Георги Марков остана в нашата история като писател-дисидент, по мое мнение честен писател, успял да получи признание от управляващите България през 60-те години на миналия век. През 1969 година заминава при своя брат в Италия, а през 1971 година отказва да се върне в България и се премества в Лондон, където започва работа за BBC. Става известен със своите „Задочни Репортажи за България“, предавани по радиостанция „Свободна Европа“ и представляващи критичен анализ на живота в социалистическа България.
Англичаните твърдят, че на 7 септември 1978 година в него е инжектирана отрова, от която той умира на 11 септември 1978 година. Според тях убийството е извършено от българските тайни служби заради критиките му към управляващата комунистическа партия и привеждат два основни аргумента в полза на това си твърдение – отравянето е извършено на 7 септември, следователно то е подарък за Тодор Живков за рожденния му ден и че по-рано аналогично покушение е извършено срещу друг критик на системата в България – Владимир Костов, който обаче остава жив. Идеята, че Тодор Живков лично е поръчал убийството на Марков идва от писанията на изменника на КГБ Олег Калугин, който пише и за помощ от КГБ по случая. Той е разпитван от български следователи, пред които е подтвърдил писанията си. Когато в Скотланд Ярд обаче получават разпита стигат до извода, че казаното от Калугин не е истина. По-късно на разпита в Скотланд Ярд Калугин се отрича от показанията си в България. В хода на разследването е прегледана цялата кореспонденция на ДС с КГБ от периода на убийството и не се откриват никакви подтвърждения на твърденията на Калугин и за сътрудничество по предоставяне на отрова въобще.
Калугин не е първият изменник, обслужил версията за убийството на Марков от българските служби. Преди него това прави Олег Гордиевски, но и там се стига до конфузна ситуация, поради която неговите показания вече почти не се споменават. След бягстовото си от СССР същият заявява, че СССР е помогнал на България за убийството на Марков, но неговите показания пораждат въпроса, след като е бил в течение на готвещото се покушение и е уведомил англичаните за същото (той сътрудничи с тях от 1974 година), защо английските служби не са предприели нищо за да предотвратят това покушение.
Да започнем с достоверността на мотива за убийството на Георги Марков от българските служби. Още на 17 септември 1978 година вестник „Сънди Таймс“ пише: „Ние проучихме текстовете на Марков по „Свободна Европа“ и считаме, че твърдението, че те са разобличили покварения живот на българските лидери просто не е вярно“. Вестникът също така отбелязва, че за 25-годишната история на радиостанцията никой от сътрудниците й не е убит (не е правен и опит за това), въпреки че става дума за основно избягали от Източна Европа хора, занимаващи се с критика на управляващите там режими. Още по-категоричен ден по-рано е заместник-директорът на „Свободна Европа“ Джеймс Браун, който заявява, че счита убийството на Марков от българските власти заради неговите репортажи по „Свободна Европа“ за невъзможно.
Напълно споделям горните мнения, които отричат „Задочните репортажи“ като мотив за убийство на Георги Марков от българските власти. По същество тези репортажи представляват критика на отрицателните страни на реално установилата се в България политическа и обществена система. В голямата си част тази критика е обективна (за кариеризма, за привилегиите на управляващите, за влиянието на пропагандата върху историческата наука и т.н.) и отразява мнението на много комунисти, включително и такива на ръководни постове. Марков не е проповядвал капитализъм и се е отнасял критически към много от реалностите на Запада. Творчеството на писателя, включително и репортажите му за Свободна Европа поставят извън съмнение неговия патриотизъм и привързаност към българския народ. Извън съмнение е и постоянният му стремеж към пълна независимост на неговото мнение и позиции от всякакво влияние, в това число и от новите му работодатели в Лондон. Подтвърждение за последното е книгата му „Министър-председателят шимпанзе“, представляваща сатира на политическия живот в Обединеното Кралство.
