Релностите и репресиите в моя живот

В тази глава искам да разкажа за някои аспекти и моменти от моя живот, които според мене много добре онагледяват същността и спецификата на епохата, в която живеем.

Както писах, покойният ми вече баща Петър Чергиланов беше началник на ВКР през периода 1973 - 1988 година и по тази причина той се превърна в главен обвиняем по „генералското дело“, за което също писах. Както подчертах, това дело завърши с пълен провал за неговите поръчители и организатори. И ако в делото за досието на Георги Марков, което благодарение на сътрудничеството на генерал Тодоров завърши с успех за спонсорите на процеса и те трябваше да изпълнят дадените обещания спрямо човека, явявал се заложник на поведението на генерала – неговия син, то в случая с генералското дело те трябваше да изпълнят заканите си по отношение на заложника за поведението на баща ми пред съда и този заложник бях аз. Присъдата беше да не бъда допускан до служба в държавния апарат и да бъда лишен от възможност за придобиване на приличен социален статус. Това обстоятелство, и въобще фактът, че съм бил заложник по „генералското дело“ окончателно си изясних около 10 години по-късно, когато под напора на обстоятелствата и моите обосновани подозрения баща ми призна всичко това. На обвиняемите беше строго забранено да говорят каквото и да било за истинския характер на делото. Това обяснява и категоричната реакция на баща ми, когато с цел да му помогна със съдействието на артиста Петър Слабаков – негов братовчед и един от хората, към които храня най-голямо уважение, се свързах с правозащитни организации, за да се заемат със случая. Баща ми настоя да не предприемам нищо повече на своя глава и подчерта, че с действията си мога да му създам големи проблеми. В тази връзка и след прекратяването на делото освен тоягата имаше и морков – при условие, че баща ми няма да говори за истинския характер на „генералското дело“ на него и семейството му се гарантираше физическа сигурност. Това вече той не е признавал пред мене, но това е обяснението, защо въпреки че години по-късно вбесих генерал Гоцев, останах жив, но за това после. Баща ми по същество спази тази договорка, но в едно интервю той загатна по много завоалиран начин същността на нещата, но така че само няколко души в страната можеха да го разберат и понеже го познавах много добре и имах професионални умения за работа с информация, аз бях един от тях. След няколко години той подтвърди, че не съм сбъркал.

Но да се върнем към периода от началото на делото. Още тогава осъзнавах, че шансовете ми да продължа работата си в държавния апарат са нищожни. Не можех да си представя, че докато баща ми е подложен на репресии с измислени обвинения, аз ще продължа работата си във Външно министерство. От друга страна не можех да не се питам кой работодател ще си сложи таралеж в гащите и ще вземе на работа сина на човек, против който се води разследване с широко отразяване в медиите и където явно са замесени сериозни интереси. От друга страна вече издишах и финансово. Като чист дипломат получавах 170 лева основна заплата и 60 лева добавка за 4 западни езика, живеех с родителите си, но дължах да си плащам дяла от режийните разноски. Инфлацията вече беше много висока, а заплатите ни не мърдаха. Още с постъпването си в министерството си доработвах с преводи, свързани с датски език, но след като през 1991 година започнах задочно следване по специалността „Финанси и кредит“ в Икономическия институт нямах време за преводи, а и при последното предложение към мене цените бяха безобразно ниски спрямо инфлацията.

Предвид на всички тези обстоятелства реших да кандидатствам за следване в чужбина. Ориентирах се основно към САЩ, защото там възможностите за финансиране на чужденци бяха по-добри. Когато споделих моите планове с баща си, разбрах, че те представляват голям проблем за него. Много скоро той ме срещна с възрастен човек, когото той представи като ветеран на американския отдел на Второ главно управление, чието основно послание беше, че американците са изключително отмъстителни. На мене лично те нямаше защо да отмъщават и аз разбрах, че има връзка между това, как баща ми ще се държи на процеса и това, как ще бъда третиран в САЩ, като неговите опасения определено касаеха физическата ми сигурност там. Беше ми вече ясно, че зад процеса стояха американците. Но те вече контролираха нещата в България и не виждах с какво повече ще съм застрашен там, още повече че в САЩ не можеха да се оправдават с надигащата се в България организирана престъпност. Другото за отбелязване е изричното предупреждение на баща ми да не взимам заеми, тъй като едва ли ще мога да ги погася. От разстоянието на годините сега мога да кажа, че той, както вече подчертах, от самото начало беше решил да се противопостави на организаторите на „генералското дело“ и беше наясно, че това ще има отражение върху мене – нещо, за което той директно ми писа около година и половина пъ-късно. Но тогава икономиката на САЩ беше в отлично състояние и знаех, че на практика всички завършили програмата, която щях да следвам – на магистри по стопанска администрация (МВА) си намираха работа. А мене ме бяха приели в няколко от университетите на бръшляната лига, но никой от тях не предлагаше финансиране за първата година. В крайна сметка и двамата се оказахме прави -  когато се дипломирах през 1994 година, аз бях единственият човек от випуска, който не можа да си намери работа и първата ми работа като МВА беше шофьор на такси – за щастие само за няколко седмици.

Но всичко по реда си. В крайна сметка заминах да следвам в Мерилендския университет – един от реномираните държавни университети, който срещу работа за двама негови професори ми предостави  частична стипендия – бях освободен от плащане на таксата за обучение, а парите от стипендията ми покриваха почти две трети от разходите ми за живот. От кореспонденцията ми с родителите усещах, че противостоянието на баща ми с организаторите на процеса расте, но поне до пролетта на 1993 година (него го арестуваха на 6 август 1992 година) при мене не се забелязваха никакви промени. Първо дойде новината, че съм уволнен дисциплинарно от МВнР. Лично аз очаквах уволнението си още в периода на големите чистки през есента на 1991 и най-късно през зимата или пролетта на 1992 година. Попадах в графата „членове на семействата на ръководни кадри на Държавна Сигурност“, - баща ми беше началник на една от централните служби на МВР, макар и армейска, а в последните години от службата си беше и член на висшия орган на МВР – на неговия колегиум, което го нареждаше, макар и не сред най-старшите, но все пак в първия ешелон ръководители на МВР. Не само, че тогава не ме уволниха, но когато по-късно (юли или август 1992 година) уведомих началника си, че ще следвам в чужбина той ме посъветва да не напускам министерството, тъй като не съм сред предвидените за уволнение. Всичко това третирам като подтвърждение, че моята съдба щеше да се решава изцяло от поведението на баща ми на процеса и до тогава нямаше да се предприеме нищо срещу мене. И все пак спонсорите си оставиха отворена вратичка за случай, че поведението на баща ми се окаже неудовлетворително. Както всички служители, отиващи да следват зад граница, аз си пуснах документите за едногодишен неплатен отпуск. На всички кандидатстващи молбите бяха удовлетворени, само на моята молба нямаше отговор. Тъй като учебната година в САЩ вече започваше, аз заминах без да дочакам решението (имах да ползвам и около два месеца платен отпуск) и помолих майка ми да провери въпроса. На нея и казали, че са загубили молбата ми за едногодишен отпуск, след което си поиграха с възрастната вече жена на пиян морков из кабинетите на министерството. И чак когато през пролетта на 1993 година спонсорите се убеждават, че баща ми няма да им съдейства, моята молба е намерена с отрицателно становище и съм уволнен дисциплинарно за неявяване на работа. По впечатляваща беше другата новина, която получих през пролетта на 1993 година. Бях си намерил лятна работа като банков касиер и писах на майка ми, че през лятото няма да мога да се върна в България, и заради скъпите цени на самолетните билети и заради възможността да заработя допълнителни пари. В отговора си майка ми ме уведоми, че баща ми ме съветва да не напускам САЩ до дипломирането си, защото най-вероятно няма да получа виза да се върна там. Да откажеш виза на студент за да не може да се дипломира звучи повече от брутално, но като бивш дипломат знаех, че всяка държава има право да откаже даване на виза и не е длъжна да дава обяснения. Баща ми се оказа напълно прав. По стечение на обстоятелствата – на практика по грешка на адвоката, моето интервю за постоянно местожителство в Канада трябваше да се състои в САЩ, но американското посолство отказа да ми даде виза за него, като поведението на консула беше недопустимо за дипломатически представител.  

Към края на лятната ми работа моят мениджър, който беше много доволен от мене, ме попита дали не желая да продължа да работя след лятото. Естествено, че се съгласих, но след около седмица получих сухо писмо от отдел „Кадри“ на банката, в което се подчертаваше, че отпуснатата ми позиция е само за лятото. Явно мнението на моя менаджер беше без значение, важно беше какво службите са наредили на отдел „Кадри“ и така даже възможността да заработвам скромните 7.21 долара на час се затвори за мене.

Когато дойде време да си търся работа за след дипломирането си, не бях ни най-малко оптимист, но реших да дам всичко от себе си на принципа, че ако не си опитал, няма как да знаеш. Е, опитах и вече знам, а и вие знаете резултата. Ще спомена само един фрапантен случай. Подадох си документите във фирма, която търсеше хора с моето образование за Русия. Първото интервю беше много обнадеждаващо и аз останах с впечатлението, че ще получа работата. Но тъй като до няколко седмици никой не ме потърси, се обадих сам. Беше ми казано, че са загубили документите ми. Това не звучеше хубаво, но не беше и фатално, защото можех отново да си подам документите. Такива от мене обаче не бяха поискани. Загубата на документи беше оправданието за прекратяване на отношенията с мене.

Тогава за първи и последен път в живота си се обърнах към моето семейство за помощ. Ставаше дума за сума пари, с които да си купя самолетен билет до България и да си измъкна от капана, в който бях попаднал. От никого не получих отговор или и най-малка подкрепа.

Големият проблем беше, че не само нямах работа, но вече почти нямах и средства, което ме принуди да започна работа като шофьор на такси. И точно в този най-мрачен, най-подтискащ и безнадежден период от живота дойде спасителното предложение от Илия Павлов да започна работа за него, което естествено приех. Следните детайли разкриват драматичността на положението ми тогава. След приемането на предложението върнах таксито на фирмата, за която работех и още на следния ден бях прикован за около една седмица на легло. Оказа се, че дългите часове в таксито са предизвикали стара травма от ученическите години, заради която просто не можех да ходя. Ако не бях върнал таксито, щях да дължа за него 81 долара дневно на фирмата, което щеше да стопи заработеното от мене до този период. Здравословното състояние не е основание да не платиш – Америка е изключително жестоко общество.

