Атентатът срещу папа Йоан Павел Втори беше извършен на 13 май 1981 година от члена на ултранационалистическата турска организация „Сивите вълци” (има и твърдения, че е член на турския клон Kontrgerilla на организацията „Операция Гладио“, зад която стоят натовските разузнавателни служби) Мехмед Али Агджа на площад „Свети Петър” в Рим. Папата беше тежко ранен, а Агджа арестуван. В хода на следствието около година по-късно той заяви, че е извършил атентата по поръчение на българските тайни служби. Бившият резидент на ЦРУ в Турция Пол Хенци и писателката от кръговете около ЦРУ Клеър Стърлинг разпространиха и обогатиха тази версия - за организатор на атентата беше посочено българското военно разузнаване (РУМНО), като според тях България е организирала атентата срещу папата по поръчка на СССР заради неговата поддръжка на профсъюза „Солидарност” и силното му влияние върху поляците и оттам върху събитията в Полша. Италианското правосъдие се зае сериозно с тази версия.
На 25 ноември 1982 година беше арестуван служителят на представитеството на БГА „Балкан” в Рим Сергей Антонов. Бяха търсени и двама сътрудници на посолството ни – Желю Василев и Тодор Айвазов, но те вече не бяха в Италия – единият поради изтекъл мандат, а другият напусна страната ден след ареста на Антонов. Самият Антонов прекара в затвора в качеството му на подсъдим около три години и половина. В резултат на съдебния процес, продължил от май 1985 година до март 1986 година той беше освободен поради липса на доказателства. Антонов напусна затвора с разбито здраве – според наши специалисти по време на престоя му там той е бил обработван с психотропни вещества. Навярно поради това и въпреки лошото си здраве, след затвора Антонов отказа да приема каквито и да било лекарства и тази жертва на едно от най-бруталните престъпления на Студената Война почина на възраст 59 години.
Папата наистина подкрепяше „Солидарност” и като поляк и глава на католическата църква имаше голямо влияние сред поляците и оттам върху процесите в Полша. Но Йоан Павел Втори беше привърженик на мирното развитие на тези процеси и поддържаше постигането на споразумение между „Солидарност” и режима на генерал Ярузелски. Точно по времето на атентата се водеха активни преговори за това споразумение. За неговото сключване бяха както полските власти, така и СССР, доказателство за което е самото подписване на това споразумение на 21 юли 1982 година. В тази ситуация едно евентуално убийство на папата не само че не беше в интерес на СССР, но беше и крайно нежелателно, тъй като неизбежният ръст на напрежението с потенциал за провал на преговорите представляваше сериозна заплаха за водената политика по регулиране на ситуацията в Полша.
Много интересна е и историята на атентатора Мехмед Али Агджа. До атентата той излежава доживотна присъда за убийството на редактора на левия вестник „Миллиет“ Абди Ипекчи и за участие в два въоръжени грабежа. Причината за убийството е намерението на редактора да публикува информация за финансовата помощ, която Александер Пек и Мартин Берг – служители на ЦРУ под дипломатическо прикритие са предоставяли на „Сивите вълци“. Ипекчи прави фаталната грешка да сподели намерението си с кореспондента на „Рийдерс Дайджест“ Пол Хенци, който е и резидент на ЦРУ в Турция – същият споменат вече Пол Хенци, който по-късно ще се заеме с разпространението на версията за българска следа в атентата срещу папата. Несъмнено е, че първото (известно) свое убийство Агджа извършва в интерес и полза на ЦРУ и личното ми мнение е, че оттам именно е дошла поръчката за убийството - кой друг и защо би се заел с нейното неизбежно финансиране?. Важно е да се отбележи за кого и за какво ЦРУ харчи част от своите средства и че неговите връзки с организираната престъпност и с терористични организации не са от вчера.