Виждам известно сходство в гражданските позиции на Марков и чешкия писател Милан Кундера, тъй като и двамата не виждат пътя на развитие на своите страни в следването на Запада. Поради това писателските съдби и на двамата в новите неоколониални реалности на техните страни са незавидни. Името на Марков се спряга само като инструмент на пропагандата и във връзка с неговата кончина. Като писател той е малко познат в съвременна България.
Както всички аналитични произведения, „Задочните Репортажи“ на Марков никога не са се радвали на особена популярност – реално с тях са били запознати не повече от 20 – 25 хиляди човека в страната през 70-те години, основно в големите градове.
Колкото до Тодор Живков, той имаше много повече основания за гняв от сборника с епиграми на Радой Ралин с илюстрации от Борис Димовски (на една от които има прасе с опашка като подписа на партийния лидер) „Люти чушки“, излязла през 1968 година и известна на цяла София. Книжката беше спряна от печат и забранена, допусналите нейната публикация наказани, но самите Ралин и Димовски не пострадаха сериозно, въпреки че в партийните документи от онова време четем, че „двамата не са осъзнали своята вина“.
Най-дълбоката и пълномащабна критика към водената от Тодор Живков политика се съдържа в едно открито писмо до ЦК на БКП на седем партийни дейци, бивши участници в съпротивата начело с Никола Куфарджиев (секретар на ЦС на профсъюзите) от 1 юни 1960 година, в което те откровено пишат за деформации на социализма, водещи до неговото израждане и призовават за отстраняване на Живков и най-близкото му окръжение като виновници за ситуацията. Авторите на писмото са обявени за „ревизионисти-фракционери“, уволнени са от работните им места, те и семействата им са лишени от софийско местожителство и са изселени в различни села в отдалечени райони на страната, където все пак получават работа с която да издържат семействата си.
На целия този фон твърдението, че Живков е наредил убийството на Марков заради репортажите му е абсурдно. Нещо повече, един от последните съветници на Тодор Живков – Костадин Чакъров, в своите спомени пише, че Живков никога не е казал и една лоша дума за Марков и че го е считал за велик българин с трагична съдба. Научавайки за проблемите, които е имал към края на живота си, Живков дава нарежда да му се помогне на всяка цена и се взима решение за назначаването му за консултант на добра заплата към българския културно-информационен център „Витгенщайн“ във Виена без да се искат от него каквито и да било ангажименти. Достоверността на тези твърдения може лесно да бъде проверена и на мене ми прави впечатление, че докато постоянно се говори за неговото досие в Държавна сигурност, не се споменава нищо за досието му в ЦК на БКП.
Причината за мекото отношение на Живков към Марков не е само в личното им познанство и в творчеството му на писател, а в обстоятелството, че Марков напуска България и работи в ВВС в качеството му на сътрудник на българското разузнаване, т.е. той никога не е бил изменник. Зная това, защото когато след промените попитах баща си кой е убил Марков, той лаконично отговори, че Марков е бил двоен агент. ВКР няма нищо общо с дейността на Марков, но баща ми познаваше отлично компетентните хора от разузнаването, а случаят вече имаше давност. Това, че в последствие е бил вербуван от английското разузнаване, което е обичайната практика за емигранти, постъпващи на работа в места като ВВС, е било предвидено и санкционирано в София предварително.
Общоизвестно е, че Марков е бил в много близки отношения с писателя Костадин Кюлюмов, който е бил заместник-началник на Шесто управление на ДС и е работил предимно с творческата интелигенция. Към емиграция във Великобритания го е убедил известният Петър Увалиев, също сътрудник на българското разузнаване, който му и съдействал да получи работата в ВВС.
Георги Марков е получил стандартната за невъзвращенци присъда, но да не се направи това би значило да бъде осветен като агент на разузнаването ни.
Възможно ли е агентурното битие на Георги Марков да е дала мотив на българските служби да извършат покушение над него? Зная от баща си, че в света няма секретна служба, която ще се спре пред убийство, ако обстоятелствата и националните интереси налагат такова, но имало ли е причина в случая да се прибегне до такава крайна мярка?
