджиите, контролирани от изпълнителната власт, в покриването на престъпленията се включват и уж независимите магистрати – прокуратурата, която приема абсурдната полицейска версия и съдът, който осъжда човек за престъпление, което не е извършил, единствено на основата на „самопризнания“. Отвличането все пак не е основният способ за поробване на млади жени. Най-често става дума за дъщери от задлъжнели към криминалните групировки семейства, използва се лишаването на набелязаната жертва от достъп до нормална работа (за това ще пиша по-късно в този блог), понякога и на естествено появила се беизходица и т.н. Така или иначе, случаят илюстрира, че за новите робовладелци, животът на техните робини няма никаква стойност. До това заключение стигнах още когато научих, че унгарките са заставяни да предоставят секс без кондом.
Случаят „Мирослава“ има много трагични сходства със случая със сестрите Белнейски от 2006 година. В него има две убити момичета и не един, а петима ликвидирани свидетели (водят убити четирима, а петият се води „изчезнал“ само защото не са намерили трупа му). Считам, че и този случай е свързан с търговията с жени, но тъй като не съм запознат обстойно с него, не мога да твърдя, че той е свързан с новото робство, но и в него истинските извършители са прикрити и вместо тях е набеден един единствен човек – Лазар Колев. Съгласете се, че заради един дребен престъпник, какъвто е набеденият и осъден по делото, никой няма да екзекутира пет души, между които и професор по патоанатомия. Стоящите зад убийствата на петимата свидетели са били детайлно запознати с хода на разследването и без съмнение правоохранителните органи имат участие в тях. Но и в този случай абсурдната версия на полицията намира пълна подкрепа и от прокуратурата и от съда – все пак за успокояването на общественността е трябвало да бъде осигурен необходимият грешник – като правило не с чисто съдебно минало за повече достоверност.
Почти 500 години ние българите сме съумели да се запазим от многочислените турски криминални банди – като християнско население почти през цялото време на робството ние не сме имали право на правосъдие, но днес сме наистина беззащитни пред криминалния държавен апарат, създадената и ръководена от него организирана престъпност и стоящите зад тях външни фактори.
Централната българска робовладелческа организация, аналогична на унгарската, не е химера за мене. С тази организация на практика имах среща по време на командировка на Пловдивския панаир в края на 90-те години. Бяхме настанени в един от елитните хотели на Пловдив и вечерта трябваше да се съберем във фоайето за да отидем на вечеря в града. Докато чакахме, колегите ми и аз забелязахме около 30 - 40 много красиви и на практика полуголи момичета, които явно получаваха инструктаж от някакъв млад мъж. Това, което най-много ме впечатли обаче, беше тяхната дисциплина. Всяка от тях, след като получеше своите указания, моментално ставаше и се отправяше някъде. Бяха напрегнати, вниманието им бе насочено изцяло към това, което говореше мъжа, нямаше никакви разговори помежду им. Не бях виждал такава дисциплина и в армията и се питах, как и с какви методи тя е наложена. Само след няколко месеца прочетох във вестниците, че „диспечерът“ на проститутките във въпросния хотел – така явно наричаха инструктиращия момичетата млад мъж, е убит. Явно началниците му, недоволни за нещо от него, го бяха пенсионирали по техния своеобразен начин. За случая си спомних години по-късно в Лайпциг, когато Лили обясни неявяването си в Лайпциг през цялото лято с това, че е работила на Балатон – курортния център на Унгария. Явно момичетата, които бяхме видели в пловдивския хотел, са намирали се в отпуск в България бели робини, мобилизирани да обслужат платежоспособните участници в панаира.
Информациите за нашите бели робини в чужбина са оскъдни, но трагични. На Запад държавните институции и „свободните“ медии се грижат да не излиза никаква информация за реалната ситуация на белите робини. Но такава понякога се появява за по-периферни, но с по-лоша репутация робски пазари като например американския протекторат Косово, в който войските на KFOR с тяхната платежоспособност дават основен принос за развитието на робството в района. Преди години се появи съобщение, че българка е била тежко ранена при експлозия в Косово. Оказа се, че става дума за наша робиня, собственост на косовски сводник, която е била взривена от негов конкурент с цел да повреди човешката му стока. Повече нищо не се появи в нашата преса по случая (точно както в случая с който започнах тази статия) и естествено българските власти не си направиха труда нито да се заемат със случая, нито да проучат ситуацията на немалкото българки, намиращи се по онова време в Косово. Не изключвам жената след инцидента да е била умъртвена, зашото лечението и би било скъпо, а след сериозното си раняване тя никога няма да може да заработва пари за сводника си.
Преди около 10 години се появи разказ на жена, видяла в албански затвори много млади жени с иззети органи от Източна Европа, между които и много българки. Единствената реакция на българските власти по този повод беше едно заявление на външното ни министерство, че дипломатическите ни представителства в Тирана и Прищина не са получавали такава информация. Никакво разследване на информацията, пълно безразличие към съдбата и живота на обикновените български граждани. Забележете, че споменатите жертви са млади жени, което загатва, че жертви на търговията с човешки органи стават предимно жертви на търговията с жени – явно бивши бели робини, които поради по-нареднала възраст или други обстоятелства не могат да бъдат повече експлуатирани като такива. Ще забележа, че докладът на швейцарския евродепутат Дик Марти (Dick Marti) за търговията с човешки органи в Косово, недвусмислено посочва, че трафикът на органи и трафикът на жени често използват едни и съши канали и извършители. Именно Марти (бивш прокурор) посочи в този доклад албанския премиер Хашим Тачи като основна фигура в тези престъпления и днес той най-после е подсъдим по тях в Хага.
В Куба местен журналист ми сподели информация, че български бели робини се трудят в Ямайка – явно новото робство процъфтяваше из цялата необятна американска империя. Скоро след връщането ми в Канада от Германия с мене пожела да разговаря мой съученик от основното училище, с когото не се бяхме чували и виждали от далечната 1974 година. Нямам представа как е стигнал до телефона на майка ми – със съучениците ми от това училище не поддържам контакти, но естествено с радост се отзовах и разговаряхме по телефона. Оказа се, че след промените е работил в ГДБОП, от където вече се е пенсионирал. Сам насочи разговора по темата на моите блогове, при положение че само няколко души от България бяха посещавали блоговете ми на немски, руски или английски езици и не остави в мене съмнение, че ми се обажда по поръчка на бившите си колеги и че особено след измъкването ми от лапите на немската машина за съдебен терор последните са притеснени от написаното от мене за робството в България и за Мирослава и имаше защо.
И ако участието на западноевропейските институции в търговията с хора не би трябвало да бъде изненада – в случая с Германия нейните правоохранителни органи тайно и за огромни пари правят това, което при Хитлер СС и Вермахта вършеха открито с млади жени от окупираните държави в Източна Европа за да подобрят живота на своите войници и за да предотвратят изнасилванията от тях на жени от окупираните Западна и Северна Европа (и тогава и сега на изнасилване и на принудителна проституция са подлежали единствено източноевропейките), а други западноевропейски държави и до днес се гордеят със своето колониално минало или пък са участвали в търговията с роби от Африка (африканските роби са били доставяни в Америка и продавани там на местните плантатори от европейци), то участието на унгарските, българските и други източноевропейски държавни институции в търговията с хора, в случая с техни собствени граждани е феномен, който трябва да бъде обяснен и това ще направя в следващата си публикация.