Така работих за виржинския офис на компанията от края на юни 1994 до началото на януари 1995 и в Москва от март 1995 до май 1996 година, когато напуснах Мултигруп и се прибрах в България. Напуснах Мултигруп не заради Илия Павлов, а заради организацията, която беше буквално задръстена от богопомозани, спуснати от неясно къде и от кого хора, които в повечето случаи не ставаха за нищо - явно цената на успеха беше много висока.

В България посетих външно министерство, за да получа документите си за уволнение. На власт беше БСП, повечето от бившите ми колеги бяха на ключови позиции и вярвах, че проблемите ще се решат лесно и без съдебни разправии. Но когато поставих въпроса дисциплинарното ми уволнение да бъде заменено с освобождаване по взаимно съгласие, ми беше отказано – определено се бояха да не искам да се завърна в министерстовото и държаха да изпълнят американските инструкции да не получавам държавна работа. Днес се говори открито за проамериканска ориентация на БСП, но тази ориентация аз я почувствах още тогава, през 1996 година. В крайна сметка заведох дело срещу министерството и го спечелих, но не се върнах на работа в него.

През 1996 година дълбоката държава в България беше все още в начален етап на установяване и проблемите ми с американците все още бяха проблеми само с тях, което ми позволи да започна работа като корпоративен банкер в БНП-Дрезднер Банк (България) АД. Дадена ми беше възможност да навляза дълбоко в търговското банкиране, получих право да представям банката с втори подпис, а успехите в работата ми ми носеха бонуси и периодични увеличения на заплатата. За годините на работа в банката аз разбрах не само как банките – майки са заели своите места сред най-големите банки в Европа, но и защо това няма да може да продължи.

След продължително търсене на нова работа през 2000 година започнах работа като мениджер на инвестиционен екип в пост-приватизационния фонд на ЕБВР за България ЕСМ – BPPF. По идея това би трябвало да бъде работа мечта – както предвид естеството на работата, така и предвид на заплащането, но това нямаше нищо общо с реалната действителност. Истината беше, че към нас, българите, в Лондонската банка се отнасяха като към втора ръка хора в собствената ни страна. Бързо разбрах, че за нас нямаше никаква перспектива във фонда и започнах да си търся нова работа. Но дълбоката държава се установяваше и се затягаше и нейната примка. Мой познат от агенция по подбор на квалифицирани кадри сподели с мене, че съм в списъка с хората, на които неговата агенция няма право да предлага работа. В началото той мислел, че имам проблем само с българите, но после си изяснил, че имам проблем и с американците. Между впрочем вече бях създал семейство и трудностите с намиране на работа ме тормозеха все повече. Тогава се реших на следния ход: реших да използвам познанството си с тогавашния финансов министър Милен Велчев (работихме известно време заедно във Външно министерство и заедно кандидатствахме за следване в чужбина, като той на няколко пъти ми се обажда в Мериленд, където започнах следването си. В същото време чрез бивши колеги от министерството се свързах с наш бивш посланик в страна от Близкия Изток, на когого предложих да работиме заедно за погасяването на дълга на въпросната страна към България и той се съгласи. Скоро получихме котировката, базираща се на еднократно изплащане на дълга. В интернет намерих договора на въпросната страна с Германия, където погасяването се извършваше в няколко транша и където след като сконтирах плащанията получих идентична цена на дълга на въпросната страна с направената ни котировка. Вече нямах съмнения, че моят партньор работи с точните хора в страната.

Изпратих емейл до Министъра, с който го уведомих, че имаме реална котирова за погасяване на дълг към България и помолих за среща в неговото министерство по въпроса. Той ми предложи да се свържа и срещна със заместника му Красимир Катев. Последният получи емейла ми но с нищо не индикира интерес за среща с мене. Междувременно поведението на моя партньор, посланика, започна да се променя. При последните ми обаждания на въпроса за нещо ново, той отговаряше, че няма нищо ново, като съвсем определено въобще не беше притеснен от това и отговаряше така за да убие разговора ни. Съмненията ми, че съм изхвърлен от сделката растяха и аз реших да се обадя на един от работните си контакти в Министерството, който ако се движеше някаква сделка щеше да работи по нея. Обадих се и научих, че по сделката се работи с пълна сила. Най-интересното беше, че контактът ми беше останал с впечатлението, че хората, които контактуваха с него, действаха от мое име. Това беше много обезкоително и сега ще обясня защо. При един от последните ни реални разговори посланикът ми сподели, че нашите партньори предвиждат да приведат цялото плащане през неговата лична сметка. Това не беше особено професионално, но от друга страна те му имаха достатъчно доверие. Това, което партньорите ни не знаеха, беше че сделката е поета от нов човек и нямах съмнение, че този човек беше Любен Гоцев. Знаех манталитета му и нямах съмнение, че той ще се възползва от предоверяването на партньорите ни. За него беше играчка да убеди посланика да не споделя, че аз съм извън сделката, така че когато партньорите ни загубеха парите си, вината щеше да бъде стоварена на мене. Самият посланик не разбираше нищо от финанси и не подозираше, какви проблеми е на път да създаде за себе си, за мене и за партньорите си. Иначе аз държах да изключа всякаква възможност от провал и при структурирането на сделката планирах плащанията да минават само през доверителни сметки. Сега не само бях изхвърлен от сделката, но не знаех какво да очаквам за суми, за загубите на които не се прощава.

При тази ситуация ми оставаше един единствен ход – да изпратя писмо до софийското посолство на държавата – партньор, в което да опиша реално случилото се. Ако това, което щях да напиша, беше новост за тях – например, че довереният им човек е загубил тотално контрол над сделката, те щяха да я прекратят, а ако всичко беше станало с тяхно знание и съгласие, в което крайно се съмнявах, те щяха да продължат работата по сделката. И в двата случая щях да зная, а и партньорите ни също, че не нося никаква отговорност за това, което ще се случи.

Изпращането на писмото до посолството имаше следните последствия за мене:

1. На другия ден след подаването на писмото аз бях уволнен от ЕСМ-BPPF.
2. Както ме беше уведомил баща ми, за контакт с посолство на арабска страна на мене ми беше открита разработка от нашите служби за шпионаж и измяна. Такива разработки се откриваха по американско искане и целяха репресии срещу всички, които имаха симпатии към арабите, а в моя случай ставаше дума за чисто делово писмо.
3. Вечерта след уволнението ми съпругата ми си легна, а аз останах да догледам едно предаване по телевизията. След малко чух неин писък, изпълнен с толкова ужас, че с всички сили се втурнах към спалнята ни и виждайки, че тя сочи към прозореца, се спуснах към него. Точно в този момент някакъв човек се спускаше по улука и се приземи на земята, след което със стегнати крачки се отдалечи. Явно неговото посещение беше грубо предупреждение, да не предприемаме нищо повече.
4. Такова обаче не беше нужно, защото няколко дни след подаването на писмото, сделката беше вече спряна – предположенията ми се оказаха верни.

На другия ден след посещението на алпиниста, тъстът ми дойди с човек от полицията, който като огледа сградата и чу обстоятелствата, заяви, че в България има не повече от 10 човека, способни на това, което е демонстрирал нощния ни посетител. И до този момент не се съмнявах, че имам работа със самия Любен Гоцев, но сега вече нямаше място и за съмнения – най-добрите хора в България можеше да си позволи само той, който към този момент държеше в джоба си българския министър-председател, неговия финансов министър, а на практика цялото правителство. Именно в тази връзка моят добър познат произнесе фразата, че за нанасяне на щети от 1 миллион лева нагоре се понася смъртно наказание.

С Любен Гоцев се засякохме няколко месеца по-късно, на новогодишното тържество на Асоциацията на завършилите МГИМО. Даде ми да разбера, че е запознат с детайли с това, което стана около сделката, за да нямам съмнение, че той е бил човекът от отстрещната страна. Под формата на загриженост за мене ми даде да разбера, какво е моето действително място в системата (т.е. никакво) и докато аз усещах, че той съжалява много, че не може да ме убие за стореното от мене (беше срещнал лимита на собствената си почти безгранична власт), си задавах въпроса дали след този случай ако баща ми почине, гаранциите за неприкосновеност ще продължат да действат. Реших да не експериментирам и ускорих подготовката си за напускане на България. Както знаете, на 7 октомври 2020 година Любен Гоцев приключи земния си път, без някога да му бъде търсена отговорност за неговите деяния на този свят.

 

След този случай получих още няколко работни поръчения, най-вече свързани със злоупотреби в производството. Справих се навсякъде много добре, което не ми се отрази на перспективите, защото когато представиш злоупотребите на собствениците, констатираш с изненада, че те или не знаят какво да предприемат, или не са в състояние да предприемат каквото и да било /често пъти реалните собственици на заводите ни не са тези, които формално са спечелили тяхната приватизация/. Или пък нерядко не могат да ти простят, как само за месец си видял това, което те не са забелязвали с години.

Ще се спра на последната си работа в България – и защото беше най-дълга, и защото за моя изненада беше с американска фирма.

Ставаше дума за наше производствено предприятие, първо поколение електроника, притежавано от офшорка от щата Делауер, където търсеха човек за финансов и административен мениджер. В началото мислех, че има недоразумение, но минаха първото и второто интервю и изпълнителният директор поиска да подпише договор с мене, което и направихме. Получих по-голяма заплата от тази, която бях поискал, като договорът ми предвиждаше възможност за тримесечно предизвестие за прекратяване, без да е необходимо някакво основание. Това беше стандартна клауза – в случай на неудачи се режат най-големите разходи.

Едва когато на 1 август 2005 година отидох да започна работа в предприятието, разбрах какъв е проблемът – ликвидността беше буквално отчайваща. Няколко месеца преди това моят началник беше уволнил двамата изпълнителни директори  на завода, което беше довело до пълен срив във функциоността на неговите оперативни звена. Тази функционалност трябваше да се възстановява от нула. През следващите няколко месеца бях принуден да работя буквално като роб – официалният работен ден ми отиваше изцяло за решаване на извънредни ситуации и чак вечерно време, след като се върнех в завода след вечеря, имах време да правя това, което бях планирал. Бях единственият мениджер, намиращ се на територията на завода.