Според нашата преса англичаните твърдят, че Георги Марков никога не е бил сътрудник на българското разузнаване. Ако те наистина твърдят това, значи без съмнение Георги Марков е запазил лоялността си към България и не е разкрил пред тях принадлежността си към нашите служби. От друга страна да се твърди за някого, че не е свързан с определени служби, е меко казано непрофесионално – това, че нямаш конкретни данни и доказателства за такова обвързване не значи, че то не е факт и такова непрофесионално заявление прави впечатление за изключително професионални служби като британските. Личното ми мнение е, че още преди смъртта на Георги Марков те са знаели (не от него) за агентурната му принадлежност и нямам съмнение, че след промените у нас те много добре и в детайли са били запознати с нея.
Българските служби са нямали никакъв реален мотив за убийство на Марков и на практика такъв в случая е можело да има само в следствие на сериозна дезинформация, която може да дойде само от чужда служба, заинтересована от елиминирането на Марков, разбира се, ако българското разузнаване счете въпросната дезинформация за истина.
Следва да се отчете, че едно покушение на българското разузнаване в държава като Великобритания би имало тежки последствия за неговата оперативна дейност там и е с потенциал да доведе до нейното блокиране. Интересно е да се знае, предприети ли са след 7 септември 1978 година действия спрямо представители на нашите институции в Лондон.
Ако българското разузнаване стоеше зад покушението на Георги Марков възниква въпросът как толкова години след установяването на контрол върху България от Запада не се намери един човек от свързаните с това покушение, който да проговори.
За отбелязване е, че веднага след инцидента българските власти са предложили на англичаните своето съдействие, но предложението им е било отклонено.
Когато става въпрос за убийство, важно в действителност е какво казват тези, които са отговорни за неговото разследване – в случая от английска страна става дума за Скотланд Ярд, а от българска – за следователя по делото от 1999 година Андрей Цветанов. До този момент Скотланд Ярд въпреки че работи по версията за българско държавно участие в убийството на Марков не разполага с нито една улика за съпричастност на България към станалото на 7 септември 1978 година. През 1993 година в Копенхаген в присъствието на следователи от Дания, Великобритания и България е проведен 6-часов разпит на заподозрения за убийството агент на българското разузнаване под псевдонима „Пикадили“ – датски гражданин с италиански произход. Човекът отрича каквото и да било участие в убийство на Георги Марков. Въпросният човек никога повече не е бил разпитван или задържан във връзка с делото за Марков и доколкото ми е известно, съвсем наскоро почина от естествена смърт. В нашата преса писаха, че след разпита той бил изчезнал, но от датските, и особено от английските служби, в Западна Европа някой може да изчезне само ако те нямат нищо против това.
Скотланд Ярд никога не споменава, че капсулата е била инжектирана чрез чадър, тъй като няма никаква улика за това, така че понятието „български чадър“ е художествена измислица.
Интересна е информацията, предоставена от българския следовател Андрей Цветанов, която в много отношения съществено се отличава от тиражираното във вестниците.
На въпрос за агентурната принадлежност на Марков следователят при втория си отговор на този въпрос през 2009 година отговаря, че разпитите на свидетели водят и в двете посоки и така на практика той подтвърждава казаното от баща ми.