Американската журналистка Люси Комисар пише, че при убийството на Ипекчи Агджа е работил с Абдула Чатлъ, вторият човек в „Сивите вълци“ и агент на „Операция Гладио“ и твърди, че същият по-късно помага на бъдещия атентатор да избяга от затвора. Интересното е, че въпреки че не е бил военнослужащ, Агджа е излежавал присъдата си във военния затвор в Истанбул – бягството от което без сериозна помощ е практически невъзможно. Това обстоятелство си обяснявам с безспорния факт, че още от създаването си, „Сивите вълци“ са под контрола на турското военно разузнаване и често действат по негова поръчка и че това разузнаване има и ресурсите да окаже нужната помощ при бягство от военен затвор. Самият Агджа веднага след бягството си обявява, че е избягал с цел да убие папата и това обяснява защо му е била оказана помощ за бяството от затвора.
Истината е, че с убийството на Ипекчи и с поведението си по време на процеса Агджа си спечелва признанието на надежден убиец и това, заедно с факта, че има доживотна присъда го прави уникално подходящ за бъдещата отговорна задача. Последното ми твърдение има нужда от разяснение, което и ще направя веднага. Кадрите от атентата разкриват, че Агджа не е имал шанс да избяга, а значи арестът му и новата доживотна присъда са били неизбежни. Неосъждан много трудно ще се реши на такъв атентат, което доказва и поведението на резервния стрелец в атентата и друг член на „Сивите вълци“ Орал Челик, който просто избягва от площада. Но кадрите показват и друго – че е било почти изключено Агджа да бъде убит по време на атентата, тъй като е бил сред тълпата и всяка стрелба по него неизбежно що доведе до неоправдани жертви. Както виждате, това което на пръв поглед изглежда като безразсъден акт на фанатик е резултат от разумна и изгодна за Агджа сделка. Само 19 години след атентата, през 2000 година Агджа беше помилван, а след излежаване на 10-годишната си присъда в Турция (заменила предишната доживотна присъда) през януари 2010 година той излезе окончателно на свобода и се хвалеше с хубави предложения към него, даващи му възможност да заработи значими средства. Въпросът е коя страна или кои фактори, могат да контролират действията и на италианските и на турските власти и правосъдни органи. Моят отговор е, че е изключено това да е СССР или друга страна от Източния блок и че такова влияние по онова време има само една държава и това са САЩ. Когато става дума за опит за убийство винаги възниква въпросът за неговия мотив и в това отношение най-достоверната версия, на която съм се натъквал е, че папата е започнал да проявява значим интерес по въпроса каква част от средствата, предоставяни от Ватикана на ЦРУ за финансирането на „Солидарност“ реално стига до профсъюза. Въпросът безспорно е и интересен, и значим, но аз не съм компетентен по него, а и той е извън темата на моя разказ.
Самите показания на Агджа относно „българската следа“ не оставят съмнение, че те са неверни и измислени, но са направени не без съдействието на италианските служби. Той е демострирал познания за живота на Сергей Антонов и за неговата квартира в Рим, знаел е малкото име и външността на неговата съпруга, която според него е била в квартирата на 10 май 1981 година, когато според показанията му той е бил в нея за обсъждане на предстоящия атентат. Но безспорно доказаният факт, че съпругата на Антонов на 8 май 1981 година е отлетяла за България и на 10 май 1981 година не само че не е била в квартирата, но и в Италия говори, че знанията на Агджа за Антонов не са от личния му опит, а явно от предоставени му информации. Това доказва и обстоятелството, че измежду 50 фотографии на различни българи Агджа наистина разпознава Василев и Айвазов, за които също твърди, че са присъствали в квартирата, но попитан кой от двамата е по-висок е споменал Василев, при положение, че Айвазов е бил една глава по-висок от офицера – явно ги е виждал само на показани му снимки. Между впрочем, в началото на 80-те години в Италия са осъдени на лишаване от свобода трима генерали от тайната служба СИСМИ за изготвяна на фалшиви документи, в това число и по делото „Антонов“, но дори и това не спира хода на съдебно-пропагандната машина срещу Антонов и България.
След освобождаването си самият Агджа заявява в интервю пред вестника „Куотидиано Национале“, че българската следа е измислена за да се подкопаят основите на Съветския Съюз.
