Покушението на писателя Георги Марков и процесът за унищожаването на неговото досие

Георги Марков остана в нашата история като писател-дисидент, по мое мнение честен писател, успял да получи признание от управляващите България през 60-те години на миналия век. През 1969 година заминава при своя брат в Италия, а през 1971 година отказва да се върне в България и се премества в Лондон, където започва работа за BBC. Става известен със своите „Задочни Репортажи за България“, предавани по радиостанция „Свободна Европа“ и представляващи критичен анализ на живота в социалистическа България.

Англичаните твърдят, че на 7 септември 1978 година в него е инжектирана отрова, от която той умира на 11 септември 1978 година. Според тях убийството е извършено от българските тайни служби заради критиките му към управляващата комунистическа партия и привеждат два основни аргумента в полза на това си твърдение – отравянето е извършено на 7 септември, следователно то е подарък за Тодор Живков за рожденния му ден и че по-рано аналогично покушение е извършено срещу друг критик на системата в България – Владимир Костов, който обаче остава жив. Идеята, че Тодор Живков лично е поръчал убийството на Марков идва от писанията на изменника на КГБ Олег Калугин, който пише и за помощ от КГБ по случая. Той е разпитван от български следователи, пред които е подтвърдил писанията си. Когато в Скотланд Ярд обаче получават разпита стигат до извода, че казаното от Калугин не е истина. По-късно на разпита в Скотланд Ярд Калугин се отрича от показанията си в България. В хода на разследването е прегледана цялата кореспонденция на ДС с КГБ от периода на убийството и не се откриват никакви подтвърждения на твърденията на Калугин и за сътрудничество по предоставяне на отрова въобще.

Калугин не е първият изменник, обслужил версията за убийството на Марков от българските служби. Преди него това прави Олег Гордиевски, но и там се стига до конфузна ситуация, поради която неговите показания вече почти не се споменават. След бягстовото си от СССР същият заявява, че СССР е помогнал на България за убийството на Марков, но неговите показания пораждат въпроса, след като е бил в течение на готвещото се покушение и е уведомил англичаните за същото (той сътрудничи с тях от 1974 година), защо английските служби не са предприели нищо за да предотвратят това покушение.

Да започнем с достоверността на мотива за убийството на Георги Марков от българските служби. Още на 17 септември 1978 година вестник „Сънди Таймс“ пише: „Ние проучихме текстовете на Марков по „Свободна Европа“ и считаме, че твърдението, че те са разобличили покварения живот на българските лидери просто не е вярно“. Вестникът също така отбелязва, че за 25-годишната история на радиостанцията никой от сътрудниците й не е убит (не е правен и опит за това), въпреки че става дума за основно избягали от Източна Европа хора, занимаващи се с критика на управляващите там режими. Още по-категоричен ден по-рано е заместник-директорът на „Свободна Европа“ Джеймс Браун, който заявява, че счита убийството на Марков от българските власти заради неговите репортажи по „Свободна Европа“ за невъзможно.

Напълно споделям горните мнения, които отричат „Задочните репортажи“ като мотив за убийство на Георги Марков от българските власти. По същество тези репортажи представляват критика на отрицателните страни на реално установилата се в България политическа и обществена система. В голямата си част тази критика е обективна (за кариеризма, за привилегиите на управляващите, за влиянието на пропагандата върху историческата наука и т.н.) и отразява мнението на много комунисти, включително и такива на ръководни постове. Марков не е проповядвал капитализъм и се е отнасял критически към много от реалностите на Запада. Творчеството на писателя, включително и репортажите му за Свободна Европа поставят извън съмнение неговия патриотизъм и привързаност към българския народ. Извън съмнение е и постоянният му стремеж към пълна независимост на неговото мнение и позиции от всякакво влияние, в това число и от новите му работодатели в Лондон. Подтвърждение за последното е книгата му „Министър-председателят шимпанзе“, представляваща сатира на политическия живот в Обединеното Кралство.

Виждам известно сходство в гражданските позиции на Марков и чешкия писател Милан Кундера, тъй като и двамата не виждат пътя на развитие на своите страни в следването на Запада. Поради това писателските съдби и на двамата в новите неоколониални реалности на техните страни са незавидни. Името на Марков се спряга само като инструмент на пропагандата и във връзка с неговата кончина. Като писател той е малко познат в съвременна България.

Както всички аналитични произведения, „Задочните Репортажи“ на Марков никога не са се радвали на особена популярност – реално с тях са били запознати не повече от 20 – 25 хиляди човека в страната през 70-те години, основно в големите градове.

Колкото до Тодор Живков, той имаше много повече основания за гняв от сборника с епиграми на Радой Ралин с илюстрации от Борис Димовски (на една от които има прасе с опашка като подписа на партийния лидер) „Люти чушки“, излязла през 1968 година и известна на цяла София. Книжката беше спряна от печат и забранена, допусналите нейната публикация наказани, но самите Ралин и Димовски не пострадаха сериозно, въпреки че в партийните документи от онова време четем, че „двамата не са осъзнали своята вина“.

Най-дълбоката и пълномащабна критика към водената от Тодор Живков политика се съдържа в едно открито писмо до ЦК на БКП на седем партийни дейци, бивши участници в съпротивата начело с Никола Куфарджиев (секретар на ЦС на профсъюзите) от 1 юни 1960 година, в което те откровено пишат за деформации на социализма, водещи до неговото израждане и призовават за отстраняване на Живков и най-близкото му окръжение като виновници за ситуацията. Авторите на писмото са обявени за „ревизионисти-фракционери“, уволнени са от работните им места, те и семействата им са лишени от софийско местожителство и са изселени в различни села в отдалечени райони на страната, където все пак получават работа с която да издържат семействата си.

На целия този фон твърдението, че Живков е наредил убийството на Марков заради репортажите му е абсурдно. Нещо повече, един от последните съветници на Тодор Живков – Костадин Чакъров, в своите спомени пише, че Живков никога не е казал и една лоша дума за Марков и че го е считал за велик българин с трагична съдба. Научавайки за проблемите, които е имал към края на живота си, Живков дава нарежда да му се помогне на всяка цена и се взима решение за назначаването му за консултант на добра заплата към българския културно-информационен център „Витгенщайн“ във Виена без да се искат от него каквито и да било ангажименти. Достоверността на тези твърдения може лесно да бъде проверена и на мене ми прави впечатление, че докато постоянно се говори за неговото досие в Държавна сигурност, не се споменава нищо за досието му в ЦК на БКП.

Причината за мекото отношение на Живков към Марков не е само в личното им познанство и в творчеството му на писател, а в обстоятелството, че Марков напуска България и работи в ВВС в качеството му на сътрудник на българското разузнаване, т.е. той никога не е  бил изменник. Зная това, защото когато след промените попитах баща си кой е убил Марков, той лаконично отговори, че Марков е бил двоен агент. ВКР няма нищо общо с дейността на Марков, но баща ми познаваше отлично компетентните хора от разузнаването, а случаят вече имаше давност. Това, че в последствие е бил вербуван от английското разузнаване, което е обичайната практика за емигранти, постъпващи на работа в места като ВВС, е било предвидено и санкционирано в София предварително.  

Общоизвестно е, че Марков е бил в много близки отношения с писателя Костадин Кюлюмов, който е бил заместник-началник на Шесто управление на ДС и е работил предимно с творческата интелигенция. Към емиграция във Великобритания го е убедил известният Петър Увалиев, също сътрудник на българското разузнаване, който му и съдействал да получи работата в ВВС.

Георги Марков е получил стандартната за невъзвращенци присъда, но да не се направи това би значило да бъде осветен като агент на разузнаването ни.

Възможно ли е агентурното битие на Георги Марков да е дала мотив на българските служби да извършат покушение над него? Зная от баща си, че в света няма секретна служба, която ще се спре пред убийство, ако обстоятелствата и националните интереси налагат такова, но имало ли е причина в случая да се прибегне до такава крайна мярка?

Според нашата преса англичаните твърдят, че Георги Марков никога не е бил сътрудник на българското разузнаване. Ако те  наистина твърдят това, значи без съмнение Георги Марков е запазил лоялността си към България и не е разкрил пред тях принадлежността си към нашите служби. От друга страна да се твърди за някого, че не е свързан с определени служби, е меко казано непрофесионално – това, че нямаш конкретни данни и доказателства за такова обвързване не значи, че то не е факт и такова непрофесионално заявление прави впечатление за изключително професионални служби като британските. Личното ми мнение е, че още преди смъртта на Георги Марков те са знаели (не от него) за агентурната му принадлежност и нямам съмнение, че след промените у нас те много добре и в детайли са били запознати с нея.

Българските служби са нямали никакъв реален мотив за убийство на Марков и на практика такъв в случая е можело да има само в следствие на сериозна дезинформация, която може да дойде само от чужда служба, заинтересована от елиминирането на Марков, разбира се, ако българското разузнаване счете въпросната дезинформация за истина.