Според Цветанов (естествено на базата на медицинска експертиза на български лекари) първата диагноза, поставена на Марков след постъпването му в болницата е сентицемия (тежка инфекция на кръвта в следствие на бактериална интоксикация) – явно лекарите въобще не са се съобразили с тиражираните показания на Макров при постъпването му в болницата, ако въобще те са реални. Заради грешната диагноза назначената терапия не е била адекватна на истинското заболяване, установено едва след смъртта на пациента – „остро отравяне с неясен произход в резултат на имплантиране на метално чуждо тяло в организма, чиито свободни пространства са били запълнени със силно токсичен агент, по всяка вероятност с рицин“. Най-важното е, че английските лекари не са обработили раната на крака на Марков и изрязали възпалената тъкан, за да елиминират отровата. Тези грешки са много странни, ако при постъпването си в болницата Марков е говорил за убодване и нападение над него. Много странно е, че лекарите не са позвънили в полицията при такива показания. Странно е и пълното отсъствие на полицаи и сътрудници на британските служби в болницата на фона на тиражираните заплахи към Марков – такива се появяват едва когато Марков вече е неконтактен. Впечатляващо е обстоятелството, че аутопсията на Марков е правена от д-р Руфъс Кромптън, който освен старши преповадател по съдебна медицина в болницата „Сейнт Джеймс“, където са лекували и е починал писателят, е и патолог на Министерството на вътрешните работи на Великобритания. Впечатляващо е и, че при признание на същия, че на основа на аутопсията би написал, че Марков е починал от заболяване, т.е. от естествена смърт, докторът се е умъдрил да изпрати проба за анализ във военната лаборатория за химически и бактериологически оръжия в Портон Даун (Porton Down), при положение, че нито той, нито лекарите преди него, не са забелязали капсулата – тя официално е била забелязана във въпросната лаборатория.
Възникват въпросите, документирани ли са показанията на Марков при постъпването му в болницата, била ли е капсулата действително в тялото на Марков при това постъпване или какво е обяснението, че лекарите в болницата не са забелязали капсулата, а в Портон Даун са я видели.
Но странностите не се изчерпват само с обстоятелствата около престоя на Марков в болницата. Аналогичното покушение върху Владимир Костов в Париж завършва с това, че около 2 дни човекът не се е чувствал добре, като симптомите са били аналогични с тези при Марков, но след това последните преминават и жертвата се е чувствала нормално, въпреки че капсулата с отровата е била в тялото около месец. Заключението на френските лекари е еднозначно и ключево за установяването на истината – предвид вместимостта на капсулите в телата на Марков (те са разследвали и неговия случай) и на Костов – 0.2526 мг и 0.2529 мг отровата в тях не е била достатъчна за да предизвика смъртта на човек, тъй като минималното количество отрова от какъвто и да било вид, включително и рицина, необходимо да убие човек е 1.4 мг. По тази причина делото за опит за убийство върху Костов е било прекратено. Излиза, че покушението срещу Владимир Костов, който за разлика от Марков е имал смъртна присъда в България по това време, е имало смисъл само ако се разглежда като активно мероприятие, свързано с покушението срещу Марков, чиито единствен смисъл е да убеди общественността, че двете покушения имат един поръчител и той е българското разузнаване.
Питам се и дали е изключено по време на престоя в болницата Марков да е получил допълнителна доза рицин довела до смъртта му и дали е документирано количеството отрова в тялото на Марков при аутопсията и ако да, съвместимо ли е то с количеството съответстващо на вместимостта на намерената капсула.
Гореуказаните обстоятелства правят напълно разбираемо заявлението на следователя, че категорично отсъстват доказателства за участие на българските служби в убийството на Марков и че по-скоро са събрани много доказателства за обратното.
Следователят Цветанов признава, че в България се работи и по версията за съпричастност на английските служби в убийството и че Скотланд Ярд е уведомена за това. В тази връзка той посочва, че през последните месеци от живота си Марков се е канел да напусне ББС и Обединеното Кралство и да се пресели в друга страна, най-вероятно Германия. Според следователя анализ на кореспонденцията му с писателя и поет Атанас Славов подсказва, че Марков е имал проблеми по-скоро с английските служби. Материалното и здравословното състояние на Марков към края на живота му и пристрастяването му към алкохола не оставят никакво съмнение за наличието на сериозно проблеми в неговото битие, които са добре известни и заради които България се е готвела да му помогне. Последната му книга „Министър-председателят шимпанзе“ определено го е направила неудобен за местните власти, а да бъдеш неудобен на Запад винаги води до сериозни проблеми. На Запад, в частност в англосаксонските държави, можеш да критикуваш публични личности и политици, но критика на системата и на тези, които стоят зад политиците не се толерират. Великобритания, както и всички западни страни, твърдо отстоява свободата на словото, но само ако това обслужва нейните интереси и само ако става дума за свобода на словото в неприятелски държави. На територията на страната и на нейните съюзници свободата на словото често се превръща в издаване на държавна тайна, в подстрекателство към терористични дейности или към безредици, в шпионаж, в клевета и т.н.