Най-страшното във връзка с покушението срещу папата е не даже опита за убийство на човек, а съзнателната цел чрез възлагане на вината върху България, респективно СССР, да се нажежи обстановката в Полша и да се стигне до гражданска война, практически до кръвопролитие. Това безпардонно преследване на стратегическите цели от страна на върхушката на САЩ за сметка на населението на страните, които представляват интерес за нея, ще си проличи още по-ясно след победоносния за нея край на Студената война при разпалването на конфликтите в Югославия, в Ирак, Либия и Сирия.
В крайна сметка пропагандната кампания от 80-те години не можа да убеди света в „българската следа“ и съмненията за съпричастност на ЦРУ към покушението срещу папата останаха. Установяването на американски контрол над България след края на Студената война създаде нови възможности за американците да „убедят“ света в своите твърдения и те решиха да се възползват от тях.
Както вече споменах, според тях непосредствен организатор на покушението е българското военно разузнаване РУМНО. При отсъствието на всякаква причастност на България към атентата вече безспорният достъп на американците до архивите както на тази служба, така и на секретните служби на МВР не им даде нищо. Не става дума за някакво досие за убийство на папата (тука аналогията с наличието на такава папка за Георги Марков е напълно съзнателна и уместна) – за действия, представляващи нарушение на законите на собствената държава, каквото е всяко убийство без издадена смъртна присъда, не се правят никакви досиета и не се оставя нищо писмено, а за например отношения на българските служби с Агджа или висши членове на „Сивите вълци“, които дори да не са свързани с атентата – за да поръча РУМНО изпълнението на атентата на Агджа следва да се предполага, че нашите служби са имали установени доверителни отношения с него или някой от тези личности.
През 90-те години и началникът на РУМНО по време на атентата генерал Зикулов, и много от висшите офицери на службата по онова време бяха живи и здрави, но при отсъствието на всякаква причастност на тази служба към покушението всеки опит за тяхно принуждаване към „самопризнавания“ беше безсмислен тъй като нищо от това, което те трябваше да „признаят“ (а като набедени организатори те трябваше да говорят подробно и изчерпателно), не можеше да бъде подкрепено с неизбежните в такива случаи веществени доказателства.
По тези причини светът трябваше да получи подтвърждение за „българската следа“ в атентата срещу папата от непреки улики и косвени признания (точно както стана с делото свързано с „убийството“ на Георги Марков, като и тука аналогията е напълно съзнателна и уместна). Такива непреки улики и косвени признания трябваше да даде процесът срещу участниците в разработката „Болният“ на българското военно контраразузнаване (ВКР) от средата на 80-те години. Обект на тази разработка е бил бивш офицер на военното ни разузнаване, самопредложил се на американското разузнаване и опитал се да му предаде списък с над 60 агенти на българското военно разузнаване. Това не му се удаде, той беше арестуван, съден и получи най-тежкото наказание – смърт чрез разстрел, което и беше изпълнено след подтвърждаване на присъдата от три съдебни състава и от Държавния Съвет. Но в тази разработка има и една интересна подробност. До своето уволнение осъденият е работил в една стая с един от подсъдимите по делото срещу Антонов – Желю Василев и е възнамерявал да използва този факт, за да заработи добри пари след планираното си излизане на Запад като свидетелства в процеса срещу Антонов и България. Тази подробност е привлякла вниманието на американците и през 1991 година те са поискали разследване и дело срещу офицерите участвали в разработката. И въпреки че през 1992 година петчленен състав на Върховния Съд отказа да отмени присъдата за шпионаж, на делото беше даден пълен ход. Обвиняеми по него бяха бившият началник на ВКР, бившият началник на Главно Следствено Управление, началникът на отдела във ВКР и оперативният работник, работили по разработката, и следователят по делото. Предвид това, че двама от обвиняемите бяха запасни генерали, делото стана известно като „генералското дело“. Много години по-късно един от обвиняемите – бившият началник на Главно Следствено Управление генерал Коцалиев заяви следното за същността на процеса: „Към началото на нашия процес се водешe ново дело по българската следа в покушението срещу папата. Вмениха ни монтиране на шпионски процес с цел прикритие на участието на България в опита за убийство на папата.“ Друг обвиняем по процеса, бившият началник на ВКР генерал Чергиланов, ми писа през октомври 1993 година, че чрез процеса представителите на американското разузнаване се опитват да прикрият това, което на времето са вършили против България.