Следва да се отчете, че едно покушение на българското разузнаване в държава като Великобритания би имало тежки последствия за неговата оперативна дейност там и е с потенциал да доведе до нейното блокиране. Интересно е да се знае, предприети ли са след 7 септември 1978 година действия спрямо представители на нашите институции в Лондон.

Ако българското разузнаване стоеше зад покушението на Георги Марков възниква въпросът как толкова години след установяването на контрол върху България от Запада не се намери един човек от свързаните с това покушение, който да проговори.

За отбелязване е, че веднага след инцидента българските власти са предложили на англичаните своето съдействие, но предложението им е било отклонено.

Когато става въпрос за убийство, важно в действителност е какво казват тези, които са отговорни за неговото разследване – в случая от английска страна става дума за Скотланд Ярд, а от българска – за следователя по делото от 1999 година Андрей Цветанов. До този момент Скотланд Ярд въпреки че работи по версията за българско държавно участие в убийството на Марков не разполага с нито една улика за съпричастност на България към станалото на 7 септември 1978 година. През 1993 година в Копенхаген в присъствието на следователи от Дания, Великобритания и България е проведен 6-часов разпит на заподозрения за убийството агент на българското разузнаване под псевдонима „Пикадили“ – датски гражданин с италиански произход. Човекът отрича каквото и да било участие в убийство на Георги Марков. Въпросният човек никога повече не е бил разпитван или задържан във връзка с делото за Марков и доколкото ми е известно, съвсем наскоро почина от естествена смърт. В нашата преса писаха, че след разпита той бил изчезнал, но от датските, и особено от английските служби, в Западна Европа някой може да изчезне само ако те нямат нищо против това.

Скотланд Ярд никога не споменава, че капсулата е била инжектирана чрез чадър, тъй като няма никаква улика за това, така че понятието „български чадър“ е художествена измислица.

Интересна е информацията, предоставена от българския следовател Андрей Цветанов, която в много отношения съществено се отличава от тиражираното във вестниците.

На въпрос за агентурната принадлежност на Марков следователят при втория си отговор на този въпрос през 2009 година отговаря, че разпитите на свидетели водят и в двете посоки и така на практика той подтвърждава казаното от баща ми.

Според Цветанов (естествено на базата на медицинска експертиза на български лекари) първата диагноза, поставена на Марков след постъпването му в болницата е сентицемия (тежка инфекция на кръвта в следствие на бактериална интоксикация) – явно лекарите въобще не са се съобразили с тиражираните показания на Макров при постъпването му в болницата, ако въобще те са реални. Заради грешната диагноза назначената терапия не е била адекватна на истинското заболяване, установено едва след смъртта на пациента – „остро отравяне с неясен произход в резултат на имплантиране на метално чуждо тяло в организма, чиито свободни пространства са били запълнени със силно токсичен агент, по всяка вероятност с рицин“. Най-важното е, че английските лекари не са обработили раната на крака на Марков и изрязали възпалената тъкан, за да елиминират отровата. Тези грешки са много странни, ако при постъпването си в болницата Марков е говорил за убодване и нападение над него. Много странно е, че лекарите не са позвънили в полицията при такива показания. Странно е и пълното отсъствие на полицаи и сътрудници на британските служби в болницата на фона на тиражираните заплахи към Марков – такива се появяват едва когато Марков вече е неконтактен. Впечатляващо е обстоятелството, че аутопсията на Марков е правена от д-р Руфъс Кромптън, който освен старши преповадател по съдебна медицина в болницата „Сейнт Джеймс“, където са лекували и е починал писателят, е и патолог на Министерството на вътрешните работи на Великобритания. Впечатляващо е и, че при признание на същия, че на основа на аутопсията би написал, че Марков е починал от заболяване, т.е. от естествена смърт, докторът се е умъдрил да изпрати проба за анализ във военната лаборатория за химически и бактериологически оръжия в Портон Даун (Porton Down), при положение, че нито той, нито лекарите преди него, не са забелязали капсулата – тя официално е била забелязана във въпросната лаборатория.

Възникват въпросите, документирани ли са показанията на Марков при постъпването му в болницата, била ли е капсулата действително в тялото на Марков при това постъпване или какво е обяснението, че лекарите в болницата не са забелязали капсулата, а в Портон Даун са я видели.

Но странностите не се изчерпват само с обстоятелствата около престоя на Марков в болницата. Аналогичното покушение върху Владимир Костов в Париж завършва с това, че около 2 дни човекът не се е чувствал добре, като симптомите са били аналогични с тези при Марков, но след това последните преминават и жертвата се е чувствала нормално, въпреки че капсулата с отровата е била в тялото около месец. Заключението на френските лекари е еднозначно и ключево за установяването на истината – предвид вместимостта на капсулите в телата на Марков (те са разследвали и неговия случай) и на Костов – 0.2526 мг и 0.2529 мг отровата в тях не е била достатъчна за да предизвика смъртта на човек, тъй като минималното количество отрова от какъвто и да било вид, включително и рицина, необходимо да убие човек е 1.4 мг. По тази причина делото за опит за убийство върху Костов е било прекратено. Излиза, че покушението срещу Владимир Костов, който за разлика от Марков е имал смъртна присъда в България по това време, е имало смисъл само ако се разглежда като активно мероприятие, свързано с покушението срещу Марков, чиито единствен смисъл е да убеди общественността, че двете покушения имат един поръчител и той е българското разузнаване.

Питам се и дали е изключено по време на престоя в болницата Марков да е получил допълнителна доза рицин довела до смъртта му и дали е документирано количеството отрова в тялото на Марков при аутопсията и ако да, съвместимо ли е то с количеството съответстващо на вместимостта на намерената капсула.

Гореуказаните обстоятелства правят напълно разбираемо заявлението на следователя, че категорично отсъстват доказателства за участие на българските служби в убийството на Марков и че по-скоро са събрани много доказателства за обратното.

Следователят Цветанов признава, че в България се работи и по версията за съпричастност на английските служби в убийството и че Скотланд Ярд е уведомена за това. В тази връзка той посочва, че през последните месеци от живота си Марков се е канел да напусне ББС и Обединеното Кралство и да се пресели в друга страна, най-вероятно Германия. Според следователя анализ на кореспонденцията му с писателя и поет Атанас Славов подсказва, че Марков е имал проблеми по-скоро с английските служби. Материалното и здравословното състояние на Марков към края на живота му и пристрастяването му към алкохола не оставят никакво съмнение за наличието на сериозно проблеми в неговото битие, които са добре известни и заради които България се е готвела да му помогне. Последната му книга „Министър-председателят шимпанзе“ определено го е направила неудобен за местните власти, а да бъдеш неудобен на Запад винаги води до сериозни проблеми. На Запад, в частност в англосаксонските държави, можеш да критикуваш публични личности и политици, но критика на системата и на тези, които стоят зад политиците не се толерират. Великобритания, както и всички западни страни, твърдо отстоява свободата на словото, но само ако това обслужва нейните интереси и само ако става дума за свобода на словото в неприятелски държави. На територията на страната и на нейните съюзници свободата на словото често се превръща в издаване на държавна тайна, в подстрекателство към терористични дейности или към безредици, в шпионаж, в клевета и т.н.

Версия за убийството на Марков от английските служби има не само в България. В своята книга „Гладио, камата на НАТО в сърцето на Европа“ бившият евродепутат от Консервативната партия и разследващ журналист Ричард Котрел (Richard Cottrell) пише за убийства и опити за убийства на влиятелни личности, където редом с Алдо Моро, Олоф Палме и Анне Линдт споменава и Георги Марков, като убийството на последния го приписва на британската MI6. Същото между впрочем твърди и бившият агент на британското разузнаване Гордън Логан (Gordon Logan), като последният прави това, което България отдавна трябваше да направи – призовава английското правителство да разследва две убийства, за които според него е отговорна MI6, едното от които е това на Георги Марков.

Интересно е да се отбележи също така, че във военната лаборатория в Портон Даун, открила капсулата в тялото на Георги Марков, има тенденция отговорни служители да се самоубиват при странни обстоятелства. На 18 юли 2003 година в една гора беше намерено тялото на отговорния за бактериологичните оръжия в същата лаборатория д-р Дейвид Кели. Същият през февруари 2003 година опроверга някои твърдения на държавния секретар на САЩ Колин Пауел относно иракските оръжия за масово поразяване, а само два дни преди смъртта си е давал показания пред Комитета за национална сигурност и външна политика и пред Палатата на общините във връзка с негови изказвания пред журналисти. Официалната версия е, че се е самоубил (в гората!), но на практика почти никой не вярва в него. Около 9 години по-късно в същата гора бе намерено тялото на друг сътрудник на лабораторията – д-р Ричард Холмс, който само седмици преди смъртта си  (на 49 години!) е излязъл в пенсия. Официалната версия е, че и той се е самоубил.