Версия за убийството на Марков от английските служби има не само в България. В своята книга „Гладио, камата на НАТО в сърцето на Европа“ бившият евродепутат от Консервативната партия и разследващ журналист Ричард Котрел (Richard Cottrell) пише за убийства и опити за убийства на влиятелни личности, където редом с Алдо Моро, Олоф Палме и Анне Линдт споменава и Георги Марков, като убийството на последния го приписва на британската MI6. Същото между впрочем твърди и бившият агент на британското разузнаване Гордън Логан (Gordon Logan), като последният прави това, което България отдавна трябваше да направи – призовава английското правителство да разследва две убийства, за които според него е отговорна MI6, едното от които е това на Георги Марков.
Интересно е да се отбележи също така, че във военната лаборатория в Портон Даун, открила капсулата в тялото на Георги Марков, има тенденция отговорни служители да се самоубиват при странни обстоятелства. На 18 юли 2003 година в една гора беше намерено тялото на отговорния за бактериологичните оръжия в същата лаборатория д-р Дейвид Кели. Същият през февруари 2003 година опроверга някои твърдения на държавния секретар на САЩ Колин Пауел относно иракските оръжия за масово поразяване, а само два дни преди смъртта си е давал показания пред Комитета за национална сигурност и външна политика и пред Палатата на общините във връзка с негови изказвания пред журналисти. Официалната версия е, че се е самоубил (в гората!), но на практика почти никой не вярва в него. Около 9 години по-късно в същата гора бе намерено тялото на друг сътрудник на лабораторията – д-р Ричард Холмс, който само седмици преди смъртта си (на 49 години!) е излязъл в пенсия. Официалната версия е, че и той се е самоубил.
Напомням, че преди няколко години в британска болница възрастен мъж на смъртния си одър направи заявление, че е работил в структура, чиято дейност е била извършването на убийства, които да не изглеждат като убийства и че неговата структура е отговорна за смъртта на принцеса Даяна и нейните спътници в деня на трагичната катастрофа. Не ми е известно до този момент да има официална опровержение на казаното от умиращия.
Следователят Цветанов заявява също така, че доказателствата по делото Марков са при англичаните. В тази връзка е интересно мнението на другата жертва на покушение с капсула с отрова – Владимир Костов, който в едно свое интервю изразява убеждението си, че „бившите и сегашни български служби, английските секретни служби и ЦРУ знаят всичко по случая Марков“ – мнение изказано от бивш професионален разузнавач, с което аз съм напълно съгласен. Това мнение и последното заявление на Андрей Цветанов следва обезателно да се отчетат при проследяването на процеса за унищожаването на досието на Георги Марков, към който сега пристъпвам, основно заради това, че те помагат да възприемем процеса за унищожаването на досието на Георги Марков като това, което той действително е, а именно като съдебен фарс.
В началото на разказа си за процеса искам да изясня един основен въпрос, също помагащ за разбирането на процеса. Вече тридесет години след началото на промените мисля, че на всички е ясно, че в резултат на договорености между Тодор Живков и ренегатската част от неговото обкръжение с победителите от Студената Война, днес част от бившата върхушка управлява България като тяхна неоколония. Би ли могло това да стане, ако новите колонизатори не бяха получили всички ключове за установяването на ефективен контрол върху страната ни? Не разбира се, а архивите на ДС са един от основните ключове за този контрол. Не се съмнявайте, че още от зората на прехода на новите колонизатори на България е осигурен пълен информационен достъп до тези архиви и това е решено и гарантирано на политическо ниво. Не се съмнявайте също така, че англичаните са много добре запознати с унищоженото досие на Георги Марков и ако то наистина е унищожено, те разполагат с негово копие. Унищожено или не, безспорният факт е, че досието не се намира в архивите на ДС и се води унищожено. Това е така, защото съдържанието на това досие противоречи на английската версия за участие на България в убийството на Георги Марков и англичаните са поискали досието да го няма.