Вече е редно да поясня, че този обвиняем е моят баща. Оттук нататък ще водя разказа за процеса през призмата на моите контакти с него. Самият процес беше закрит и за него няма съществена публична информация – и за да се прикрие абсурдността на обвиненията и реалната същност на процеса, и за да се ограничат възможностите на подсъдимите за противодействие и да правят публични изказвания по процеса и най-важното – за да може те да бъдат осъдени единствено на базата на техните показания без те не само да не са подкрепени от никакви веществени доказателства, но и да противоречат на съдържанието на съдебното досие по процеса срещу „Болния“. Не случайно по време на целия процес подсъдимите безуспешно настояваха процесът да бъде открит на основание твърденията на прокуратурата, че не е имало никаква шпионска дейност от страна на осъдения и следователно не може да става дума за държавни тайни.
Първото обвинение срещу баща ми беше сравнително леко и се състоеше в „набедяване пред съда“ на осъдения - по същество, че е заблудил съда, че подсъдимият е успял да предаде списъка с агентурата на американците, което е предопредило смъртната присъда. Спомням си думите му след като се вдигна шума около делото: „Сега хората ще говорят, че съм способствал за убийството на човек и зная, че няма да ти е леко. Не мога да говоря в подробности, но имаш право да знаеш, че ние (ВКР) никога не сме твърдeли, че осъденият е успял да предаде списъка на американците. Аз самият никога не бих твърдял това, защото за изтичане на такава информация (основната агентура на РУМНО) щяха да ме накажат много сурово. Присъдата е подтвърдена от три съдилища и от Държавния Съвет – нима можех и да си помисля да заблуждавам такива институции? Знай, че баща ти не е престъпник.“
Същността на положението на моя баща беше следната – от него се искаше да признае това, в което го обвиняваха – че подсъдимият е осъден на смърт реално заради намерението си да свидетелства по делото за покушението срещу папата, в замяна на което щеше да лежи само една година в затвора при съвсем прилични за затвор условия, а в бъдеще той и семейството му няма да имат финансови проблеми. В противен случай можеше да избира между социални репресии срещу потомството му или собствената физическа смърт т.е. самоубийство. Същата дилема е поставена пред всички основни обвиняеми по двата процеса срещу ДС - по делото за Георги Марков и по генералското дело. В хода на процесите от основните обвиняеми бяха направени и трите възможни избора с произтичащите от тях последствия и това подтвърждава верността на по-горе написаното. Спомням си, че когато до баща ми достигна новината за самоубийството на покойния генерал Савов, той вметна кратко, че той лично няма да постъпи така – ясен сигнал, че двамата са се намирали пред една и съща дилема. То доказва също, че още в началото на 90-те Западът контролираше нашата страна и българите вече не решаваха, а само изпълняваха.
В очите на американците техните предложения бяха не само разумни, но и изгодни за основните обвиняеми особено предвид на техните обстоятелства, а значи напълно приемливи. Отказа на баща ми да прави „признания“ те навярно са възприели като страх от влизане в затвора и по тази причина, а и поради липса на време за чакане, те решиха да поставят него и другите подсъдими пред свършен факт и с това да усилят натиска върху тях. Третият прокурор по делото (първите двама си направиха отводи) Николай Колев на мястото на първоначалното обвинение за набедяване пред съда – то предвижда затвор до 5 години и поради това обвиняемите по него са на свобода до обявяване и влизане в сила на присъдата, издигна ново, много тежко и странно обвинение за убийство чрез съд и по отношение на баща ми поиска смъртна присъда. На това основание и въпреки че тогавашните закони позволяваха генерал да се арестува едва след неговото разжалване, а значи след осъждането му, на 6 август 1992 година всички обвиняеми по генералското дело бяха арестувани и доставени в следствения затвор. За психическо въздействие върху моя тогава 68 - годишен баща арестът му бе извършен от цял отряд от антитерористи.