Самият акт на моя началник с уволнението говореше достатъчно ясно, че той нямаше и понятие от мениджмент, но това, което правилно направи в първия критичен период на дейността ми бе даването ми на допълнителни пълномощия. Например основното разходно перо на един завод днес са неговите покупки, които той реализира чрез отдела за покупки. Въпросният отдел беше прехвърлен на мое подчинение. Оказа се, че зад повечето покупни позиции на завода стои един доставчик . често пъти имаше телефон, дори нямаше име. Въведох правилото за всяка покупка над определена сума да се обръщаме към минимум трима доставчици и скоро покупните цени на завода рязко спаднаха. Към декември – януари 2006 година ликвидността на завода беше възстановена и ние имахме пари за всичко. И тогава моят началник, който не можеше да понася отсъствието на проблеми, предприе поредния фатален удар за завода. Заводът се занимаваше с производството на първо поколение електроника, намиращо приложение в банкоматите. Ставаше дума за умиращи пазари и за завода беше жизнено важно до премине на нови проекти и нови производства в съответствие с неговата експертиза. Към онзи момент ние имахме един такъв проект, към който отиваше около 30% от производството и който аз третирах с приоритет при финансирането. Моят началник написа ултиматум до крайния клиент на проекта – мултимилиардна британска компания, с който ги уведоми, че предвид ръста на цените на металите на Лондонската стокова борса ние вдигаме нашите цени и когато и ако те паднат, ние ще ги възстановим до предишното им ниво. След няколко дни получихме отговор, че сме исключени от проекта и ни се даваха указания, за предаване на оборудване по проекта към новия доставчик. Началникът ми пренебрегна, както обикновено, настояванията на клиента да се разплатиме с достовчиците си (той самият погаси всички завължения към нас, което така или иначе правеше редовно) и аз самият загубих около два три месеца ценно време заради нашите неплащания, които нямаше как да не направим, защото доставчиците ни почнаха да се обръщат към съда.

През лятото на 2006 година в завода дойде консултантът на моя началник – емигрирал в САЩ швейцарски инженер, който беше продал фирмата си на началника и беше единственият човек в САЩ, който разбираше от производството ни. С него установихме добри отношения и с времето почнахме да споделяме повече един пред друг. В крайна сметка той беше човек вече на сериозна възраст и нямаше за какво да трепери финансово. Казах му, че точно след оправянето на ликвидността съм разчитал на по-спокойно и безметежно пребиваване в компанията и сега заради загубения проект проблемите почват да се връщат назад. Той мислеше известно време какво точно да ми каже и го каза много удачно. Влад, каза той, ако проблемите във фирмата бяха изчезнали, ти щеще вече да си уволнен от нея. Ти си тука за да им решаваш проблемите и като ги решиш, да бъдеш уволнен за да не правят разходи за тебе. Вили беше живял дълги години в Америка, но си беше останал по душа европеец и не можеше да понася хищническото и грабителско отношение на американските предприемачи към хората, които работеха за тях.

Все пак реших да си подаря няколко спокойни месеца, още повече че същите включваха и излети сред безкрайно красива природа, и когато облаците почнаха отново да се събират, си пуснах предизвестието за напускане. Вили се оказа прав – началникът ми отново разчиташе на мене, предложи ми увеличение на заплатата, но аз за нищо на света не исках повторение на робското ми ежедневие от есента на 2005 година и напуснах.

Скоро напуснах България с намерение да бъда по-малко забележим и да постигна възможно най-доброто за семейството си и за себе си, но както вече знаете, съдбата се разпореди по друг начин.

Като цяло по-нататъшната ми история вече е добре известна, тука само ще добавя за репресиите в Канада. Още в интервюто за Канада в Букурещ ми дадоха да разбера, че не съм желан там, което на езика на службите означава, че няма да мога да се устроя добре там, но канадците достигнаха нови върхове в репресиите срещу мене, не позволявайки ми да заработя прилично и като самонает. Една от дейностите, с които един новопристигнал най-бързо може да достигне до прилични доходи, е брокерството с ипотечни заеми. Важното е бързо да разбере материята, да знае какво предлагат отделните кредитори и най-важното – да намери достъп до поне един-двама успешни брокери на недвижимости. Скоро този момент за мене сякаш настъпи. Една от най-успешните рускини в Торонто ме помоли да намеря ипотечен заем за нейните дъщеря и зет. Това бяха идеални клиенти, най-добрите, каквито бях имал до този момент – приходите им бяха високи и устойчиви, кредитните им рейтинги и финансова ситуация бяха превъзходни. Мениджерът на кредитната компания, в която направих апликацията им се зарадва много на сделката, но след два дни получих отговор, че сделката е отхвърлена. Обадих се и поисках конкретни обяснения, каквито винаги бях получавал до този момент, но всеки път отговорът беше един и същ – че апликацията не отговаря на изискванията на компанията, като усещах, че жената на телефона също се чувстваше много некомфортно. Нещата бяха определено ясни за мене, но реших да опитам с още една компания. Всичко се повтори до детайли. Казах на младата двойка да си намерят нов брокер – те вече бяха започнали да се притесняват сериозно защо им се отказва кредит и помолих зетя, с когото почти се бяхме сприятелили, да ме държи в течение. След 3-4 дни той ми позвъни и ме уведоми, че първият им опит да получат ипотечен кредит, е бил успешен. Явно канадските власти бяха решили да ми оставят толкова приходи като самонает, колкото да не прибягвам до социални помощи. В Канада всяка самонаета дейност е свързана със сериозни разходи. След случая с младата двойка аз прекратих дейността си като ипотечен брокер – не исках да платя и един долар на правителство, което се занимаваше с репрессии срещу мене.

Канадските власти не оказват никакво официално съдействие на немското правосъдие, но неофициалното съдействие е пълно. При положение, че наказателната заповед е пристигнала в Канадското Министерство на правосъдието на 5 февруари 2015 година и последното ми връчи тази заповед едва на 27 май същата година – часове преди полета ми за Германия, когато  вече бях сдал жилището на новия наемател и за мене буквално нямаше път назад, трудно мога да си представя по-добър подарък от канадците за немците. Естествено, този подарък беше възможен благодарение на постоянния ми незаконен контрол от канадска страна.

Но през следващите месеци и година и нещо аз се постарах значително немците да съжаляват за направения им подарък и истината е, че делото срещу мене беше най-голямата глупост, която те можеха да сътворят и сътвориха, защото публикацията на съдебното ми досие подтвърди верността на всички мои твърдения, включително за ръководенето на организираната престъпност от страна на правоохранителните органи, като в моя случай стана ясно, че търговецът на хора Йенс Котке е полицейски информатор на шефа на нравствената полиция Мартин Кийтман и действа по негови заповеди и всички действия срещу мене в рамките на делото са напълно противозаконни.

Основното измерение на провала на делото срещу мене е затварянето на кепенците от всемогъщите собственици на еrotik-leipzig.com.

Покушението на писателя Георги Марков и процесът за унищожаването на неговото досие

Георги Марков остана в нашата история като писател-дисидент, по мое мнение честен писател, успял да получи признание от управляващите България през 60-те години на миналия век. През 1969 година заминава при своя брат в Италия, а през 1971 година отказва да се върне в България и се премества в Лондон, където започва работа за BBC. Става известен със своите „Задочни Репортажи за България“, предавани по радиостанция „Свободна Европа“ и представляващи критичен анализ на живота в социалистическа България.

Англичаните твърдят, че на 7 септември 1978 година в него е инжектирана отрова, от която той умира на 11 септември 1978 година. Според тях убийството е извършено от българските тайни служби заради критиките му към управляващата комунистическа партия и привеждат два основни аргумента в полза на това си твърдение – отравянето е извършено на 7 септември, следователно то е подарък за Тодор Живков за рожденния му ден и че по-рано аналогично покушение е извършено срещу друг критик на системата в България – Владимир Костов, който обаче остава жив. Идеята, че Тодор Живков лично е поръчал убийството на Марков идва от писанията на изменника на КГБ Олег Калугин, който пише и за помощ от КГБ по случая. Той е разпитван от български следователи, пред които е подтвърдил писанията си. Когато в Скотланд Ярд обаче получават разпита стигат до извода, че казаното от Калугин не е истина. По-късно на разпита в Скотланд Ярд Калугин се отрича от показанията си в България. В хода на разследването е прегледана цялата кореспонденция на ДС с КГБ от периода на убийството и не се откриват никакви подтвърждения на твърденията на Калугин и за сътрудничество по предоставяне на отрова въобще.

Калугин не е първият изменник, обслужил версията за убийството на Марков от българските служби. Преди него това прави Олег Гордиевски, но и там се стига до конфузна ситуация, поради която неговите показания вече почти не се споменават. След бягстовото си от СССР същият заявява, че СССР е помогнал на България за убийството на Марков, но неговите показания пораждат въпроса, след като е бил в течение на готвещото се покушение и е уведомил англичаните за същото (той сътрудничи с тях от 1974 година), защо английските служби не са предприели нищо за да предотвратят това покушение.

Да започнем с достоверността на мотива за убийството на Георги Марков от българските служби. Още на 17 септември 1978 година вестник „Сънди Таймс“ пише: „Ние проучихме текстовете на Марков по „Свободна Европа“ и считаме, че твърдението, че те са разобличили покварения живот на българските лидери просто не е вярно“. Вестникът също така отбелязва, че за 25-годишната история на радиостанцията никой от сътрудниците й не е убит (не е правен и опит за това), въпреки че става дума за основно избягали от Източна Европа хора, занимаващи се с критика на управляващите там режими. Още по-категоричен ден по-рано е заместник-директорът на „Свободна Европа“ Джеймс Браун, който заявява, че счита убийството на Марков от българските власти заради неговите репортажи по „Свободна Европа“ за невъзможно.

Напълно споделям горните мнения, които отричат „Задочните репортажи“ като мотив за убийство на Георги Марков от българските власти. По същество тези репортажи представляват критика на отрицателните страни на реално установилата се в България политическа и обществена система. В голямата си част тази критика е обективна (за кариеризма, за привилегиите на управляващите, за влиянието на пропагандата върху историческата наука и т.н.) и отразява мнението на много комунисти, включително и такива на ръководни постове. Марков не е проповядвал капитализъм и се е отнасял критически към много от реалностите на Запада. Творчеството на писателя, включително и репортажите му за Свободна Европа поставят извън съмнение неговия патриотизъм и привързаност към българския народ. Извън съмнение е и постоянният му стремеж към пълна независимост на неговото мнение и позиции от всякакво влияние, в това число и от новите му работодатели в Лондон. Подтвърждение за последното е книгата му „Министър-председателят шимпанзе“, представляваща сатира на политическия живот в Обединеното Кралство.