Както вече писах в статията за „генералското дело“, нещо което не се е случило може да бъде „доказано“ само с косвени средства и унищоженото досие дава отлична такава възможност, като неговото унищожаване се представи като дело на бивши висши служители на Държавна сигурност и акт на прикриване на следите от тяхното участие в приписаното на България убийство.
Именно това е идеята и на инсценирания съдебен процес за унищожаването на досието на убития писател-дисидент. На този процес основни обвиняеми са бившият началник на ПГУ (разузнаването) и дългогодишен заместник-министър на вътрешните работи генерал Стоян Савов и бившият началник на ПГУ генерал Владо Тодоров. По същество ги обвиняват в унищожаването на досието на Марков, заради това че в него е имало планове и детайли по убийството на писателя от българските служби, докато в едно от интервютата си следователят Цветанов споменава, че на процеса е имало само един свидетел, твърдящ че унищоженото досие е съдържало планове за убийството на Марков, но в хода на процеса се отказал от показанията си.
Естествено, с цел по-добрата манипулируемост на процеса той, както и „генералското дело“ е закрит и в съдебната зала освен страните по делото присъства само най-яркият представител на английските позиции и интереси по случая Марков журналистът Христо Христов.
Два дни до началото на процеса генерал Савов – бивш партизанин и доброволец в Отечествената война, се самоубива на паметника на загинал свой другар партизанин край село Лесичево. Той направи своя избор от предложената му дилема, като отказа да участва в позорния спектакъл на победителите на Студената война. В предсмъртното си писмо той точно така нарича процеса - „спектакъл-фарс“ и заявява, че е решил да не участва в този фарс. Надявам се историята да съхрани името на този достоен човек и патриот на България. Генерал Савов в течение на много години беше ресорен министър и пряк началник на баща ми, майка ми го познаваше само от тържествени мероприятия и това, което знам като личностни черти от тях за него са скромност, уважение и доброжелателно отношение към хората, интелигентност, чувство за хумор и професионализъм. Самоубийството на генерал Савов е подтвърждение за неверността и абсурдността на обвиненията срещу него и ще остане като черна сянка над пировата победа на подбудителите на процеса. Не случайно то на практика не се споменава и не се дискутира в основните медии на страната.
Но да се върнем към процеса-фарс, на който подсъдим остава генерал Тодоров. От публикациите на Христо Христов за процеса става ясно, че подсъдимият се възползва от своето право да не отговаря на въпросите, което означава, че по същество генералът е отказал да се защищава. И това при положение, че на самото заседание, на което се произнася присъдата, съдията го пита (защото не е знаел) какво е имало в досието и от отговора зависи дали генералът ще бъде осъден или оправдан, и че не само няма никакви веществени доказателства, че досието съдържа улики за участие на ДС в убийството, но и единственият свидетел, твърдящ това, се е отказал от показанията си. На конкретния въпрос за досието генералът отговаря уклончиво, че то не е съдържало нищо особено. Коментирайки този отговор Христов задава въпроса защо ако досието не е съдържало нищо особено, генералът го е унищожил. Този въпрос на неслучайно единствения допуснат до процеса журналист, съдържа споменатото по-горе основно послание, внушение и цел на съдебния процес – че след като генерали от ДС са унищожили досието, то е имало разобличаващо за тях съдържание, а значи убийството на Марков е извършено от ДС и по тази логика да превърнат процеса в косвено доказателство за участието на България в убийството на писателя.
Да, генерал Тодоров също направи своя избор от поставената му дилема, като прие предложението на подбудителите на процеса – нещо, за което аз не го критикувам и не считам, че следва да бъде критикуван. Аз не само съм убеден в това от поведението му на процеса, но и го зная – по думите на баща ми генерал Тодоров го е съветвал в затвора да се признае за виновен, т.е. да направи това, което той самият беше направил на своя процес. Двамата известно време са били заедно в Софийския централен затвор и това може да се провери. Генерал Тодоров получи присъда от 14 месеца затвор – приблизително толкова, колкото щеше да получи и баща ми ако се беше признал за виновен, която беше намалена на 10 месеца, които той реално излежа.