Напомням, че преди няколко години в британска болница възрастен мъж на смъртния си одър направи заявление, че е работил в структура, чиято дейност е била извършването на убийства, които да не изглеждат като убийства и че неговата структура е отговорна за смъртта на принцеса Даяна и нейните спътници в деня на трагичната катастрофа. Не ми е известно до този момент да има официална опровержение на казаното от умиращия.

Следователят Цветанов заявява също така, че доказателствата по делото Марков са при англичаните. В тази връзка е интересно мнението на другата жертва на покушение с капсула с отрова – Владимир Костов, който в едно свое интервю изразява убеждението си, че „бившите и сегашни български служби, английските секретни служби и ЦРУ знаят всичко по случая Марков“ – мнение изказано от бивш професионален разузнавач, с което аз съм напълно съгласен. Това мнение и последното заявление на Андрей Цветанов следва обезателно да се отчетат при проследяването на процеса за унищожаването на досието на Георги Марков, към който сега пристъпвам, основно заради това, че те помагат да възприемем процеса за унищожаването на досието на Георги Марков като това, което той действително е, а именно като съдебен фарс.

В началото на разказа си за процеса искам да изясня един основен въпрос, също помагащ за разбирането на процеса. Вече тридесет години след началото на промените мисля, че на всички е ясно, че в резултат на договорености между Тодор Живков и ренегатската част от неговото обкръжение с победителите от Студената Война, днес част от бившата върхушка управлява България като тяхна неоколония. Би ли могло това да стане, ако новите колонизатори не бяха получили всички ключове за установяването на ефективен контрол върху страната ни? Не разбира се, а архивите на ДС са един от основните ключове за този контрол. Не се съмнявайте, че още от зората на прехода на новите колонизатори на България е осигурен пълен информационен достъп до тези архиви и това е решено и гарантирано на политическо ниво. Не се съмнявайте също така, че англичаните са много добре запознати с унищоженото досие на Георги Марков и ако то наистина е унищожено, те разполагат с негово копие. Унищожено или не, безспорният факт е, че досието не се намира в архивите на ДС и се води унищожено. Това е така, защото съдържанието на това досие противоречи на английската версия за участие на България в убийството на Георги Марков и англичаните са поискали досието да го няма.

Както вече писах в статията за „генералското дело“, нещо което не се е случило може да бъде „доказано“ само с косвени средства и унищоженото досие дава отлична такава възможност, като неговото унищожаване се представи като дело на бивши висши служители на Държавна сигурност и акт на прикриване на следите от тяхното участие в приписаното на България убийство.

Именно това е идеята и на инсценирания съдебен процес за унищожаването на досието на убития писател-дисидент. На този процес основни обвиняеми са бившият началник на ПГУ (разузнаването) и дългогодишен заместник-министър на вътрешните работи генерал Стоян Савов и бившият началник на ПГУ генерал Владо Тодоров. По същество ги обвиняват в унищожаването на досието на Марков, заради това че в него е имало планове и детайли по убийството на писателя от българските служби, докато в едно от интервютата си следователят Цветанов споменава, че на процеса е имало само един свидетел, твърдящ че унищоженото досие е съдържало планове за убийството на Марков, но в хода на процеса се отказал от показанията си.

Естествено, с цел по-добрата манипулируемост на процеса той, както и „генералското дело“ е закрит и в съдебната зала освен страните по делото присъства само най-яркият представител на английските позиции и интереси по случая Марков журналистът Христо Христов.

Два дни до началото на процеса генерал Савов – бивш партизанин и доброволец в Отечествената война, се самоубива на паметника на загинал свой другар партизанин край село Лесичево. Той направи своя избор от предложената му дилема, като отказа да участва в позорния спектакъл на победителите на Студената война. В предсмъртното си писмо той точно така нарича процеса - „спектакъл-фарс“ и заявява, че е решил да не участва в този фарс. Надявам се историята да съхрани името на този достоен човек и патриот на България. Генерал Савов в течение на много години беше ресорен министър и пряк началник на баща ми, майка ми го познаваше само от тържествени мероприятия и това, което знам като личностни черти от тях за него са скромност, уважение и доброжелателно отношение към хората, интелигентност, чувство за хумор и професионализъм. Самоубийството на генерал Савов е подтвърждение за неверността и абсурдността на обвиненията срещу него и ще остане като черна сянка над пировата победа на подбудителите на процеса. Не случайно то на практика не се споменава и не се дискутира в основните медии на страната.  

Но да се върнем към процеса-фарс, на който подсъдим остава генерал Тодоров. От публикациите на Христо Христов за процеса става ясно, че подсъдимият се възползва от своето право да не отговаря на въпросите, което означава, че по същество генералът е отказал да се защищава. И това при положение, че на самото заседание, на което се произнася присъдата, съдията го пита (защото не е знаел) какво е имало в досието и от отговора зависи дали генералът ще бъде осъден или оправдан, и че не само няма никакви веществени доказателства, че досието съдържа улики за участие на ДС в убийството, но и единственият свидетел, твърдящ това, се е отказал от показанията си. На конкретния въпрос за досието генералът отговаря уклончиво, че то не е съдържало нищо особено. Коментирайки този отговор Христов задава въпроса защо ако досието не е съдържало нищо особено, генералът го е унищожил. Този въпрос на неслучайно единствения допуснат до процеса журналист, съдържа споменатото по-горе основно послание, внушение и цел на съдебния процес – че след като генерали от ДС са унищожили досието, то е имало разобличаващо за тях съдържание, а значи убийството на Марков е извършено от ДС и по тази логика да превърнат процеса в косвено доказателство за участието на България в убийството на писателя.

Да, генерал Тодоров също направи своя избор от поставената му дилема, като прие предложението на подбудителите на процеса – нещо, за което аз не го критикувам и не считам, че следва да бъде критикуван. Аз не само съм убеден в това от поведението му на процеса, но и го зная – по думите на баща ми генерал Тодоров го е съветвал в затвора да се признае за виновен, т.е. да направи това, което той самият беше направил на своя процес. Двамата известно време са били заедно в Софийския централен затвор и това може да се провери. Генерал Тодоров получи присъда от 14 месеца затвор – приблизително толкова, колкото щеше да получи и баща ми ако се беше признал за виновен, която беше намалена на 10 месеца, които той реално излежа.

Познавам синовете и на двамата генерали, имам много добро мнение и за двамата от тях и тъй като тримата бяхме заложници в процесите срещу Държавна Сигурност, не пропускам най-общо да следя тяхното развитие.

След процеса синът на генерал Тодоров беше специален представител на генералния секретар на Съвета за Европа в една европейска държава, а след това започна успешен бизнес, като доколкото зная, сред клиентите му има и сериозни държавни институции. Синът на генерал Савов продължи дейността си във външно министерство и имаше няколко неключеви посланически мандата. Според мене той определено има качествата за работа на по-високо ниво, но неговият баща на времето не попречи, но и не съдейства за успешния край на съдебния фарс. Би било интересно в тази връзка да споделя какво става със сина на човек, отказал да съдейства и попречил на съдебен фарс от същия тип, какъвто беше „генералското дело“, но не мисля, че тази статия е уместното място за това. Тука само ще кажа, че подбудителите на процесите срещу Държавна Сигурност от американска и английска страна напълно спазиха и обещанията и заплахите си към фигурантите на тези процеси.

Мисля, че съдебният фарс около досието на Марков не заслужава повече внимание от дотука отделеното му. Но остава един ключев въпрос, който следва да бъде докрай изяснен. Безспорно е, че през януари 1990 година генерал Тодоров е получил от архива 10 тома от досието на Георги Марков и никога не ги е върнал, твърдейки, че ги е унищожил. Възниква въпросът, какво всъщност е извършил генерал Тодоров през януари 1990 година – дали е унищожил досие за убийството на Георги Марков от нашите служби, хвърляйки безпрецедентно предизивикателство към победителите от Студената война, или е оказал услуга на тези победители, като е освободил архива от крайно неудобното за английските твърдения досие на сътрудник на българското разузнаване и е постъпил така с него (унищожил или предал някому), както тези победители и бъдещи подбудители на процеса срещу него са искали? Моят отговор е, че генералът е взел досието на сътрудника на българското разузнаване Георги Марков, постъпил е с него както искат новите колонизатори, а след това беше осъден за това, че е унищожил несъществуващото досие за убийството на Георги Марков от ДС. Повечето от аргументите за моя отговор вече съм ги изложил, но тук ще добавя два. Първо, ако през януари 1990 година генерал Тодоров беше действал против английските интереси, щеше да лежи много повече от 10 месеца и социалният статут на неговото семейство щеше да е съвсем различен.