Виждам известно сходство в гражданските позиции на Марков и чешкия писател Милан Кундера, тъй като и двамата не виждат пътя на развитие на своите страни в следването на Запада. Поради това писателските съдби и на двамата в новите неоколониални реалности на техните страни са незавидни. Името на Марков се спряга само като инструмент на пропагандата и във връзка с неговата кончина. Като писател той е малко познат в съвременна България.

Както всички аналитични произведения, „Задочните Репортажи“ на Марков никога не са се радвали на особена популярност – реално с тях са били запознати не повече от 20 – 25 хиляди човека в страната през 70-те години, основно в големите градове.

Колкото до Тодор Живков, той имаше много повече основания за гняв от сборника с епиграми на Радой Ралин с илюстрации от Борис Димовски (на една от които има прасе с опашка като подписа на партийния лидер) „Люти чушки“, излязла през 1968 година и известна на цяла София. Книжката беше спряна от печат и забранена, допусналите нейната публикация наказани, но самите Ралин и Димовски не пострадаха сериозно, въпреки че в партийните документи от онова време четем, че „двамата не са осъзнали своята вина“.

Най-дълбоката и пълномащабна критика към водената от Тодор Живков политика се съдържа в едно открито писмо до ЦК на БКП на седем партийни дейци, бивши участници в съпротивата начело с Никола Куфарджиев (секретар на ЦС на профсъюзите) от 1 юни 1960 година, в което те откровено пишат за деформации на социализма, водещи до неговото израждане и призовават за отстраняване на Живков и най-близкото му окръжение като виновници за ситуацията. Авторите на писмото са обявени за „ревизионисти-фракционери“, уволнени са от работните им места, те и семействата им са лишени от софийско местожителство и са изселени в различни села в отдалечени райони на страната, където все пак получават работа с която да издържат семействата си.

На целия този фон твърдението, че Живков е наредил убийството на Марков заради репортажите му е абсурдно. Нещо повече, един от последните съветници на Тодор Живков – Костадин Чакъров, в своите спомени пише, че Живков никога не е казал и една лоша дума за Марков и че го е считал за велик българин с трагична съдба. Научавайки за проблемите, които е имал към края на живота си, Живков дава нарежда да му се помогне на всяка цена и се взима решение за назначаването му за консултант на добра заплата към българския културно-информационен център „Витгенщайн“ във Виена без да се искат от него каквито и да било ангажименти. Достоверността на тези твърдения може лесно да бъде проверена и на мене ми прави впечатление, че докато постоянно се говори за неговото досие в Държавна сигурност, не се споменава нищо за досието му в ЦК на БКП.

Причината за мекото отношение на Живков към Марков не е само в личното им познанство и в творчеството му на писател, а в обстоятелството, че Марков напуска България и работи в ВВС в качеството му на сътрудник на българското разузнаване, т.е. той никога не е  бил изменник. Зная това, защото когато след промените попитах баща си кой е убил Марков, той лаконично отговори, че Марков е бил двоен агент. ВКР няма нищо общо с дейността на Марков, но баща ми познаваше отлично компетентните хора от разузнаването, а случаят вече имаше давност. Това, че в последствие е бил вербуван от английското разузнаване, което е обичайната практика за емигранти, постъпващи на работа в места като ВВС, е било предвидено и санкционирано в София предварително.  

Общоизвестно е, че Марков е бил в много близки отношения с писателя Костадин Кюлюмов, който е бил заместник-началник на Шесто управление на ДС и е работил предимно с творческата интелигенция. Към емиграция във Великобритания го е убедил известният Петър Увалиев, също сътрудник на българското разузнаване, който му и съдействал да получи работата в ВВС.

Георги Марков е получил стандартната за невъзвращенци присъда, но да не се направи това би значило да бъде осветен като агент на разузнаването ни.

Възможно ли е агентурното битие на Георги Марков да е дала мотив на българските служби да извършат покушение над него? Зная от баща си, че в света няма секретна служба, която ще се спре пред убийство, ако обстоятелствата и националните интереси налагат такова, но имало ли е причина в случая да се прибегне до такава крайна мярка?

Според нашата преса англичаните твърдят, че Георги Марков никога не е бил сътрудник на българското разузнаване. Ако те  наистина твърдят това, значи без съмнение Георги Марков е запазил лоялността си към България и не е разкрил пред тях принадлежността си към нашите служби. От друга страна да се твърди за някого, че не е свързан с определени служби, е меко казано непрофесионално – това, че нямаш конкретни данни и доказателства за такова обвързване не значи, че то не е факт и такова непрофесионално заявление прави впечатление за изключително професионални служби като британските. Личното ми мнение е, че още преди смъртта на Георги Марков те са знаели (не от него) за агентурната му принадлежност и нямам съмнение, че след промените у нас те много добре и в детайли са били запознати с нея.

Българските служби са нямали никакъв реален мотив за убийство на Марков и на практика такъв в случая е можело да има само в следствие на сериозна дезинформация, която може да дойде само от чужда служба, заинтересована от елиминирането на Марков, разбира се, ако българското разузнаване счете въпросната дезинформация за истина.

Следва да се отчете, че едно покушение на българското разузнаване в държава като Великобритания би имало тежки последствия за неговата оперативна дейност там и е с потенциал да доведе до нейното блокиране. Интересно е да се знае, предприети ли са след 7 септември 1978 година действия спрямо представители на нашите институции в Лондон.

Ако българското разузнаване стоеше зад покушението на Георги Марков възниква въпросът как толкова години след установяването на контрол върху България от Запада не се намери един човек от свързаните с това покушение, който да проговори.

За отбелязване е, че веднага след инцидента българските власти са предложили на англичаните своето съдействие, но предложението им е било отклонено.

Когато става въпрос за убийство, важно в действителност е какво казват тези, които са отговорни за неговото разследване – в случая от английска страна става дума за Скотланд Ярд, а от българска – за следователя по делото от 1999 година Андрей Цветанов. До този момент Скотланд Ярд въпреки че работи по версията за българско държавно участие в убийството на Марков не разполага с нито една улика за съпричастност на България към станалото на 7 септември 1978 година. През 1993 година в Копенхаген в присъствието на следователи от Дания, Великобритания и България е проведен 6-часов разпит на заподозрения за убийството агент на българското разузнаване под псевдонима „Пикадили“ – датски гражданин с италиански произход. Човекът отрича каквото и да било участие в убийство на Георги Марков. Въпросният човек никога повече не е бил разпитван или задържан във връзка с делото за Марков и доколкото ми е известно, съвсем наскоро почина от естествена смърт. В нашата преса писаха, че след разпита той бил изчезнал, но от датските, и особено от английските служби, в Западна Европа някой може да изчезне само ако те нямат нищо против това.

Скотланд Ярд никога не споменава, че капсулата е била инжектирана чрез чадър, тъй като няма никаква улика за това, така че понятието „български чадър“ е художествена измислица.

Интересна е информацията, предоставена от българския следовател Андрей Цветанов, която в много отношения съществено се отличава от тиражираното във вестниците.

На въпрос за агентурната принадлежност на Марков следователят при втория си отговор на този въпрос през 2009 година отговаря, че разпитите на свидетели водят и в двете посоки и така на практика той подтвърждава казаното от баща ми.

Според Цветанов (естествено на базата на медицинска експертиза на български лекари) първата диагноза, поставена на Марков след постъпването му в болницата е сентицемия (тежка инфекция на кръвта в следствие на бактериална интоксикация) – явно лекарите въобще не са се съобразили с тиражираните показания на Макров при постъпването му в болницата, ако въобще те са реални. Заради грешната диагноза назначената терапия не е била адекватна на истинското заболяване, установено едва след смъртта на пациента – „остро отравяне с неясен произход в резултат на имплантиране на метално чуждо тяло в организма, чиито свободни пространства са били запълнени със силно токсичен агент, по всяка вероятност с рицин“. Най-важното е, че английските лекари не са обработили раната на крака на Марков и изрязали възпалената тъкан, за да елиминират отровата. Тези грешки са много странни, ако при постъпването си в болницата Марков е говорил за убодване и нападение над него. Много странно е, че лекарите не са позвънили в полицията при такива показания. Странно е и пълното отсъствие на полицаи и сътрудници на британските служби в болницата на фона на тиражираните заплахи към Марков – такива се появяват едва когато Марков вече е неконтактен. Впечатляващо е обстоятелството, че аутопсията на Марков е правена от д-р Руфъс Кромптън, който освен старши преповадател по съдебна медицина в болницата „Сейнт Джеймс“, където са лекували и е починал писателят, е и патолог на Министерството на вътрешните работи на Великобритания. Впечатляващо е и, че при признание на същия, че на основа на аутопсията би написал, че Марков е починал от заболяване, т.е. от естествена смърт, докторът се е умъдрил да изпрати проба за анализ във военната лаборатория за химически и бактериологически оръжия в Портон Даун (Porton Down), при положение, че нито той, нито лекарите преди него, не са забелязали капсулата – тя официално е била забелязана във въпросната лаборатория.

Възникват въпросите, документирани ли са показанията на Марков при постъпването му в болницата, била ли е капсулата действително в тялото на Марков при това постъпване или какво е обяснението, че лекарите в болницата не са забелязали капсулата, а в Портон Даун са я видели.

Но странностите не се изчерпват само с обстоятелствата около престоя на Марков в болницата. Аналогичното покушение върху Владимир Костов в Париж завършва с това, че около 2 дни човекът не се е чувствал добре, като симптомите са били аналогични с тези при Марков, но след това последните преминават и жертвата се е чувствала нормално, въпреки че капсулата с отровата е била в тялото около месец. Заключението на френските лекари е еднозначно и ключево за установяването на истината – предвид вместимостта на капсулите в телата на Марков (те са разследвали и неговия случай) и на Костов – 0.2526 мг и 0.2529 мг отровата в тях не е била достатъчна за да предизвика смъртта на човек, тъй като минималното количество отрова от какъвто и да било вид, включително и рицина, необходимо да убие човек е 1.4 мг. По тази причина делото за опит за убийство върху Костов е било прекратено. Излиза, че покушението срещу Владимир Костов, който за разлика от Марков е имал смъртна присъда в България по това време, е имало смисъл само ако се разглежда като активно мероприятие, свързано с покушението срещу Марков, чиито единствен смисъл е да убеди общественността, че двете покушения имат един поръчител и той е българското разузнаване.