Познавам синовете и на двамата генерали, имам много добро мнение и за двамата от тях и тъй като тримата бяхме заложници в процесите срещу Държавна Сигурност, не пропускам най-общо да следя тяхното развитие.
След процеса синът на генерал Тодоров беше специален представител на генералния секретар на Съвета за Европа в една европейска държава, а след това започна успешен бизнес, като доколкото зная, сред клиентите му има и сериозни държавни институции. Синът на генерал Савов продължи дейността си във външно министерство и имаше няколко неключеви посланически мандата. Според мене той определено има качествата за работа на по-високо ниво, но неговият баща на времето не попречи, но и не съдейства за успешния край на съдебния фарс. Би било интересно в тази връзка да споделя какво става със сина на човек, отказал да съдейства и попречил на съдебен фарс от същия тип, какъвто беше „генералското дело“, но не мисля, че тази статия е уместното място за това. Тука само ще кажа, че подбудителите на процесите срещу Държавна Сигурност от американска и английска страна напълно спазиха и обещанията и заплахите си към фигурантите на тези процеси.
Мисля, че съдебният фарс около досието на Марков не заслужава повече внимание от дотука отделеното му. Но остава един ключев въпрос, който следва да бъде докрай изяснен. Безспорно е, че през януари 1990 година генерал Тодоров е получил от архива 10 тома от досието на Георги Марков и никога не ги е върнал, твърдейки, че ги е унищожил. Възниква въпросът, какво всъщност е извършил генерал Тодоров през януари 1990 година – дали е унищожил досие за убийството на Георги Марков от нашите служби, хвърляйки безпрецедентно предизивикателство към победителите от Студената война, или е оказал услуга на тези победители, като е освободил архива от крайно неудобното за английските твърдения досие на сътрудник на българското разузнаване и е постъпил така с него (унищожил или предал някому), както тези победители и бъдещи подбудители на процеса срещу него са искали? Моят отговор е, че генералът е взел досието на сътрудника на българското разузнаване Георги Марков, постъпил е с него както искат новите колонизатори, а след това беше осъден за това, че е унищожил несъществуващото досие за убийството на Георги Марков от ДС. Повечето от аргументите за моя отговор вече съм ги изложил, но тук ще добавя два. Първо, ако през януари 1990 година генерал Тодоров беше действал против английските интереси, щеше да лежи много повече от 10 месеца и социалният статут на неговото семейство щеше да е съвсем различен.
Второ, през януари 1990 година министър на вътрешните работи беше генерал Семерджиев – човек военен, без никакво отношение до назначаването му към дейността на органите на МВР и ДС, а следователно без никакви умения реално да ръководи това министерство в турбулентните времена на 1989 – 1990 година. Моето мнение е, че основната роля на генерал Семерджиев беше да слага подписа си и в последствие да обере пешкира, а двигател на процесите в МВР реално беше новоназначеният му първи заместник, споменатият вече Любен Гоцев. За него някои от бившите му колеги твърдят, че той е бил свързан с американското разузнаване още преди промените. Аз бих поставил въпроса възможно ли е в България човек да е толкова влиятелен като Гоцев (а неговото влияние аз изпитах на гърба си), ако не е свързан с американците и те (а и англичаните) не са удовлетворени от неговата дейност, включително и особено когато е заемал поста първи заместник-министър на вътрешните работи?
Генерал Тодоров беше в отлични отношения с Любен Гоцев до края на дните си и това е доказуемо - Гоцев бе основната фигура зад Асоциацията на разузнавачите от запаса и неин основен спонсор, а генерал Тодоров беше неин председател, а впоследствие почетен председател. Това определено нямаше да е така, ако с действията си по досието на Марков генералът беше създал проблеми за Гоцев, които неизбежно щяха да са много сериозни за него.