Второ, през януари 1990 година министър на вътрешните работи беше генерал Семерджиев – човек военен, без никакво отношение до назначаването му към дейността на органите на МВР и ДС, а следователно без никакви умения реално да ръководи това министерство в турбулентните времена на 1989 – 1990 година. Моето мнение е, че основната роля на генерал Семерджиев беше да слага подписа си и в последствие да обере пешкира, а двигател на процесите в МВР реално беше новоназначеният му първи заместник, споменатият вече Любен Гоцев. За него някои от бившите му колеги твърдят, че той е бил свързан с американското разузнаване още преди промените. Аз бих поставил въпроса възможно ли е в България човек да е толкова влиятелен като Гоцев (а неговото влияние аз изпитах на гърба си), ако не е свързан с американците и те (а и англичаните) не са удовлетворени от неговата дейност, включително и особено когато е заемал поста първи заместник-министър на вътрешните работи?

Генерал Тодоров беше в отлични отношения с Любен Гоцев до края на дните си и това е доказуемо - Гоцев бе основната фигура зад Асоциацията на разузнавачите от запаса и неин основен спонсор, а генерал Тодоров беше неин председател, а впоследствие почетен председател. Това определено нямаше да е така, ако с действията си по досието на Марков генералът беше създал проблеми за Гоцев, които неизбежно щяха да са много сериозни за него.

Държа да подчертая, че генерал Владо Тодоров - бивш политзатворник, работил цял живот за страната си и уважаван от колегите си, по никакъв начин не следва да бъде свързван с твърденията на покойния Георги Стоев за действията и ролята на Любен Гоцев, които аз считам за не по-малко от 80% верни. Същото важи и за дейността на споменатата асоциация и основната маса от членовете ѝ.

Приключвам частта за съдебния фарс за унищоженото досие на Георги Марков с може би с най-интересното, за което обаче не мога да бъде напълно сигурен, че е вярно. Гордън Логан твърди, че има копия на досието, което той нарича „файлът за Марков“, и който според него се състои от писмени документи и аудио записи. През 2000 година той твърди, че такова копие има в библиотеката на Палатата на общините, но е снето от публичен достъп; в КГБ в Москва, което обаче след августовския пуч от 1991 година по искане на англичаните също е снето от публичен достъп. Логан твърди, че е притежавал такова копие, което обаче е изчезнало. Според него Андрей Луканов е предал копие от този файл или най-важното от него на Роберт Максуел около шест седмици преди убийството на последния. Твърди, че Максуел е убит заради този файл и като доказателство напомня, че според аутопсията му той е бил жестоко бит преди смъртта си.

Според Логан файлът за Марков слага пряката отговорност за убийството на Марков на MI6, на която той приписва и убийството на Максуел.

Достоверност на твърденията на Логан добавя обстоятелството, че заедно с члена на британския парламент Теди Тейлър (Teddy Taylor) той настоява британското правителство да разследва убийствата на Георги Марков и Робърт Максуел. А авторитетният британски вестник „Индипендънт“ (‘Independent”) оценява твърденията за наличието на файла като „упорити слухове“, което в английската лексика е свързано с определено ниво на достоверност.

Логан нарича процеса срещу генерал Тодоров фарс, пародия заради приличието (“charade merely for the form”) – думи, използвани и от покойния генерал Савов.

 

Всеки път, когато чета в българската преса за поредния призив на представител на нашите колонизатори за подобряване на системата ни на правораздаване, си спомням за „генералското дело“ и процеса за досието на Георги Марков и за това, че именно тези колонизатори чрез тези два и някои други процеси разрушиха нашето правосъдие. Такива са същността и менталитета на Запада – да говорят добро и да вършат зло, за да може думите да прикриват делата им.

Ние едва ли ще узнаем докрай истината за кончината на Георги Марков, въпреки че е пределно ясно, че към края на живота му на англичаните е бил нужен, не човека, не писателя Марков, а неговата смърт. Ясно е, че макар и професионално водено по думите на следователя Цветанов, разследването на Скотланд Ярд няма да доведе до конкретни резултати нито след десетилетия, нито след столетия. Но това, което англичаните могат да направят и което следва да се иска от тях, е да разсекретят както разследването, така и архивите на техните служби, имащи отношение към Георги Марков, тъй като техните обвинения към България за неговата смърт станаха част от историята ни, но ние имаме право на собствена и истинска история, а покойният писател има правото да живее в поколенията по достойнствата на своето творчество и деяния, а не като пропаганден инструмент на Студената Война.

Покрай всичко, което колонизаторите ни заграбиха и продължават да грабят у нас – национално богатство, перспективи и независимост, младите ни жени, а когато им е нужно и човешки животи, през целия период на новия колониализъм, те тъпчат, подправят и изкривяват нашата история, защото знаят, че народ без история по-лесно се държи в подчинение, тъй като той не може да мисли за бъдещето и да има достойнство и национална идентичност. Не случайно нашето Възраждане започва с написването и разпространението на „История славянобългарская“. Днес на нас ни е жизнено необходимо ново Възраждане и той може да започне само с написването на нашата истинска най-нова история и разсекретяването на двете дела и на архивите с реална информация по случая Марков следва да стане важна стъпка към тази история.

Съвременното робство като последствие и проява на неоколониазма в Източна Европа

През 90-те години и началото на нашия век в западната, а и в нашата преса се пишеше немалко за новото робство. То се разглеждаше като феномен и се обясняваше с обединението на богатата Западна с бедната Източна Европа, със слабостта на държавните апарати в Източна Европа след дълбоките промени там, с неумението на западните служби и полиции да се справят с наплива на многобройни и много активни и изобретателни криминали от Източна Европа, с човешката алчност, похотливост и т.н. Но всички тези обяснения са просто неверни. Само десетилетие или две преди нас три други бедни държави – Испания, Португалия и Гърция, също с отслабена държавност в резултат на не по-малко дълбоки промени, се присъединиха към тогава Европейската Общност, след което за разлика от Източна Европа не продължиха да обедняват, а изживяха период на развитие и въпреки че особено в началото също имаше приток на бедни жени в публичните домове на богатите, робство нямаше. Държавите в Западна Европа, на територията на които се експлуатират нашите робини, са със силни държавни институции. И човешката природа не се е променила значително за няколко десетилетия. Откъде идва тогава разликата в двата исторически процеса?

Тя идва оттам, че когато споменатите по-горе три държави се присъединяваха към Европейската Общност (ЕО), бушуваше Студената война и на Запад нямаше интерес от бедни и слаби съюзници, от разединена ЕО и доминиращият политически едър капитал дори позволи социалната държава, като противовес на социалистическата такава, да достигне своя апогей.

Обратно, присъединяването на Източна към Западна Европа и към колективния Запад е последствие от победата на Запада в Студената война, когато за политическия елит на Запада настъпи „краят на историята“ - усещането за окончателна и вечна световна доминация, много добре описано в едноименната книга („Краят на историята“) на Франсис Фукуяма. За западния елит по отношение на собствените му държави това означаваше край на развитието на социалната държава, разбиване на лявото движение и синдикатите, включително и чрез износа на работни места в страни с евтин труд, а по отношение на победените в Студената война в съответствие с вечния принцип „Горко на победените“ това означаваше тотален контрол, тотален грабеж и тотално използване. За тази цел колективният Запад под ръководството на САЩ наложи в Източна Европа система на неоколониализъм – система на чуждестранно управление, при която формално суверенни държави се управляват отвън не директно и не официално, а чрез техните местни елити (по-скоро върхушки) намиращи се в състояние на пълна зависимост и контрол от задграничните фактори. В тази система членството на източноевропейските държави в НАТО и в ЕС представлява основен инструмент за контрол над тях и служи като прикритие на неоколониализма под мантията на съюзнически отношения. Основната разлика между неоколония и младши съюзник (съюзническите отношения също не са леки и не са равнозначни на дружба) е тази, че неоколонията е лишена от пазари и на практика и е отказана възможност за развитие, какъвто е случаят с България. Спомнете си планът Ран – нима деиндустриализацията, експлуатациата на природните ни ресурси от чужденци на крайно неблагоприятни за нас условия, бедността, разрушаването на нашите образование и здравеопазване и демографската криза не са ключови моменти от изълненията на този план за колонизирането, ограбването и разрушаването на България? Неоколониализмът има този недостатък в сравнение с колониализма, че той по същество е прикрит колониализъм и колониалната сила реално не носи никаква отговорност за последствията от своите действия и по-тази причина, а и защото трябва да дели нещо с местната върхушка, която е неин мениджър, граби повече.

Да, още не сме достигнали „оптималния“ (за САЩ) брой на населението от около 5 милиона, но работата по въпроса продължава.