Питам се и дали е изключено по време на престоя в болницата Марков да е получил допълнителна доза рицин довела до смъртта му и дали е документирано количеството отрова в тялото на Марков при аутопсията и ако да, съвместимо ли е то с количеството съответстващо на вместимостта на намерената капсула.

Гореуказаните обстоятелства правят напълно разбираемо заявлението на следователя, че категорично отсъстват доказателства за участие на българските служби в убийството на Марков и че по-скоро са събрани много доказателства за обратното.

Следователят Цветанов признава, че в България се работи и по версията за съпричастност на английските служби в убийството и че Скотланд Ярд е уведомена за това. В тази връзка той посочва, че през последните месеци от живота си Марков се е канел да напусне ББС и Обединеното Кралство и да се пресели в друга страна, най-вероятно Германия. Според следователя анализ на кореспонденцията му с писателя и поет Атанас Славов подсказва, че Марков е имал проблеми по-скоро с английските служби. Материалното и здравословното състояние на Марков към края на живота му и пристрастяването му към алкохола не оставят никакво съмнение за наличието на сериозно проблеми в неговото битие, които са добре известни и заради които България се е готвела да му помогне. Последната му книга „Министър-председателят шимпанзе“ определено го е направила неудобен за местните власти, а да бъдеш неудобен на Запад винаги води до сериозни проблеми. На Запад, в частност в англосаксонските държави, можеш да критикуваш публични личности и политици, но критика на системата и на тези, които стоят зад политиците не се толерират. Великобритания, както и всички западни страни, твърдо отстоява свободата на словото, но само ако това обслужва нейните интереси и само ако става дума за свобода на словото в неприятелски държави. На територията на страната и на нейните съюзници свободата на словото често се превръща в издаване на държавна тайна, в подстрекателство към терористични дейности или към безредици, в шпионаж, в клевета и т.н.

Версия за убийството на Марков от английските служби има не само в България. В своята книга „Гладио, камата на НАТО в сърцето на Европа“ бившият евродепутат от Консервативната партия и разследващ журналист Ричард Котрел (Richard Cottrell) пише за убийства и опити за убийства на влиятелни личности, където редом с Алдо Моро, Олоф Палме и Анне Линдт споменава и Георги Марков, като убийството на последния го приписва на британската MI6. Същото между впрочем твърди и бившият агент на британското разузнаване Гордън Логан (Gordon Logan), като последният прави това, което България отдавна трябваше да направи – призовава английското правителство да разследва две убийства, за които според него е отговорна MI6, едното от които е това на Георги Марков.

Интересно е да се отбележи също така, че във военната лаборатория в Портон Даун, открила капсулата в тялото на Георги Марков, има тенденция отговорни служители да се самоубиват при странни обстоятелства. На 18 юли 2003 година в една гора беше намерено тялото на отговорния за бактериологичните оръжия в същата лаборатория д-р Дейвид Кели. Същият през февруари 2003 година опроверга някои твърдения на държавния секретар на САЩ Колин Пауел относно иракските оръжия за масово поразяване, а само два дни преди смъртта си е давал показания пред Комитета за национална сигурност и външна политика и пред Палатата на общините във връзка с негови изказвания пред журналисти. Официалната версия е, че се е самоубил (в гората!), но на практика почти никой не вярва в него. Около 9 години по-късно в същата гора бе намерено тялото на друг сътрудник на лабораторията – д-р Ричард Холмс, който само седмици преди смъртта си  (на 49 години!) е излязъл в пенсия. Официалната версия е, че и той се е самоубил.

Напомням, че преди няколко години в британска болница възрастен мъж на смъртния си одър направи заявление, че е работил в структура, чиято дейност е била извършването на убийства, които да не изглеждат като убийства и че неговата структура е отговорна за смъртта на принцеса Даяна и нейните спътници в деня на трагичната катастрофа. Не ми е известно до този момент да има официална опровержение на казаното от умиращия.

Следователят Цветанов заявява също така, че доказателствата по делото Марков са при англичаните. В тази връзка е интересно мнението на другата жертва на покушение с капсула с отрова – Владимир Костов, който в едно свое интервю изразява убеждението си, че „бившите и сегашни български служби, английските секретни служби и ЦРУ знаят всичко по случая Марков“ – мнение изказано от бивш професионален разузнавач, с което аз съм напълно съгласен. Това мнение и последното заявление на Андрей Цветанов следва обезателно да се отчетат при проследяването на процеса за унищожаването на досието на Георги Марков, към който сега пристъпвам, основно заради това, че те помагат да възприемем процеса за унищожаването на досието на Георги Марков като това, което той действително е, а именно като съдебен фарс.

В началото на разказа си за процеса искам да изясня един основен въпрос, също помагащ за разбирането на процеса. Вече тридесет години след началото на промените мисля, че на всички е ясно, че в резултат на договорености между Тодор Живков и ренегатската част от неговото обкръжение с победителите от Студената Война, днес част от бившата върхушка управлява България като тяхна неоколония. Би ли могло това да стане, ако новите колонизатори не бяха получили всички ключове за установяването на ефективен контрол върху страната ни? Не разбира се, а архивите на ДС са един от основните ключове за този контрол. Не се съмнявайте, че още от зората на прехода на новите колонизатори на България е осигурен пълен информационен достъп до тези архиви и това е решено и гарантирано на политическо ниво. Не се съмнявайте също така, че англичаните са много добре запознати с унищоженото досие на Георги Марков и ако то наистина е унищожено, те разполагат с негово копие. Унищожено или не, безспорният факт е, че досието не се намира в архивите на ДС и се води унищожено. Това е така, защото съдържанието на това досие противоречи на английската версия за участие на България в убийството на Георги Марков и англичаните са поискали досието да го няма.

Както вече писах в статията за „генералското дело“, нещо което не се е случило може да бъде „доказано“ само с косвени средства и унищоженото досие дава отлична такава възможност, като неговото унищожаване се представи като дело на бивши висши служители на Държавна сигурност и акт на прикриване на следите от тяхното участие в приписаното на България убийство.

Именно това е идеята и на инсценирания съдебен процес за унищожаването на досието на убития писател-дисидент. На този процес основни обвиняеми са бившият началник на ПГУ (разузнаването) и дългогодишен заместник-министър на вътрешните работи генерал Стоян Савов и бившият началник на ПГУ генерал Владо Тодоров. По същество ги обвиняват в унищожаването на досието на Марков, заради това че в него е имало планове и детайли по убийството на писателя от българските служби, докато в едно от интервютата си следователят Цветанов споменава, че на процеса е имало само един свидетел, твърдящ че унищоженото досие е съдържало планове за убийството на Марков, но в хода на процеса се отказал от показанията си.

Естествено, с цел по-добрата манипулируемост на процеса той, както и „генералското дело“ е закрит и в съдебната зала освен страните по делото присъства само най-яркият представител на английските позиции и интереси по случая Марков журналистът Христо Христов.

Два дни до началото на процеса генерал Савов – бивш партизанин и доброволец в Отечествената война, се самоубива на паметника на загинал свой другар партизанин край село Лесичево. Той направи своя избор от предложената му дилема, като отказа да участва в позорния спектакъл на победителите на Студената война. В предсмъртното си писмо той точно така нарича процеса - „спектакъл-фарс“ и заявява, че е решил да не участва в този фарс. Надявам се историята да съхрани името на този достоен човек и патриот на България. Генерал Савов в течение на много години беше ресорен министър и пряк началник на баща ми, майка ми го познаваше само от тържествени мероприятия и това, което знам като личностни черти от тях за него са скромност, уважение и доброжелателно отношение към хората, интелигентност, чувство за хумор и професионализъм. Самоубийството на генерал Савов е подтвърждение за неверността и абсурдността на обвиненията срещу него и ще остане като черна сянка над пировата победа на подбудителите на процеса. Не случайно то на практика не се споменава и не се дискутира в основните медии на страната.  

Но да се върнем към процеса-фарс, на който подсъдим остава генерал Тодоров. От публикациите на Христо Христов за процеса става ясно, че подсъдимият се възползва от своето право да не отговаря на въпросите, което означава, че по същество генералът е отказал да се защищава. И това при положение, че на самото заседание, на което се произнася присъдата, съдията го пита (защото не е знаел) какво е имало в досието и от отговора зависи дали генералът ще бъде осъден или оправдан, и че не само няма никакви веществени доказателства, че досието съдържа улики за участие на ДС в убийството, но и единственият свидетел, твърдящ това, се е отказал от показанията си. На конкретния въпрос за досието генералът отговаря уклончиво, че то не е съдържало нищо особено. Коментирайки този отговор Христов задава въпроса защо ако досието не е съдържало нищо особено, генералът го е унищожил. Този въпрос на неслучайно единствения допуснат до процеса журналист, съдържа споменатото по-горе основно послание, внушение и цел на съдебния процес – че след като генерали от ДС са унищожили досието, то е имало разобличаващо за тях съдържание, а значи убийството на Марков е извършено от ДС и по тази логика да превърнат процеса в косвено доказателство за участието на България в убийството на писателя.

Да, генерал Тодоров също направи своя избор от поставената му дилема, като прие предложението на подбудителите на процеса – нещо, за което аз не го критикувам и не считам, че следва да бъде критикуван. Аз не само съм убеден в това от поведението му на процеса, но и го зная – по думите на баща ми генерал Тодоров го е съветвал в затвора да се признае за виновен, т.е. да направи това, което той самият беше направил на своя процес. Двамата известно време са били заедно в Софийския централен затвор и това може да се провери. Генерал Тодоров получи присъда от 14 месеца затвор – приблизително толкова, колкото щеше да получи и баща ми ако се беше признал за виновен, която беше намалена на 10 месеца, които той реално излежа.

Познавам синовете и на двамата генерали, имам много добро мнение и за двамата от тях и тъй като тримата бяхме заложници в процесите срещу Държавна Сигурност, не пропускам най-общо да следя тяхното развитие.