Ще се спра за малко на личността на прокурора Николай Колев. Не защото е бил някаква важна фигура в делото – след много години в едно интервю баща ми го определи като изпълнител на чужда воля, а за да се знае с какви хора е била въвеждана „демокрацията“, а на практика налагана колонизацията на България. Години преди промените ВКР е докладвало за него, че като военен прокурор е наредил побой над разследвани войници за да бъдат изтръгнати нужните му признания. За времето това е било много сериозно нарушение, на практика престъпление, и докладът е бил съпроводен с предложение за уволнение на Колев. Тогавашният главен прокурор на въоръжените сили и началник на Колев генерал Капитанов – изключително почтен и достоен човек, изиграл с голям риск за себе си ключова роля в закриването на лагера в Ловеч, а преди това повдигнал въпроса за намесата на съветски съветници в разпитите на задържани (на практика за изтезания), за което сам е репресиран, само поради острия тогава недостиг на военни магистрати, не уволнява нарушителя, а го премества в друг гарнизон като последна стъпка преди уволнение. За делата на прокурора Колев след промените е писано достатъчно. Аз съм го виждал само веднъж, на свиждане с баща ми, което беше в кабинета му и в негово присъствие. Впечатлиха ме играещите му като на крадец очи и удоволствието, което се изписа на лицето му, когато майка ми и сестра ми се разплакаха. По-късно този човек стана главен военен прокурор на Републиката.
Никога няма да забравя думите на баща ми от последната вечер преди ареста: „Вече живях 68 години, много мои другари загинаха млади (той е бил партизанин в Югославия и доброволец в Отечествената Война), така че какво ще ми се случи няма значение“. Разбрах, че се готви за най-лошото и е готов да го приеме. Тогава това ми изглеждаше странно, защото беше въведен мораториум върху изпълнението на смъртните присъди и беше ясно, че предстои и отмяна на смъртното наказание. Но не предполагах, че официалната отмяна на смъртните наказания ще бъде съпроводена с въвеждане на неофициални смъртни наказания, които както вече писах, след години буквално щяха да процъфтят. След години разбрах какво е имал предвид баща ми от разказа му за следния случай. Когато става ясно, че и затворът няма да го убеди да прави исканите от него „самопризнания“ през декември 1992 година се взима странното решение, въпреки че разпитите му се провеждат в София, той да бъде преместен в Пазарджишкия затвор. Изпълнението на това решение е означавало сигурна смърт за баща ми и именно затова и с тази цел то е взето – разстоянието между София и Пазарджик е около 100 км, по-голямата част от пътя минава на високо през планинска местност, арестантските коли нямат отопление, а баща ми от младини имаше проблеми с белия дроб – в затвора той и без пътувания до Пазарджик няколко пъти боледува от пневмония, а с редовни зимни пътувания между двата града той със сигурност нямаше да доживее до пролетта. Преди първото запланирано транспортиране до Пазарджик, той е боледувал с висока температура и е настоял за лекарски преглед и писмено съгласие на лекаря за транспортирането му. За негово щастие лекарката, която го е прегледала е отказала да даде съгласие за транспортирането му и той е останал в Софийския затвор. Разбира се, ако държаха, организаторите на процеса щяха да го умъртвят по един или друг начин. Но навярно някой по-умен е съобразил, че баща ми така или иначе няма да направи „самопризнания“, а вече имаше една смърт около делата против ДС и систематичното измиране на обвиняеми можеше да дискредитира самите дела или процеси.