Всеки, който е следил преговорите за присъединяването на България към ЕС е наясно, че основното икономическо условие за приема ни беше деиндустриализация до степен лишаването ни от всякаква конкурентноспособност и това условие беше изпълнено. Това е така, зашото за поставилите това условие България е само потенциален нов пазар, докато в същото време страната ни беше лишена от привлекателни експортни пазари. На започналите да разсъждават дали България е достатъчно конкуретноспособна ще кажа, че тя навремето беше, но конкуретноспособността не е пазарен фактор – световните пазари се разпределят на икономическия форум в Давос и ще подкрепя мнението си с конкретен пример. Почти две години (2005 – 2007) бях финансов мениджър на наш производител на продукти, представляващи първото поколение електроника. До промените заводът е продавал продукцията си на нашите партньори от СИВ, а след промените в течение на няколко години изобщо не е могъл да продава продукцията си и е живял от разпродажбата на активи. Естествено, липсата на продажби е смъкнала силно продажната цена на предприятието и то почти на безценица става американска собственост, след което макар и в значително по-малки количества продукцията веднага почва да се продава на Запад, основно в Северна Америка. Специално се заинтересувах дали след приватизацията не са правени промени в продуктите или технологията – нищо такова, произвеждали са и са продавали точно това и точно така, както са правели до 1989 година. А спомняте ли си за приватизираните за един лев или на безценица заводи, чието оборудване след това се продаваше, често за скрап и как се възмущавахме от новите собственици? Не ги защищавам и съм съгласен, че далеч не качествата бяха критерий за назначаването им за собственици, но кой собственик на завод би продавал оборудването му, ако можеше да пласира някъде продукцията си? Същото е правено и в Източна Германия – например най-големият стъкларски завод във Франкфурт на Одер е приватизиран за 1 германска марка, след което оборудването му е транспортирано и монтирано в Западна Германия. Свободната конкуренция отдавна е в историята и в чист вид тя е съществувала само в икономическите учебници и в трудовете на апологетите на капитализма.

Но може би картината коренно се променя, ако отчетеме щедростта на ЕС с еврофондовете? Уви, ни най-малко. По-голямата част от средствата по тях се връщат при тези, които са ги дали, но вече не в бюджета на ЕС, а в наличност и по определени сметки. В България остава предварително договореният дял за местната върхушка и несъществена част се влага в реални дейности за да се измият очите на обществото. Ако имате съмнения относно написаното, прочетете предадените от проф. Людмил Георгиев откровения на еврокомисаря Фратини за корупцията в ЕС. Според последния в Европейските институции се мисли единствено за пари, като паролата за корупция там е „два килограма“ - толкова тежат два милиона евро в копюри от по 500 евра, сложени в дипломатическо куфарче, което всеки политик от страните-членки може безпрепятствено да донесе в Брюксел, защото за него няма проверка от съответните служби. Спомнете си какви копюри бяха снимани в нощното шкафче на бившия премиер Борисов. „Всички крадат, професоре, но ми се струва, че вашите български политици го правят и ще го правят най-брутално“казал Фратини. Годината на откровенията е 2008!

Съшото стана и с предприсъединителните фондове и с прочутия трансфер на управленско ноу-хау, на което съм свидетел. Схемата в последния случай като цяло беше следната: на Запад има консултантска фирма с политически гръб, а в България наша консултантска фирма, също с политически гръб, играе подизпълнител на западната. Цялата консултантска дейност на практика се извършва от подизпълнителя, като неговите служители подписват документи за много по-големи заплати от тези, които реално получават. Разликата, както и другите приходи на подизпълнителя се разпределя между собствениците на фирмата и политиците, които са им дали зелена светлина, разбира се в съотношение продиктувано от политиците. По-същия начин се разпределят парите и от западната фирма, където поради по-скъпия труд реално почти няма служители. Както виждате, нямаше никакъв трансфер на ноу-хау, но за това пък значителни суми минаваха от бюджетиte за помощ отново в частни ръце. Както и при всички схеми за помощ за Източна Европа парите се разпределяха между западната и местната компрадорска върхушка.

  Зъбчатото колело на корупцията в България и другите източноевропейски страни се върти от огромното зъбчато корупционно колело на колонизиралата ни западна върхушка. Поради това докато има неоколониализъм, ще има корупция в сегашните или подобни размери. Корупцията е жизнено важна за системата на неоколониализма и тя не е само средство за източване на неоколониите. Тя е средство за поставяне на компрадорските върхушки в пълна зависимост, защото чрез нея се съдават компромати срещу всички нейни членове и по този начин те всичките са напълно контролируеми - да не забравяме, че те държат парите си и ги харчат основно на Запад, а САЩ преди десетилетия наложиха контрол над офшорните зони. Корупцията способства и гарантира, че финансовите и други ресурси остават изцяло под контрола на местната компрадорска върхушка, което и гарантира неизменното печелене от нейни партии на всякакви честни и свободни избори. Основната функция на така наречената демокрация, свеждаща се до провеждане на такива избори е запазването на властта от компрадорската върхушка и нейното легитимиране. Поради това принципът, че всеки народ има управниците, които сам си е избрал, е напълно невалиден в една неоколония и е заменен от принципа, че изборите не променят нищо и ако променяха, щяха да ги забранят, както стана в Чили през 1973 година. Ключова роля тука играят и СМИ, които са собственост на тази компрадорска върхушка.

Самата компрадорска върхушка е създадена, т.е. селекционирана и инструктирана от новите колонизатори. Например ГЕРБ е проект на фондация „Ханс Зайдел“, а всички нейни външни министри идват директно от финансирани от американците НПО. ГЕРБ беше близо 12 години на власт, защото вършеше това, за което е създадена и защото нейният лидер стана известен с послушанието си. Той поне не криеше, че началниците му са във Вашингтон и в Брюксел.

Имах само една директна среща с новия неоколониализъм още в далечната 1991 година, когато този неоколониализъм беше в процес на установяване. Тогава работех като референт във Външно министерство и една вечер, когато бях останал след работно време във връзка с подготовката на двустранни консултации началничката ми ме уведоми, че посланикът на Великобритания екстрено е поискал среща с наш заместник-министър и тъй като референтът за Великобритания си е отишъл, поиска аз да присъствам на срещата за да подготвя паметна бележка за нея. На срещата въпросният посланик от името на НАТО поиска България да се присъедини към югоембаргото. На въпроса на нашия заместник-министър дали ще получим компенсации за исканото участие англичанинът крайно недипломатично се загледа в обувките си и самодоволно произнесе краткото „Не“ без никакви обяснения. Към нас се отнасяха като към победена държава и колония, без никакво съобразяване с интересите и, а негодникът пред мене се забавляваше да поставя ултиматум в страна, в която доскоро е трябвало да спазва нужното приличие.

  Който се съмнява, че САЩ са основната неоколониална сила в България, го съветвам да се запознае с числеността на служителите на тази държава в посолството в София и го сравни с нищожните ни двустранни икономически отношения и с броя на служителите на нашето посолство във Вашингтон, за да се убеди, че не става дума за посолство, а за колониална администрация.

Успоредно с всичко написано дотук следва да се отчете, че към края на Студената война на Запад, и особено в САЩ се беше утвърдила така наречената Дълбока Държава. В основата на Дълбоката Държава стои корпоратокрацията (предпочитам названието корпокрация) – власт на корпорациите, осъществявана или непосредствено от тях или най-често от избрани или назначени представители, действащи от тяхно име и в техен интерес, контролираща политическата, икономическата и правните системи на дадена държава. Става дума както за национални, така и транснационални корпорации, най-вече за корпорации от финансовия сектор, от военно-промишления комплекс, електрониката, фармацевтиката и медийния сектор - на практика цялата останала на Запад индустрия. При Дълбоката Държава става дума за обвързване на държавния апарат с корпокрацията, в резултат на което всички ключеви позиции в изпълнителната, законодателната и съдебната власт се заемат от лоялни на корпокрацията фигури. Основните последствия от утвърждаването на Дълбоката Държава (ДД) са следните: 1. Процесът на взимане на решения (най-важната управленска функция) преминава от официалните държавни органи в Дълбоката Държава т.е. решенията се взимат не от тези, за които хората са гласували, а от никога не избираните публично лидери на ДД, които на практика определят кандидатите за изборите сред доверените им лица. 2. Пълен контрол на ДД върху целия значим национален ресурс, като публичните средства се контролират от държавния и муниципалните апарати, инкорпорирани в ДД. 3. Деидеологизация на политическата система, по простата причина че вече няма алтернативни политически модели и решения, а политическите играчи се борят единствено за ролята на изпълнители на волята на ДД. По тази причина в държавите с установена ДД вече няма ярки политически личности, в политиката цари посредственост, а политическата върхушка деградира. 4. Разделението на властите (изпълнителна, законодателна и съдебна) на практика изчезва и остава само на хартия, тъй като всички те вече са под контрола на ДД. 5. Посочените по-горе последствия водят до установяването на пълна и неконтролируема власт на ДД и ликвидирането на всякакви подобия на гражданско общество и демокрация (по принцип управлението на едрия капитал и демокрацията са несъвместими, тъй като едрият капитал се свежда до едно незначително по размери малцинство).