След процеса синът на генерал Тодоров беше специален представител на генералния секретар на Съвета за Европа в една европейска държава, а след това започна успешен бизнес, като доколкото зная, сред клиентите му има и сериозни държавни институции. Синът на генерал Савов продължи дейността си във външно министерство и имаше няколко неключеви посланически мандата. Според мене той определено има качествата за работа на по-високо ниво, но неговият баща на времето не попречи, но и не съдейства за успешния край на съдебния фарс. Би било интересно в тази връзка да споделя какво става със сина на човек, отказал да съдейства и попречил на съдебен фарс от същия тип, какъвто беше „генералското дело“, но не мисля, че тази статия е уместното място за това. Тука само ще кажа, че подбудителите на процесите срещу Държавна Сигурност от американска и английска страна напълно спазиха и обещанията и заплахите си към фигурантите на тези процеси.

Мисля, че съдебният фарс около досието на Марков не заслужава повече внимание от дотука отделеното му. Но остава един ключев въпрос, който следва да бъде докрай изяснен. Безспорно е, че през януари 1990 година генерал Тодоров е получил от архива 10 тома от досието на Георги Марков и никога не ги е върнал, твърдейки, че ги е унищожил. Възниква въпросът, какво всъщност е извършил генерал Тодоров през януари 1990 година – дали е унищожил досие за убийството на Георги Марков от нашите служби, хвърляйки безпрецедентно предизивикателство към победителите от Студената война, или е оказал услуга на тези победители, като е освободил архива от крайно неудобното за английските твърдения досие на сътрудник на българското разузнаване и е постъпил така с него (унищожил или предал някому), както тези победители и бъдещи подбудители на процеса срещу него са искали? Моят отговор е, че генералът е взел досието на сътрудника на българското разузнаване Георги Марков, постъпил е с него както искат новите колонизатори, а след това беше осъден за това, че е унищожил несъществуващото досие за убийството на Георги Марков от ДС. Повечето от аргументите за моя отговор вече съм ги изложил, но тук ще добавя два. Първо, ако през януари 1990 година генерал Тодоров беше действал против английските интереси, щеше да лежи много повече от 10 месеца и социалният статут на неговото семейство щеше да е съвсем различен.

Второ, през януари 1990 година министър на вътрешните работи беше генерал Семерджиев – човек военен, без никакво отношение до назначаването му към дейността на органите на МВР и ДС, а следователно без никакви умения реално да ръководи това министерство в турбулентните времена на 1989 – 1990 година. Моето мнение е, че основната роля на генерал Семерджиев беше да слага подписа си и в последствие да обере пешкира, а двигател на процесите в МВР реално беше новоназначеният му първи заместник, споменатият вече Любен Гоцев. За него някои от бившите му колеги твърдят, че той е бил свързан с американското разузнаване още преди промените. Аз бих поставил въпроса възможно ли е в България човек да е толкова влиятелен като Гоцев (а неговото влияние аз изпитах на гърба си), ако не е свързан с американците и те (а и англичаните) не са удовлетворени от неговата дейност, включително и особено когато е заемал поста първи заместник-министър на вътрешните работи?

Генерал Тодоров беше в отлични отношения с Любен Гоцев до края на дните си и това е доказуемо - Гоцев бе основната фигура зад Асоциацията на разузнавачите от запаса и неин основен спонсор, а генерал Тодоров беше неин председател, а впоследствие почетен председател. Това определено нямаше да е така, ако с действията си по досието на Марков генералът беше създал проблеми за Гоцев, които неизбежно щяха да са много сериозни за него.

Държа да подчертая, че генерал Владо Тодоров - бивш политзатворник, работил цял живот за страната си и уважаван от колегите си, по никакъв начин не следва да бъде свързван с твърденията на покойния Георги Стоев за действията и ролята на Любен Гоцев, които аз считам за не по-малко от 80% верни. Същото важи и за дейността на споменатата асоциация и основната маса от членовете ѝ.

Приключвам частта за съдебния фарс за унищоженото досие на Георги Марков с може би с най-интересното, за което обаче не мога да бъде напълно сигурен, че е вярно. Гордън Логан твърди, че има копия на досието, което той нарича „файлът за Марков“, и който според него се състои от писмени документи и аудио записи. През 2000 година той твърди, че такова копие има в библиотеката на Палатата на общините, но е снето от публичен достъп; в КГБ в Москва, което обаче след августовския пуч от 1991 година по искане на англичаните също е снето от публичен достъп. Логан твърди, че е притежавал такова копие, което обаче е изчезнало. Според него Андрей Луканов е предал копие от този файл или най-важното от него на Роберт Максуел около шест седмици преди убийството на последния. Твърди, че Максуел е убит заради този файл и като доказателство напомня, че според аутопсията му той е бил жестоко бит преди смъртта си.

Според Логан файлът за Марков слага пряката отговорност за убийството на Марков на MI6, на която той приписва и убийството на Максуел.

Достоверност на твърденията на Логан добавя обстоятелството, че заедно с члена на британския парламент Теди Тейлър (Teddy Taylor) той настоява британското правителство да разследва убийствата на Георги Марков и Робърт Максуел. А авторитетният британски вестник „Индипендънт“ (‘Independent”) оценява твърденията за наличието на файла като „упорити слухове“, което в английската лексика е свързано с определено ниво на достоверност.

Логан нарича процеса срещу генерал Тодоров фарс, пародия заради приличието (“charade merely for the form”) – думи, използвани и от покойния генерал Савов.

 

Всеки път, когато чета в българската преса за поредния призив на представител на нашите колонизатори за подобряване на системата ни на правораздаване, си спомням за „генералското дело“ и процеса за досието на Георги Марков и за това, че именно тези колонизатори чрез тези два и някои други процеси разрушиха нашето правосъдие. Такива са същността и менталитета на Запада – да говорят добро и да вършат зло, за да може думите да прикриват делата им.

Ние едва ли ще узнаем докрай истината за кончината на Георги Марков, въпреки че е пределно ясно, че към края на живота му на англичаните е бил нужен, не човека, не писателя Марков, а неговата смърт. Ясно е, че макар и професионално водено по думите на следователя Цветанов, разследването на Скотланд Ярд няма да доведе до конкретни резултати нито след десетилетия, нито след столетия. Но това, което англичаните могат да направят и което следва да се иска от тях, е да разсекретят както разследването, така и архивите на техните служби, имащи отношение към Георги Марков, тъй като техните обвинения към България за неговата смърт станаха част от историята ни, но ние имаме право на собствена и истинска история, а покойният писател има правото да живее в поколенията по достойнствата на своето творчество и деяния, а не като пропаганден инструмент на Студената Война.

Покрай всичко, което колонизаторите ни заграбиха и продължават да грабят у нас – национално богатство, перспективи и независимост, младите ни жени, а когато им е нужно и човешки животи, през целия период на новия колониализъм, те тъпчат, подправят и изкривяват нашата история, защото знаят, че народ без история по-лесно се държи в подчинение, тъй като той не може да мисли за бъдещето и да има достойнство и национална идентичност. Не случайно нашето Възраждане започва с написването и разпространението на „История славянобългарская“. Днес на нас ни е жизнено необходимо ново Възраждане и той може да започне само с написването на нашата истинска най-нова история и разсекретяването на двете дела и на архивите с реална информация по случая Марков следва да стане важна стъпка към тази история.

Атентатът срещу папа Йоан Павел Втори и „генералското дело”

Атентатът срещу папа Йоан Павел Втори беше извършен на 13 май 1981 година от члена на ултранационалистическата турска организация „Сивите вълци” (има и твърдения, че е член на турския клон Kontrgerilla на организацията „Операция Гладио“, зад която стоят натовските разузнавателни служби) Мехмед Али Агджа на площад „Свети Петър” в Рим. Папата беше тежко ранен, а Агджа арестуван. В хода на следствието около година по-късно той заяви, че е извършил атентата по поръчение на българските тайни служби. Бившият резидент на ЦРУ в Турция Пол Хенци и писателката от кръговете около ЦРУ Клеър Стърлинг разпространиха и обогатиха тази версия - за организатор на атентата беше посочено българското военно разузнаване (РУМНО), като според тях България е организирала атентата срещу папата по поръчка на СССР заради неговата поддръжка на профсъюза „Солидарност” и силното му влияние върху поляците и оттам върху събитията в Полша. Италианското правосъдие се зае сериозно с тази версия.

На 25 ноември 1982 година беше арестуван служителят на представитеството на БГА „Балкан” в Рим Сергей Антонов. Бяха търсени и двама сътрудници на посолството ни – Желю Василев и Тодор Айвазов, но те вече не бяха в Италия – единият поради изтекъл мандат, а другият напусна страната ден след ареста на Антонов. Самият Антонов прекара в затвора в качеството му на подсъдим около три години и половина. В резултат на съдебния процес, продължил от май 1985 година до март 1986 година той беше освободен поради липса на доказателства. Антонов напусна затвора с разбито здраве – според наши специалисти по време на престоя му там той е бил обработван с психотропни вещества. Навярно поради това и въпреки лошото си здраве, след затвора Антонов отказа да приема каквито и да било лекарства и тази жертва на едно от най-бруталните престъпления на Студената Война почина на възраст 59 години.

Папата наистина подкрепяше „Солидарност” и като поляк и глава на католическата църква имаше голямо влияние сред поляците и оттам върху процесите в Полша. Но Йоан Павел Втори беше привърженик на мирното развитие на тези процеси и поддържаше постигането на споразумение между „Солидарност” и режима на генерал Ярузелски. Точно по времето на атентата се водеха активни преговори за това споразумение. За неговото сключване бяха както полските власти, така и СССР, доказателство за което е самото подписване на това споразумение на 21 юли 1982 година. В тази ситуация едно евентуално убийство на папата не само че не беше в интерес на СССР, но беше и крайно нежелателно, тъй като неизбежният ръст на напрежението с потенциал за провал на преговорите представляваше сериозна заплаха за водената политика по регулиране на ситуацията в Полша.