Държа да подчертая, че генерал Владо Тодоров - бивш политзатворник, работил цял живот за страната си и уважаван от колегите си, по никакъв начин не следва да бъде свързван с твърденията на покойния Георги Стоев за действията и ролята на Любен Гоцев, които аз считам за не по-малко от 80% верни. Същото важи и за дейността на споменатата асоциация и основната маса от членовете ѝ.
Приключвам частта за съдебния фарс за унищоженото досие на Георги Марков с може би с най-интересното, за което обаче не мога да бъде напълно сигурен, че е вярно. Гордън Логан твърди, че има копия на досието, което той нарича „файлът за Марков“, и който според него се състои от писмени документи и аудио записи. През 2000 година той твърди, че такова копие има в библиотеката на Палатата на общините, но е снето от публичен достъп; в КГБ в Москва, което обаче след августовския пуч от 1991 година по искане на англичаните също е снето от публичен достъп. Логан твърди, че е притежавал такова копие, което обаче е изчезнало. Според него Андрей Луканов е предал копие от този файл или най-важното от него на Роберт Максуел около шест седмици преди убийството на последния. Твърди, че Максуел е убит заради този файл и като доказателство напомня, че според аутопсията му той е бил жестоко бит преди смъртта си.
Според Логан файлът за Марков слага пряката отговорност за убийството на Марков на MI6, на която той приписва и убийството на Максуел.
Достоверност на твърденията на Логан добавя обстоятелството, че заедно с члена на британския парламент Теди Тейлър (Teddy Taylor) той настоява британското правителство да разследва убийствата на Георги Марков и Робърт Максуел. А авторитетният британски вестник „Индипендънт“ (‘Independent”) оценява твърденията за наличието на файла като „упорити слухове“, което в английската лексика е свързано с определено ниво на достоверност.
Логан нарича процеса срещу генерал Тодоров фарс, пародия заради приличието (“charade merely for the form”) – думи, използвани и от покойния генерал Савов.
Всеки път, когато чета в българската преса за поредния призив на представител на нашите колонизатори за подобряване на системата ни на правораздаване, си спомням за „генералското дело“ и процеса за досието на Георги Марков и за това, че именно тези колонизатори чрез тези два и някои други процеси разрушиха нашето правосъдие. Такива са същността и менталитета на Запада – да говорят добро и да вършат зло, за да може думите да прикриват делата им.
Ние едва ли ще узнаем докрай истината за кончината на Георги Марков, въпреки че е пределно ясно, че към края на живота му на англичаните е бил нужен, не човека, не писателя Марков, а неговата смърт. Ясно е, че макар и професионално водено по думите на следователя Цветанов, разследването на Скотланд Ярд няма да доведе до конкретни резултати нито след десетилетия, нито след столетия. Но това, което англичаните могат да направят и което следва да се иска от тях, е да разсекретят както разследването, така и архивите на техните служби, имащи отношение към Георги Марков, тъй като техните обвинения към България за неговата смърт станаха част от историята ни, но ние имаме право на собствена и истинска история, а покойният писател има правото да живее в поколенията по достойнствата на своето творчество и деяния, а не като пропаганден инструмент на Студената Война.
Покрай всичко, което колонизаторите ни заграбиха и продължават да грабят у нас – национално богатство, перспективи и независимост, младите ни жени, а когато им е нужно и човешки животи, през целия период на новия колониализъм, те тъпчат, подправят и изкривяват нашата история, защото знаят, че народ без история по-лесно се държи в подчинение, тъй като той не може да мисли за бъдещето и да има достойнство и национална идентичност. Не случайно нашето Възраждане започва с написването и разпространението на „История славянобългарская“. Днес на нас ни е жизнено необходимо ново Възраждане и той може да започне само с написването на нашата истинска най-нова история и разсекретяването на двете дела и на архивите с реална информация по случая Марков следва да стане важна стъпка към тази история.