Когато животът изпрати това изпитание на баща ми възрастта, умората, разочароващият за него ход на събитията вече бяха оставили отпечатъци върху него и всичко, което той искаше бе спокойно и с по-малко проблеми (пенсията му вече не достигаше за основни неща) да доживее края на дните си. Вестите за предстоящото дело той посрещаше и с тревога, и с някакво раздразнение, че го въвличат в една недостойна пропагандна игра. В едно от първите си писма от затвора той ми писа: „За съжаление, аз се оказах в центъра на това дело, но ударът е насочен към цялата система, в която съм работил.“ Но пред лицето на изпитанията баща ми напълно се мобилизира и преобрази, за което свидетелстват следните цитати от негови писма до мене: „Колкото повече е натискът върху мене, толкова повече расте и моята съпротива.“........“Бъди уверен, че докато дишам, никакво насилие, никакъв произвол няма да ме пречупят. Нямам никакви угризения на съвестта и приемам спокойно своите изпитания.“........“някой трябва да им даде отпор.“
И той даде своя отпор, отказвайки докрай всякакви „самопризнания“, позовавайки се на досието от разработката „Болният“, и настоявайки делото или да бъде прекратено или да влезе в съда. „Генералското дело“ никога не влезе в съда, защото „самопризнания“ нямаше (доколкото ми е известно, никой от другите обвиняеми също не направи „самопризнания“), а досието на разработката „Болният“, доказваше, че ВКР е работило в пълно съответствие със закона и че доказателствата за вината на осъдения са реални и неопровержими, което се доказва и от споменатото по-горе решение на Върховния Съд от 1992 година по отношение на издадената присъда. Така въпреки огромния натиск „генералското дело“ не даде никакви улики или подтвърждения за някаква българска следа в покушението срещу папата. Обвиняемите прекараха около девет месеца и половина в затвора и почти след 12 години започналото с толкова шум дело тихо и безславно беше закрито, а „българската следа“ окончателно избледня. Както правилно спомена една моя позната на времето, поведението на обвиняемите по „генералското дело“ беше последната съпротива срещу покоряването на България. Цената на тази съпротива беше много висока за тях – някои загубиха здравето си, животът на техни най-близки хора беше объркан, а някои случаи и разбит, в суровите условия на прехода семействата им бяха лишени от крайно необходими доходи (останалите обвиняеми бяха значително по-млади и в работоспособна възраст и издържаха семействата си), а относно баща ми съм сигурен, че лишенията и крайната мобилизация по време на процеса съкратиха живота му.
Искам да подчертая и нещо друго, което е много важно да се знае. Не се съмнявайте, че за да се окаже натиск върху обвиняемите, включително и особено върху баща ми, подробно е била проучвана тяхната цялостна професионална дейност с цел намиране на улики срещу тях по други разработки и дейности, които да се използват за тяхното шантажиране. В случая с баща ми става дума за всички разработки на ВКР за 15-те години, през които той е бил началник на службата и частта от разработките на ВКР през годините, за които той като заместник-началник е отговарял. В този смисъл „генералското дело“ е признание и доказателство за стриктното спазване на законите от страна на ВКР не само по разработката „Болният“, но и за цялостната му дейност в продължение на десетилетия. Същото важи и за дейността на Главно Следствено Управление най-малкото за периода, когато е било ръководено от генерал Коцалиев. Не се съмнявайте също така, че улики срещу обвиняемите с цел тяхното шантажиране са търсени и в личния им живот, в частност във финансовите им дела, особено по отношение на евентуални злоупотреби със служебното им положение, присвояване на служебни средства и т.н. Предвид на изхода на делото може категорично да се каже, че и в тази сфера не са открити никакви закононарушения и нищо, което може да бъде използвано за шантаж. Подчертавам всичко това, защото всичко, което днес се разпространява за органите на бившата Държавна Сигурност е в пълен контраст с действителността от онова време, без да твърдя че тази действителност е била идеална – аз и я познавам единствено чрез баща ми и чрез делото срещу него. И това се прави не само заради промиването на мозъците, но и за да се отклони вниманието на обществеността от днешните престъпления и безобразия, към които са съпричастни съвременните ни служби и част от които посочих в предишните си статии.
Всеки път, когато чета в българската преса за поредния призив на западните ни колонизатори за подобряване и реформиране на българското правосъдие си спомням за процеса срещу моя баща и за това, че именно те самите чрез този и няколко други процеса разрушиха българскопо правосъдие.