Исторически ДД реши да използва абсолютната си власт за да установи система на тотален контрол (Едуард Сноуден) и репресии срещу всички недоволни или неудобни (Асанж, МакАфи). Но тя реши да използва тази абсолютна власт, съчетана с процеса на глобализация и за забранени от законите доходоносни дейности като търговията с наркотици, контрабандата и търговията с хора. Да, тези дейности продължават да са забранени от законите, но вече единствено с цел да осигурят монопола в тях на ДД. Те се ръководят оперативно от правоохранителните органи, формално натоварени с тяхното предотвратяване, а се извършват от организираната от тях престъпност, която не е нищо друго освен неформален държавен орган за извършване на криминални дейности под ръководството на правоохранителните органи. Забележете, че когато талибаните дойдоха на власт в Афганистан, те забраниха производството на опиати и на практика го спряха, докато днес, след интервенцията в тази страна в името на борбата срещу тероризма Афганистан произвежда 90% от хероина в света!

Доминацията на ДД в западните държави предопредели доминацията на ДД в процеса на установяване на неоколониализъм в Източна Европа, при което фокусът беше върху изграждането на подчинена и зависима ДД, и в този процес основна роля играеха разузнавателните служби, в частност ЦРУ. Успоредно с изграждането и установяването на контрол върху новата стара) компрадорска върхушка вървеше процеса на деефективизация и установяване на контрол върху службите за сигурност и другите правоохранителни органи и разбира се, на правосъдието. След това с невиждани темпове от вече включените в новата ДД правоохранителни органи започна изграждането и активизацията на организираната престъпност (ОП). В резултат на това българската ОП е част от глобалната ОП и по същество е българският филиал на американската ОП. Доказателство за това е убийството на Поли Пантев на далечния остров Аруба. Карибският остров е под контрола на колумбийската мафия (ОП), която не е нищо друго освен колумбийският филиал на американската ОП – как мислите става огромният пласмент на кокаин на американския пазар? Технически убийството на Пантев, при това в лобито на хотел, може да се извърши единствено от организация контролираща острова – най-вероятно от България са помолили американските шефове за съдействие, а последните са се обърнали към колумбийците, предвид местонахождението на преследвания. Пантев не е имал никакви проблеми с колумбийците, както лъжеха СМИ, – просто не е бил запознат с най-високите етажи на ОП.

Единствено известното ми документиране на „бащинството“ на американските и други западни служби върху ОП се съдържа във вече споменатия доклад на швейцарския евродепутат Дик Марти за търговията с човешки органи в Косово. Авторът подчертава, че както американците, така и техните западни съюзници доказано са знаели за масовите убийства на хора заради техните органи и не са предприели нищо. Нека поясня – когато се говори, че световният хегемон и неговите съюници знаят за престъпления в техен протекторат, каквото е Косово, но не реагират, това на практика значи, че престъпленията стават с тяхно съгласие и те са бенефициенти от тях. Още по-интересно би било ако се знаеше, в кои страни и в кои болници са доставяни органите на убитите за тази цел хора. Не случайно друга американска креатура – Международният съд за страните от бивша Югославия, унищожи доказателствените материали за престъпленията в „жълтата къща“ - използвана като кланица за хора и не предостави защита на свидетелите срещу бившия министър-председател на Косово Рамуш Харадинай и след като 19(!) от тях бяха убити, съдът освободи подсъдимия поради липса на доказателства.

В България единствено контрабандата, поради членството в ЕС, се контролира(ше) от британците. Забележете, че всички наши крупни контрабандисти имаха втори дом във Великобритания – за да са под контрола на истинските си големи шефове, които те не познаваха. Спомнете си признанието на бившия шеф на митниците Емил Димитров – Ревизоро, че е получил назначението си в британското посолство. След идването на британската Crown Agents на митниците ни нашите контрабандисти бяха екзекутирани – така става пенсионирането на излишните и знаещи твърде много фигури в ОП. Спомнете си за Доктора – след първия атентат англичаните му отказаха достъп до страната си (естествено още преди да си купи къща там те са знаели много добре кой е) и на него не му оставаше нищо друго освен да чака екзекуцията си. По стечение на обстоятелствата веднъж се срещнах с един от тях - съдейки по това, че беше убит пред Билла, трябва да е бил Петър Илиев – Кучето. Срещата беше във връзка с изготвянето на бизнес план за негова зеленчукова борса в София. Шефът ми, който го познаваше, преди срещата ми спомена за миналото му. Две са впечатленията ми от този човек – той ми приличаше не на престъпник, а на типичен комсомолски функционер от 80-те и много добре знаеше, че е смъртник и с плановете за зеленчуковата борса си уплътняваше тежкото време. След няколко дни напуснах консултантската фирма, а след 2 – 3 седмици човекът беше екзекутиран. Много често смъртните присъди се издават на Запад, а се изпълняват в задния двор – на Изток.

Днес българската ДД е изцяло подчинена на американската ДД, контролира Република България и има тази особеност, че предвид слабата икономика на страната доминираща в нея не е корпокрацията (такава още няма), а държавният, и по специално силовият апарат. До скоро ДД се ръководеше в значителна степен от бивши служители на ДС, преминали на американски служба и най-старшите или най-старшият от тях се отчитаха директно на американците. Това бяха хората, които на практика под американски контрол ръководеха страната, като по определени въпроси и в определени ситуации американското посолство взима нещата директно в свои ръце. Полуофициалната фасада на тези хора е така нареченият кръг Монтерей, в който са основните кукловоди на прехода.

Ще представя един фрагмент от българската ДД, който онагледява различието ѝ и същевременно допълването от нея на официалната държава. Всички знаете, че след промените в България смъртното наказание беше премахнато. То отсъства от Наказателния Кодекс (НК) на Република България, но присъства много активно в НК на Дълбоката Държава България, един от параграфите на който ще формулирам така: „На смъртно наказание подлежи всеки, който пречи, създава проблеми или щети за сума от 1 милион лева или 500 000 евро и нагоре.“ Този параграф на времето ми го формулира мой познат, добре поставен бизнесмен (всички добре поставени и заможни български бизнесмени са функционери на ДД и познават законите ѝ). Това е параграфът, заради който през 2007 година напуснах България и от тогава не съм стъпвал в страната си. Човекът, заради който трябваше да направя това, е добре известният генерал Любен Гоцев, посочван включително и от бивши негови колеги от ДС като създател на групировките и водеща фигура в българската ОП и като вербуван от американците още преди промените техен агент.

На практика почти всички поръчкови убийства представляват екзекуции в резултат на издадени смъртни присъди по един или друг параграф на ДД. Ще подчертая, че далеч не всички от екзекутираните от ДД са криминално проявени. Наказателният кодекс на ДД важи за всички български граждани, с изключение на тези, които фигурират в списък на американците.

Забележете формулировката ми „който пречи, създава проблеми или щети“, която аз твърдя че е вярна. Ще попитате на кого ако се пречи, кому ако се създават проблеми и щети ще последва смъртно наказание. Непосредственият ми отговор е на функционерите на ДД, а съм изпуснал думата „функционери“ съзнателно, защото ДД си има своята строга йерархия, която трябва да се спазва и при нарушения се прилага същия НК. Формулировката разкрива пълното безправие на българските граждани пред ДД. Тя подсказва, че основното разделение между хората в съвременна България е това на функционери на ДД и техните семейства и останалите.

Именно това основно разделение поражда безправие и зависимости, които особено в по-малките градчета и селата, където възможностите за поминък са крайно ограничени, реално доведоха не до капиталистически, а до феодални отношения. Именно нищетата, безправието и зависимостите са реалностите, позволили превръщането на огромно количество български гражданки в робини, а обвързаността на българската ДД със западните ДД, най-вече с американската, а значи сенчестата страна на неоколониализма, създаде възможността за тяхната експлуатация в публичните домове на Запада.