Много интересна е и историята на атентатора Мехмед Али Агджа. До атентата той излежава доживотна присъда за убийството на редактора на левия вестник „Миллиет“ Абди Ипекчи и за участие в два въоръжени грабежа. Причината за убийството е намерението на редактора да публикува информация за финансовата помощ, която Александер Пек и Мартин Берг – служители на ЦРУ под дипломатическо прикритие са предоставяли на „Сивите вълци“. Ипекчи прави фаталната грешка да сподели намерението си с кореспондента на „Рийдерс Дайджест“ Пол Хенци, който е и резидент на ЦРУ в Турция – същият споменат вече Пол Хенци, който по-късно ще се заеме с разпространението на версията за българска следа в атентата срещу папата. Несъмнено е, че първото (известно) свое убийство Агджа извършва в интерес и полза на ЦРУ и личното ми мнение е, че оттам именно е дошла поръчката за убийството - кой друг и защо би се заел с нейното неизбежно финансиране?. Важно е да се отбележи за кого и за какво ЦРУ харчи част от своите средства и че неговите връзки с организираната престъпност и с терористични организации не са от вчера.

Американската журналистка Люси Комисар пише, че при убийството на Ипекчи Агджа е работил с Абдула Чатлъ, вторият човек в „Сивите вълци“ и агент на „Операция Гладио“ и твърди, че същият по-късно помага на бъдещия атентатор да избяга от затвора. Интересното е, че въпреки че не е бил военнослужащ, Агджа е излежавал присъдата си във военния затвор в Истанбул – бягството от което без сериозна помощ е практически невъзможно. Това обстоятелство си обяснявам с безспорния факт, че още от създаването си, „Сивите вълци“ са под контрола на турското военно разузнаване и често действат по негова поръчка и че това разузнаване има и ресурсите да окаже нужната помощ при бягство от военен затвор. Самият Агджа веднага след бягството си обявява, че е избягал с цел да убие папата и това обяснява защо му е била оказана помощ за бяството от затвора.

Истината е, че с убийството на Ипекчи и с поведението си по време на процеса Агджа си спечелва признанието на надежден убиец и това, заедно с факта, че има доживотна присъда го прави уникално подходящ за бъдещата отговорна задача. Последното ми твърдение има нужда от разяснение, което и ще направя веднага. Кадрите от атентата разкриват, че Агджа не е имал шанс да избяга, а значи арестът му и новата доживотна присъда са били неизбежни. Неосъждан много трудно ще се реши на такъв атентат, което доказва и поведението на резервния стрелец в атентата и друг член на „Сивите вълци“ Орал Челик, който просто избягва от площада. Но кадрите показват и друго – че е било почти изключено Агджа да бъде убит по време на атентата, тъй като е бил сред тълпата и всяка стрелба по него неизбежно що доведе до неоправдани жертви. Както виждате, това което на пръв поглед изглежда като безразсъден акт на фанатик е резултат от разумна и изгодна за Агджа сделка. Само 19 години след атентата, през 2000 година Агджа беше помилван, а след излежаване на 10-годишната си присъда в Турция (заменила предишната доживотна присъда) през януари 2010 година той излезе окончателно на свобода и се хвалеше с хубави предложения към него, даващи му възможност да заработи значими средства. Въпросът е коя страна или кои фактори, могат да контролират действията и на италианските и на турските власти и правосъдни органи. Моят отговор е, че е изключено това да е СССР или друга страна от Източния блок и че такова влияние по онова време има само една държава и това са САЩ. Когато става дума за опит за убийство винаги възниква въпросът за неговия мотив и в това отношение най-достоверната версия, на която съм се натъквал е, че папата е започнал да проявява значим интерес по въпроса каква част от средствата, предоставяни от Ватикана на ЦРУ за финансирането на „Солидарност“ реално стига до профсъюза. Въпросът безспорно е и интересен, и значим, но аз не съм компетентен по него, а и той е извън темата на моя разказ.

Самите показания на Агджа относно „българската следа“ не оставят съмнение, че те са неверни и измислени, но са направени не без съдействието на италианските служби. Той е демострирал познания за живота на Сергей Антонов и за неговата квартира в Рим, знаел е малкото име и външността на неговата съпруга, която според него е била в квартирата на 10 май 1981 година, когато според показанията му той е бил в нея за обсъждане на предстоящия атентат. Но безспорно доказаният факт, че съпругата на Антонов на 8 май 1981 година е отлетяла за България и на 10 май 1981 година не само че не е била в квартирата, но и в Италия говори, че знанията на Агджа за Антонов не са от личния му опит, а явно от предоставени му информации. Това доказва и обстоятелството, че измежду 50 фотографии на различни българи Агджа наистина разпознава Василев и Айвазов, за които също твърди, че са присъствали в квартирата, но попитан кой от двамата е по-висок е споменал Василев, при положение, че Айвазов е бил една глава по-висок от офицера – явно ги е виждал само на показани му снимки. Между впрочем, в началото на 80-те години в Италия са осъдени на лишаване от свобода трима генерали от тайната служба СИСМИ за изготвяна на фалшиви документи, в това число и по делото „Антонов“, но дори и това не спира хода на съдебно-пропагандната машина срещу Антонов и България.

След освобождаването си самият Агджа заявява в интервю пред вестника „Куотидиано Национале“, че българската следа е измислена за да се подкопаят основите на Съветския Съюз.

Най-страшното във връзка с покушението срещу папата е не даже опита за убийство на човек, а съзнателната цел чрез възлагане на вината върху България, респективно СССР, да се нажежи обстановката в Полша и да се стигне до гражданска война, практически до кръвопролитие. Това безпардонно преследване на стратегическите цели от страна на върхушката на САЩ за сметка на населението на страните, които представляват интерес за нея, ще си проличи още по-ясно след победоносния за нея край на Студената война при разпалването на конфликтите в Югославия, в Ирак, Либия и Сирия.

В крайна сметка пропагандната кампания от 80-те години не можа да убеди света в „българската следа“ и съмненията за съпричастност на ЦРУ към покушението срещу папата останаха. Установяването на американски контрол над България след края на Студената война създаде нови възможности за американците да „убедят“ света в своите твърдения и те решиха да се възползват от тях.

Както вече споменах, според тях непосредствен организатор на покушението е българското военно разузнаване РУМНО. При отсъствието на всякаква причастност на България към атентата вече безспорният достъп на американците до архивите както на тази служба, така и на секретните служби на МВР не им даде нищо. Не става дума за някакво досие за убийство на папата (тука аналогията с наличието на такава папка за Георги Марков е напълно съзнателна и уместна) – за действия, представляващи нарушение на законите на собствената държава, каквото е всяко убийство без издадена смъртна присъда, не се правят никакви досиета и не се оставя нищо писмено, а за например отношения на българските служби с Агджа или висши членове на „Сивите вълци“, които дори да не са свързани с атентата – за да поръча РУМНО изпълнението на атентата на Агджа следва да се предполага, че нашите служби са имали установени доверителни отношения с него или някой от тези личности.

  През 90-те години и началникът на РУМНО по време на атентата генерал Зикулов, и много от висшите офицери на службата по онова време бяха живи и здрави, но при отсъствието на всякаква причастност на тази служба към покушението всеки опит за тяхно принуждаване към „самопризнавания“ беше безсмислен тъй като нищо от това, което те трябваше да „признаят“ (а като набедени организатори те трябваше да говорят подробно и изчерпателно), не можеше да бъде подкрепено с неизбежните в такива случаи веществени доказателства.

По тези причини светът трябваше да получи подтвърждение за „българската следа“ в атентата срещу папата от непреки улики и косвени признания (точно както стана с делото свързано с „убийството“ на Георги Марков, като и тука аналогията е напълно съзнателна и уместна). Такива непреки улики и косвени признания трябваше да даде процесът срещу участниците в разработката „Болният“ на българското военно контраразузнаване (ВКР) от средата на 80-те години. Обект на тази разработка е бил бивш офицер на военното ни разузнаване, самопредложил се на американското разузнаване и опитал се да му предаде списък с над 60 агенти на българското военно разузнаване. Това не му се удаде, той беше арестуван, съден и получи най-тежкото наказание – смърт чрез разстрел, което и беше изпълнено след подтвърждаване на присъдата от три съдебни състава и от Държавния Съвет. Но в тази разработка има и една интересна подробност. До своето уволнение осъденият е работил в една стая с един от подсъдимите по делото срещу Антонов – Желю Василев и е възнамерявал да използва този факт, за да заработи добри пари след планираното си излизане на Запад като свидетелства в процеса срещу Антонов и България. Тази подробност е привлякла вниманието на американците и през 1991 година те са поискали разследване и дело срещу офицерите участвали в разработката. И въпреки че през 1992 година петчленен състав на Върховния Съд отказа да отмени присъдата за шпионаж, на делото беше даден пълен ход. Обвиняеми по него бяха бившият началник на ВКР, бившият началник на Главно Следствено Управление, началникът на отдела във ВКР и оперативният работник, работили по разработката, и следователят по делото. Предвид това, че двама от обвиняемите бяха запасни генерали, делото стана известно като „генералското дело“. Много години по-късно един от обвиняемите – бившият началник на Главно Следствено Управление генерал Коцалиев заяви следното за същността на процеса: „Към началото на нашия процес се водешe ново дело по българската следа в покушението срещу папата. Вмениха ни монтиране на шпионски процес с цел прикритие на участието на България в опита за убийство на папата.“ Друг обвиняем по процеса, бившият началник на ВКР генерал Чергиланов, ми писа през октомври 1993 година, че чрез процеса представителите на американското разузнаване се опитват да прикрият това, което на времето са вършили против България.

Вече е редно да поясня, че този обвиняем е моят баща. Оттук нататък ще водя разказа за процеса през призмата на моите контакти с него. Самият процес беше закрит и за него няма съществена публична информация – и за да се прикрие абсурдността на обвиненията и реалната същност на процеса, и за да се ограничат възможностите на подсъдимите за противодействие и да правят публични изказвания по процеса и най-важното – за да може те да бъдат осъдени единствено на базата на техните показания без те не само да не са подкрепени от никакви веществени доказателства, но и да противоречат на съдържанието на съдебното досие по процеса срещу „Болния“. Не случайно по време на целия процес подсъдимите безуспешно настояваха процесът да бъде открит на основание твърденията на прокуратурата, че не е имало никаква шпионска дейност от страна на осъдения и следователно не може да става дума за държавни тайни.