Основна предпоставка за съвременното робство е криминализирането на държавните институции в САЩ и техните съюзници и колонии в рамките на техните ДД. А робството възникна, защото при експлуатацията на източноевропейките в Западна Европа съвременните ДД, и най-вече водещата от тях - американската ДД, решиха всяка от страните – доставчик и потребител, да взима от жените толкова, колкото би взимала от тях, ако тези жени работеха само за нея. Но това можеше да стане само ако жените бъдат принуждавани да изпълняват завишени дневни норми и бъдат подложени на чрезмерна експлуатация (споменатите вече остатъчни около 15% за унгарките при изпълнение на нормата със сигурност важат за всички източноевропейки) - неща, които можеха да бъдат приложени само чрез принуждение, което наложи масовото въвеждане на робски труд в процъфтяващата сексиндустрия. В първата си статия на примера на унгарките описах и как се постига изпълнението на високите норми и самата чрезмерна експлуатация. Затова робството в Европа като правило намира масово приложение в международния трафик на жени. Държа да подчертая друга основна разлика между съюзниците и колониите на САШ – съвременни робини се доставят само от колониите, каквито са България и другите източноевропейски страни, а не от съюзниците. Ако мислите, че реалната причина е, че на Запад са богати, а ние сме бедни, замислете се защо ние постоянно обедняваме и се върнете към първата част на статията. Освен това част от западноевропейките, които проституират, наистина са бедни и в трудно социално положение. Специално по отношение на германките немските полиция и власти наистина изпълняват задълженията си и е факт, че жените от Западна Европа не могат да бъдат поробвани, а доходите от проституция в бедната Източна Европа са твърде ниски за да представляват интерес за американците и за това са предоставени изцяло на местните върхушки, поради което на вътрешните пазари в Източна Европа като правило не се използва робски труд. Доказателство за пълната подчиненост на ДД на страните-доставчици спрямо американската ДД е фактът, че точно на нея страната домакин предоставя 50 евровия дял от ежедневния наем за страната-доставчик и явно американската ДД плаща от тях на основните функционери на източноевропейската ДД, които плащат на тези под тях. Това, което робините дават на своя сводник, е само за него, тъй като той носи всички материални разходи по тяхната експлуатация, а той е най-ниският етаж на ОП. Самият сводник е диспечер и надзирател на жените, чието основно задължение е да осигури изпълнението на поставените им норми и който ако не се справи ще бъде екзекутиран и заменен с друг, така че поради самата система неговото брутално третиране на жените не може да бъде различно от това, което описах в първата статия. Около година след появата на блога ми сводникът беше заменен с друг - най-вероятно защото бях направил описание на външността и гласа му. Иначе физическите изпълнители на престъпленията винаги работят на своя сметка, като независими. Експлуатацията на съвременните робини се осъществява от joint ventures (смесени предприятия), в които участват три ДД, сред които доминира американската ДД. Източната страна отговаря за доставката на човешката стока и нейната „обработка“, а западната – за достъпа до пазара и за контрола на поведението, като и двете страни се контролират от американците. Друго доказателство за водещата роля на американската ДД са споменатите вече 15 посещения от САЩ на 11 януари 2011 година, последвали множеството посещения от Унгария - явно унгарците бяха докладвали на своите началници, които се намираха в САЩ. А това, че заблуждаващите емейли на несъществуващия служител на Федпол Бийт Хумбел идваха от сървър в САЩ показваше, че американците контролираха целия процес, включително и при страната-приемник на робините. Доказателство за водещата роля на американците в съвременното робство е и американската порноиндустрия. Последната напълно доминира световната порноиндустрия и по същество тя предопределя вкуса и изискванията на клиентите за следващите години. Ако отделите време на американското порно ще бъдете впечатлени от бруталността в него към жените, в частност към тези, които по сценарии идват от страни, доставчици на съвременни робини. На пръв поглед тази бруталност е в смайващо противоречие с основни тенденции идващи от САЩ, като например криминализирането на флирта квалифициран като „сексуално притесняване“, но на практика тази бруталност е добро допълнение към тези тенденции, чиято цел е да разрушат традиционните отношения между половете, а оттам и семейството, и раждаемостта и да подтикнат младежите към общуване с проститутки, при които, както те узнават от порното, почти всичко е позволено. Впечатлението ми от социалните форуми е, че половият живот на все повече младежи на Запад се свежда до посещения в публични домове и до чисто физиологически удоволствия без никаква интимност и социалност. Това е част от превръщането на обществото от социум в множество от индивиди, т.е. от отчуждаването на човека от човека. Унгарки ми се оплакваха, че в Германия много малко мъже искат нормален (стандартен) секс. Не случайно в Германия, а навярно и в другите пазари на робски труд, все повече предпочитат робините пред свободните проститутки – и заради по-високата доходност в резултат на експлуатацията им, и заради възможността да се постигне пълна заетост на публичните домове – германците и другите западноевропейци взимат парите от проститутките под формата на наем, и заради това, че в сексиндустрията все повече проникват услуги, които жените биха предоставили само по принуждение, а на примера на унгарките робините, както вече знаете, „правят всичко“. Например, в Берлин полицията под формата на проверки посещава редовно заведения, в които работят свободни източноевропейки (както и в Лайпциг, полицията никога не посещава заведения с робини) и им събира личните данни. Тези данни стигат до източноевропейските организации, които на базата на социалния статус на семейството на момичето решават дали тя може да бъде поробена или не. На времето се поинтересувах как ще изглеждат нещата, ако полицията евентуално предприеме реални действия срещу унгарската организация. Беше ми обяснено, че ситуацията на жените ще бъде държана в пълна тайна, самият аз, въпреки че съм подал сигнала, няма да имам никакъв достъп до тях или дори контакт с тях и те ще са в контакт единствено с полицията и някаква от женските правозащитни организации, които на практика обслужват робството. Вътрешно съм убеден, че това означава, че всичко това няма да доведе до освобождаването на жените, а до смяна на собственика им. Но в моя случай унгарките имаха точния собственик – унгарската и американската ДД и смяна на собственика не можеше да има.

Иначе друго доказателство за връзката между порноиндустрията, и сексиндустрията е, че и двете все по-масово ползват труда на робини.

Доказателство за водещата роля на американците в съвременното робство е фактът, че няколко години след срещите с мене и след като името му покрай моя немски блог нашумя, оперативният отговорник за робството в Германия от БКА Дитмар Шмидт – не случайно и швейцарците, и канадците насочиха моя случай към него, се появи в немското посолство във Вашингтон като представител на БКА – той и американците имат много да си кажат.

Сравнение на описанието на експлуатациата на унгарките в доклада на г-н Клаус Байерл (шеф на криминалната полиция в Аугсбург) от периода преди поставянето на организацията под американски контрол с това, което аз наблюдавах, вече след влизането на американците (например, на времето побоят е бил последната мярка за въздействие, по мое време тя беше първата), говори за несъмнената роля на американците за рязкото влошаване на ситуацията и за днешната нечовешка експлуатация на унгарките. Отчитайки, че американската ДД контролира по същия начин всички източноевропейски организации и че те на практика са написали правилата на съвременното робство, то е очевидно че в третирането на робините от различните организации няма никаква разлика. А именно крупните национални робовладелчески организации като унгарската, т.е. организациите на източноевропейските ДД, съставляват гръбнака на съвременното робство. Показателен пример за третирането на жените от тези организации буквално като човешка стока е оскъдното им хранене с цел при затворническия начин на живот без движение да не напълнеят – на вечерята с Лили и Мишел се смаях от глада им.

ДД на държавите доставчици изпълняват и друга съществена функция – поробването на жертвите. В споменатия вече доклад на г-н Клаус отпреди установяването на американски контрол върху организацията той споменава за вербовчици на организацията – млади мъже, които целенаправлено търсят млади жени от бедни семейства със слаби социални контакти. Всъщност основната роля на вербовщиците е да открият жертвите и да се убедят, че те са годни за предстоящата им експлуатация – при евентуална непригодност установена след поробването на момичето то трябва да се убие и е по-разумно това да се избегне. Решаващи са физическата външност, възрастта и социалния статус. За разлика от древното робство, където е имало критерии за поробване – участие във въстание, неплащане на данъши и т.н. в съвременното робство други критерии освен горепосочените няма – когато извършваш нещо тайно, не е нужно да даваш обяснения. Г-н Байерл пише, че немските управители на публични домове поръчват новите жени по каталози. Съдейки по това, че здрава млада жена, не наркоманка, в Германия се търгува за около 5 000 евро, може да се предположи, че унгарската организация плаща на своите вербовчици не повече от 2000 – 3000 евро за жена. Не изключвам американците да са „рационализирали“ и тази част от бизнеса на организациите, но дори и да няма промени, то тези суми означават, че при дневен приход от жена от 50 евро разходите по придобиването на жените се покриват средно за около 2 месеца!

Съвременното робство носи полуглобален характер – водеща роля в него играят американците и то се простира навсякъде докъдето достига тяхното влияние. Както вече писах, български робини има от Косово до Ямайка.

Съвременното робство е тайна сексиндустрия на съвременните дълбоки държави (ДД), на които реално принадлежат съвременните робини, действащи под неоспоримото ръководство на американската ДД, която определя неговите правила. То се осъществява от ОП на ДД и се ръководи от правоохранителните органи на ДД.

Участието на ДД в съвременното робство води до железен контрол над робините (г-н Байерн го характеризира като „непробиваем“) и те нямат ни най-малки шансове за свобода. По описанието на г-н Байерл, а значи преди американците да установят контрол над организациата и германската полиция да започне да съдейства на робовладелците (когато жените са били под контрола само на унгарската ДД), около 100-те унгарки, работещи в Аугсбург, са били контролирани от няколко сводника, въпреки това една от тях е успяла да избяга, а други 5 са дали показания, имало е съпротива и жените са се опитвали да преговарят за условията на работа; по мое време един сводник контролираше около 1 000 жени, които не смееха и да помислят да бягат или да говорят пред странични хора за своята ситуация и не смеят дори да задават въпроси на шефа си. Практически не им остава нищо друго освен да се подчиняват и примирят със съдбата си.

Жените от централните национални организации – практически организациите на ДД, не са предмет на покупко-продажба – от начало до край те са собственост на ДД, която ги е поробила – основно за да се запази тайната на робството и защото доходността, която тези организации получават от експлуатацията на жените надхвърля всяка реална продажна цена. Покупко-продажби стават единствено в периферните зони на робството, които са извън тези организации и които запълват малки, неинтересни за големите играчи ниши.

Монополното положение на ДД в съвременното робство, предопределя ниските разходи по придобиването на робините, а ниска цена на робите винаги означава повече експлуатация, повече жестокост и в крайна сметка ниска стойност на техния живот. Че този живот няма сериозна стойност за ДД показва и принуждаването им да предоставят секс без кондом, и фактът, че тяхното местонахождение никога не се документира, което при целесъобразност прави евентуалното им убийство безпроблемно, стига да не бъде намерен трупът.

Противозаконният и таен характер на съвременното робство е друг фактор за тежкото положение на съвременните робини. По тази причина те са на затворнически режим в работните си апартаменти, през две-три седмици ги местят в нови градове и дори държави с цел да се избегне възможността за установяване на някакви отношения с клиентите им (пътуванията стават през нощта, като и в деня на заминаването и деня на пристигането жените трябва да заработят нормите си) и са лишени от достъп до интернет. Голям процент от наказанията, които получават, включително и смъртните, са по линия на нарушаване на тайните. Български сводник в свое интервю разказва, че в града в който „работел“, намиращ се в една от основните западноевропейски държави, момиче от руската организация (за съжаление Русия съшо участва в това престъпление) успяла да отиде в полицията (те са работели по улиците) и да се оплаче от ситуацията си. Почти веднага след освобождаването на нейния сводник поради липса на доказателства (!) нейното разчленено тяло е било намерено в контейнер за боклук, като според сводника са накарали другите момичета да го видят, за да знаят какво ги очаква, ако се обърнат в полицията. Разбира се, алибито на сводника било желязно – по време на убийството той е бил в ареста - убийствата се извършват като правило от „специалисти“, но ще попитате не би ли могла полицията да има проблем с това, че момиче, направило оплакване, е убито? Не разбира се, в полицията със сигурност няма никакъв протокол, никакъв документ за посещението на момичето – просто са си поговорили с нея, точно както с мене, без да има нищо написано, а след срещата са уведомили когото трябва за да вземе мерки. А разчлененият труп е бил нужен за много тясна аудитория и едва ли е станал достояние на обществеността.

Основният въпрос, който остава открит във връзка със съдбата на съвременните робини е този за тяхното „пенсиониране“. Пределно ясно е, че жените са експлуатирани докато са в състояние да изработват нормите си. Всяка година изпращам смс до Лили за рожденния ѝ ден – и за да я поздравя, и за я окуража и получавам доказателства, че тя е изцяло под контрола на организацията. Открит остава въпросът какво става с тях, когато вече поради възраст и всякакви други причини, не могат да бъдат експлуатирани сексуално. Не мога да бъда категоричен, по-скоро не искам, но не съм ни най-малко оптимист по този въпрос. Трудно мога да си представя, че толкова знаещи за престъпленията на ДД хора могат да бъдат оставени живи. Изключително жестоките в прагматизма си американци не биха разрешили никакви невъзвръщаеми разходи за контрол на жените след тяхното пенсиониране. И на какви средства тези жени ще продължат живота си и ще прекарат старините си – те не могат да имат прилични спестявания и формално никога не са работили през живота си за да имат право на пенсии. А и техните собственици – ДД, контролират и търговията с човешки органи, която предоставя не по-малко доходоносно алтернативно тяхно използване като донори на човешки органи, разбира се след умъртвяване. Безпокойството ми расте във връзка с ковид пандемиите, които временно ограничиха спряха сексуалната експлуатация на робините. Но това, което със сигурност мога да твърдя е, че съвременните робини са лишени от възможността и правото някога да създадат семейство и оставят потомство.

  През 2012 година Международната Организация на Труда публикува втория си доклад за принудителния труд в света – както с цел стопанска, така и сексуална екслуатация. Цифрите са консервативни, т.е. занижени спрямо реалните, защото в отсъствието на надеждни национални статистики по въпроса (само 4 държави в света имат такива статистики) докладът е използвал методологията на „докладваните случаи“, които естествено са по-малко от реалните случаи. Критерият за „принудителен труд“ е невъзможността на жертвата да избегне принудителния труд – на практика става дума за робство. Авторите на доклада дипломатично работят не с национални, а с регионални данни – така всяко правителство може да твърди, че данните не се отнасят за неговата страна, а само за региона в който е тя. Съгласно въпросния доклад през 2012 година в света е имало 20,9 миллиона жертви на принудителен труд, а значи роби. 10% от тях са заети в държавния сектор (предполагам затворници), а 90% - в частния сектор. 22% от жертвите – 4,5 милиона души са използвани за сексуална експлоатация и явно това е приблизително официалния брой на съвременните сексроби по света, от които 98% са жени. В развитите европейски страни, включително и в страните от ЕС, където сме ние, статистиката показва 1,5 жертви на 1 000 души население. В първия доклад от 2005 година общото число на жертвите на принудителен труд в света е бил 12,3 милиона, но тъй като тя е получена по друга методология, директно сравнение на двете общи цифри от 2005 и 2012 години не отразява реалния ръст на броя на жертвите, но позволява да се заключи, че той е много висок. За развитите страни и ЕС членките цифрата през 2005 година е 553 000. Тогава България и Румъния още не са били в тази група, но предвид броя на населението им на общия фон на населението в региона това не променя значително тенденцията. Особеност на нашия регион е изключително високият процент на жертвите за сексуална експлуатация – 298 000 или над 50%! Числото на принудените към стопански труд за същата година е било 94 000, а тези с неопределена или смесена експлуатация – 161000. На практика реалният процент на сексуално експлоатираните роби е бил над 70%. Точно между двата доклада в ЕС се утвърждават робовладелските организации на вече изградените ДД, от които няма как да постъпят „докладвани случаи“ така че ръстът на робството в региона е още по-висок.. На база на цифрата 1,5 жертви на хиляда души население и на преценка на дела на източноевропейките в подрегионите и отделни страни на региона – например 100% за Източна Европа, 90% за Западна Европа, 20% за САЩ и Канада и т.н. получих ориентировъчната цифра за числото на сексробините от Източна Европа от 833 575 жертви. Ясно ми е, че както в Ямайка, така и в другите международни курортни центрове, където американците имат влияние, работят българки и други жени от страните-членки, че има такива жени и в Близкия Изток, но тях не съм включил в цифрата, защото нямам никакви данни. Алтернативно можем да приемем, че робите за сексуална експлуатация в региона са 70% (те са около тази цифра, а вероятно повече) и получаваме от 1,5 милиона цифрата 1,05 милиона. На фона на тази цифра числото на източноевропейките, което е около 79,4%, излиза напълно реалистично.

833 575 жертви от население от 97,7 милиона жители прави повече от 8,5 души на 1 000 жители население. Ако прибавим жертвите от централните робовладелчески организации на ДД, от Ямайка и другите екзотични курорти, от Близкия Изток ще получим не по-малко от 10 жертви на 1 000 души население! Това особено важи за България, чието население е засегнато по-тежко от робството поради симпатиите си към Русия в сравнение например с Полша. Тази статистика означава една жертва на 100 души население. Колко мислите са статистически младите жени в детеродна възраст от тези сто души у нас? Не повече от 10 – 15 с оглед на възрастовата ни структура. Това означава, че приблизително всяка десета млада жена в детеродна възраст никога няма да има потомство поради робството.

Междувременно ежегодният щатски доклад за търговията с хора от същата година – 2012, посочва като брой на жертвите на търговия с хора цифрата от 27 милиона човека, която аз намирам за по-реалистична, защото америанският доклад е много по-конкретен. Например за Швейцария докладът посочва, че не изпълнява минималните стандарти за защита на жертвите на търговия с хора и че в страната годишно се импортират 2 – 3 хиляди жени от Унгария, Румъния и България и из се питам дали унгарките от Лайпциг са сред тях. Официалната българска статистика от онзи период говори за 10 000 жени, занимаващи се с проституция (не робини), но само числото на българките в Германия е значително по-голямо от това, а основните им дестинации са Франция и Белгия.

Съвременното робство е резултат от установения в Източна Европа неоколониализъм и същевременно едно от неговите най-брутални проявления, което поради изключителната му доходност за неговите организатори – ДД, постоянно (с изключение на пандемийния период) увеличава своите мащаби. Покрай трагедията за много и все повече наши жени и на техните семейства съвременното робство означава тих геноцид за нашия народ, чиято численост постоянно, съгласно плана Ран, се свива. Тука става дума не само за прякото му демографство въздействие – че всяка десета млада жена не може да остави потомство заради него, но и това, че предвид на нарастващото търсене на бели робини западните колонизатори съзнателно поддържат и развиват бедността и разрухата в нашите страни. Робството и неговото развитие са доказателство, че Западът няма никакви реални намерения да стимулира нашето развитие, а че е заинтересован от царящите у нас бедност и разруха. Неоколониализмът и неговата рожба – съвременното робство, поставят под въпрос съществуванието на нашите страни, народи и на нашата цивилизация.