Първото обвинение срещу баща ми беше сравнително леко и се състоеше в „набедяване пред съда“ на осъдения - по същество, че е заблудил съда, че подсъдимият е успял да предаде списъка с агентурата на американците, което е предопредило смъртната присъда. Спомням си думите му след като се вдигна шума около делото: „Сега хората ще говорят, че съм способствал за убийството на човек и зная, че няма да ти е леко. Не мога да говоря в подробности, но имаш право да знаеш, че ние (ВКР) никога не сме твърдeли, че осъденият е успял да предаде списъка на американците. Аз самият никога не бих твърдял това, защото за изтичане на такава информация (основната агентура на РУМНО) щяха да ме накажат много сурово. Присъдата е подтвърдена от три съдилища и от Държавния Съвет – нима можех и да си помисля да заблуждавам такива институции? Знай, че баща ти не е престъпник.“

Същността на положението на моя баща беше следната – от него се искаше да признае това, в което го обвиняваха – че подсъдимият е осъден на смърт реално заради намерението си да свидетелства по делото за покушението срещу папата, в замяна на което щеше да лежи само една година в затвора при съвсем прилични за затвор условия, а в бъдеще той и семейството му няма да имат финансови проблеми. В противен случай можеше да избира между социални репресии срещу потомството му или собствената физическа смърт т.е. самоубийство. Същата дилема е поставена пред всички основни обвиняеми по двата процеса срещу ДС - по делото за Георги Марков и по генералското дело. В хода на процесите от основните обвиняеми бяха направени и трите възможни избора с произтичащите от тях последствия и това подтвърждава верността на по-горе написаното. Спомням си, че когато до баща ми достигна новината за самоубийството на покойния генерал Савов, той вметна кратко, че той лично няма да постъпи така – ясен сигнал, че двамата са се намирали пред една и съща дилема. То доказва също, че още в началото на 90-те Западът контролираше нашата страна и българите вече не решаваха, а само изпълняваха.

В очите на американците техните предложения бяха не само разумни, но и изгодни за основните обвиняеми особено предвид на техните обстоятелства, а значи напълно приемливи. Отказа на баща ми да прави „признания“ те навярно са възприели като страх от влизане в затвора и по тази причина, а и поради липса на време за чакане, те решиха да поставят него и другите подсъдими пред свършен факт и с това да усилят натиска върху тях. Третият прокурор по делото (първите двама си направиха отводи) Николай Колев на мястото на първоначалното обвинение за набедяване пред съда – то предвижда затвор до 5 години и поради това обвиняемите по него са на свобода до обявяване и влизане в сила на присъдата, издигна ново, много тежко и странно обвинение за убийство чрез съд и по отношение на баща ми поиска смъртна присъда. На това основание и въпреки че тогавашните закони позволяваха генерал да се арестува едва след неговото разжалване, а значи след осъждането му, на 6 август 1992 година всички обвиняеми по генералското дело бяха арестувани и доставени в следствения затвор. За психическо въздействие върху моя тогава 68 - годишен баща арестът му бе извършен от цял отряд от антитерористи.

Ще се спра за малко на личността на прокурора Николай Колев. Не защото е бил някаква важна фигура в делото – след много години в едно интервю баща ми го определи като изпълнител на чужда воля, а за да се знае с какви хора е била въвеждана „демокрацията“, а на практика налагана колонизацията на България. Години преди промените ВКР е докладвало за него, че като военен прокурор е наредил побой над разследвани войници за да бъдат изтръгнати нужните му признания. За времето това е било много сериозно нарушение, на практика престъпление, и докладът е бил съпроводен с предложение за уволнение на Колев. Тогавашният главен прокурор на въоръжените сили и началник на Колев генерал Капитанов – изключително почтен и достоен човек, изиграл с голям риск за себе си ключова роля в закриването на лагера в Ловеч, а преди това повдигнал въпроса за намесата на съветски съветници в разпитите на задържани (на практика за изтезания), за което сам е репресиран, само поради острия тогава недостиг на военни магистрати, не уволнява нарушителя, а го премества в друг гарнизон като последна стъпка преди уволнение. За делата на прокурора Колев след промените е писано достатъчно. Аз съм го виждал само веднъж, на свиждане с баща ми, което беше в кабинета му и в негово присъствие. Впечатлиха ме играещите му като на крадец очи и удоволствието, което се изписа на лицето му, когато майка ми и сестра ми се разплакаха. По-късно този човек стана главен военен прокурор на Републиката.

Никога няма да забравя думите на баща ми от последната вечер преди ареста: „Вече живях 68 години, много мои другари загинаха млади (той е бил партизанин в Югославия и доброволец в Отечествената Война), така че какво ще ми се случи няма значение“. Разбрах, че се готви за най-лошото и е готов да го приеме. Тогава това ми изглеждаше странно, защото беше въведен мораториум върху изпълнението на смъртните присъди и беше ясно, че предстои и отмяна на смъртното наказание. Но не предполагах, че официалната отмяна на смъртните наказания ще бъде съпроводена с въвеждане на неофициални смъртни наказания, които както вече писах, след години буквално щяха да процъфтят. След години разбрах какво е имал предвид баща ми от разказа му за следния случай. Когато става ясно, че и затворът няма да го убеди да прави исканите от него „самопризнания“ през декември 1992 година се взима странното решение, въпреки че разпитите му се провеждат в София, той да бъде преместен в Пазарджишкия затвор. Изпълнението на това решение е означавало сигурна смърт за баща ми и именно затова и с тази цел то е взето – разстоянието между София и Пазарджик е около 100 км, по-голямата част от пътя минава на високо през планинска местност, арестантските коли нямат отопление, а баща ми от младини имаше проблеми с белия дроб – в затвора той и без пътувания до Пазарджик няколко пъти боледува от пневмония, а с редовни зимни пътувания между двата града той със сигурност нямаше да доживее до пролетта. Преди първото запланирано транспортиране до Пазарджик, той е боледувал с висока температура и е настоял за лекарски преглед и писмено съгласие на лекаря за транспортирането му. За негово щастие лекарката, която го е прегледала е отказала да даде съгласие за транспортирането му и той е останал в Софийския затвор. Разбира се, ако държаха, организаторите на процеса щяха да го умъртвят по един или друг начин. Но навярно някой по-умен е съобразил, че баща ми така или иначе няма да направи „самопризнания“, а вече имаше една смърт около делата против ДС и систематичното измиране на обвиняеми можеше да дискредитира самите дела или процеси.

Когато животът изпрати това изпитание на баща ми възрастта, умората, разочароващият за него ход на събитията вече бяха оставили отпечатъци върху него и всичко, което той искаше бе спокойно и с по-малко проблеми (пенсията му вече не достигаше за основни неща) да доживее края на дните си. Вестите за предстоящото дело той посрещаше и с тревога, и с някакво раздразнение, че го въвличат в една недостойна пропагандна игра. В едно от първите си писма от затвора той ми писа: „За съжаление, аз се оказах в центъра на това дело, но ударът е насочен към цялата система, в която съм работил.“ Но пред лицето на изпитанията баща ми напълно се мобилизира и преобрази, за което свидетелстват следните цитати от негови писма до мене: „Колкото повече е натискът върху мене, толкова повече расте и моята съпротива.“........“Бъди уверен, че докато дишам, никакво насилие, никакъв произвол няма да ме пречупят. Нямам никакви угризения на съвестта и приемам спокойно своите изпитания.“........“някой трябва да им даде отпор.“

И той даде своя отпор, отказвайки докрай всякакви „самопризнания“, позовавайки се на досието от разработката „Болният“, и настоявайки делото или да бъде прекратено или да влезе в съда. „Генералското дело“ никога не влезе в съда, защото „самопризнания“ нямаше (доколкото ми е известно, никой от другите обвиняеми също не направи „самопризнания“), а досието на разработката „Болният“, доказваше, че ВКР е работило в пълно съответствие със закона и че доказателствата за вината на осъдения са реални и неопровержими, което се доказва и от споменатото по-горе решение на Върховния Съд от 1992 година по отношение на издадената присъда. Така въпреки огромния натиск „генералското дело“ не даде никакви улики или подтвърждения за някаква българска следа в покушението срещу папата. Обвиняемите прекараха около девет месеца и половина в затвора и почти след 12 години започналото с толкова шум дело тихо и безславно беше закрито, а „българската следа“ окончателно избледня. Както правилно спомена една моя позната на времето, поведението на обвиняемите по „генералското дело“ беше последната съпротива срещу покоряването на България. Цената на тази съпротива беше много висока за тях – някои загубиха здравето си, животът на техни най-близки хора беше объркан, а някои случаи и разбит, в суровите условия на прехода семействата им бяха лишени от крайно необходими доходи (останалите обвиняеми бяха значително по-млади и в работоспособна възраст и издържаха семействата си), а относно баща ми съм сигурен, че лишенията и крайната мобилизация по време на процеса съкратиха живота му.

Искам да подчертая и нещо друго, което е много важно да се знае. Не се съмнявайте, че за да се окаже натиск върху обвиняемите, включително и особено върху баща ми, подробно е била проучвана тяхната цялостна професионална дейност с цел намиране на улики срещу тях по други разработки и дейности, които да се използват за тяхното шантажиране. В случая с баща ми става дума за всички разработки на ВКР за 15-те години, през които той е бил началник на службата и частта от разработките на ВКР през годините, за които той като заместник-началник е отговарял. В този смисъл „генералското дело“ е признание и доказателство за стриктното спазване на законите от страна на ВКР не само по разработката „Болният“, но и за цялостната му дейност в продължение на десетилетия. Същото важи и за дейността на Главно Следствено Управление най-малкото за периода, когато е било ръководено от генерал Коцалиев. Не се съмнявайте също така, че улики срещу обвиняемите с цел тяхното шантажиране са търсени и в личния им живот, в частност във финансовите им дела, особено по отношение на евентуални злоупотреби със служебното им положение, присвояване на служебни средства и т.н. Предвид на изхода на делото може категорично да се каже, че и в тази сфера не са открити никакви закононарушения и нищо, което може да бъде използвано за шантаж. Подчертавам всичко това, защото всичко, което днес се разпространява за органите на бившата Държавна Сигурност е в пълен контраст с действителността от онова време, без да твърдя че тази действителност е била идеална – аз и я познавам единствено чрез баща ми и чрез делото срещу него. И това се прави не само заради промиването на мозъците, но и за да се отклони вниманието на обществеността от днешните престъпления и безобразия, към които са съпричастни съвременните ни служби и част от които посочих в предишните си статии.

  Всеки път, когато чета в българската преса за поредния призив на западните ни колонизатори за подобряване и реформиране на българското правосъдие си спомням за процеса срещу моя баща и за това, че именно те самите чрез този и няколко други процеса разрушиха българскопо правосъдие.