вторник, 3 август 2021 г.

Атентатът срещу папа Йоан Павел Втори и „генералското дело”

Атентатът срещу папа Йоан Павел Втори беше извършен на 13 май 1981 година от члена на ултранационалистическата турска организация „Сивите вълци” (има и твърдения, че е член на турския клон Kontrgerilla на организацията „Операция Гладио“, зад която стоят натовските разузнавателни служби) Мехмед Али Агджа на площад „Свети Петър” в Рим. Папата беше тежко ранен, а Агджа арестуван. В хода на следствието около година по-късно той заяви, че е извършил атентата по поръчение на българските тайни служби. Бившият резидент на ЦРУ в Турция Пол Хенци и писателката от кръговете около ЦРУ Клеър Стърлинг разпространиха и обогатиха тази версия - за организатор на атентата беше посочено българското военно разузнаване (РУМНО), като според тях България е организирала атентата срещу папата по поръчка на СССР заради неговата поддръжка на профсъюза „Солидарност” и силното му влияние върху поляците и оттам върху събитията в Полша. Италианското правосъдие се зае сериозно с тази версия.

На 25 ноември 1982 година беше арестуван служителят на представитеството на БГА „Балкан” в Рим Сергей Антонов. Бяха търсени и двама сътрудници на посолството ни – Желю Василев и Тодор Айвазов, но те вече не бяха в Италия – единият поради изтекъл мандат, а другият напусна страната ден след ареста на Антонов. Самият Антонов прекара в затвора в качеството му на подсъдим около три години и половина. В резултат на съдебния процес, продължил от май 1985 година до март 1986 година той беше освободен поради липса на доказателства. Антонов напусна затвора с разбито здраве – според наши специалисти по време на престоя му там той е бил обработван с психотропни вещества. Навярно поради това и въпреки лошото си здраве, след затвора Антонов отказа да приема каквито и да било лекарства и тази жертва на едно от най-бруталните престъпления на Студената Война почина на възраст 59 години.

Папата наистина подкрепяше „Солидарност” и като поляк и глава на католическата църква имаше голямо влияние сред поляците и оттам върху процесите в Полша. Но Йоан Павел Втори беше привърженик на мирното развитие на тези процеси и поддържаше постигането на споразумение между „Солидарност” и режима на генерал Ярузелски. Точно по времето на атентата се водеха активни преговори за това споразумение. За неговото сключване бяха както полските власти, така и СССР, доказателство за което е самото подписване на това споразумение на 21 юли 1982 година. В тази ситуация едно евентуално убийство на папата не само че не беше в интерес на СССР, но беше и крайно нежелателно, тъй като неизбежният ръст на напрежението с потенциал за провал на преговорите представляваше сериозна заплаха за водената политика по регулиране на ситуацията в Полша.

Много интересна е и историята на атентатора Мехмед Али Агджа. До атентата той излежава доживотна присъда за убийството на редактора на левия вестник „Миллиет“ Абди Ипекчи и за участие в два въоръжени грабежа. Причината за убийството е намерението на редактора да публикува информация за финансовата помощ, която Александер Пек и Мартин Берг – служители на ЦРУ под дипломатическо прикритие са предоставяли на „Сивите вълци“. Ипекчи прави фаталната грешка да сподели намерението си с кореспондента на „Рийдерс Дайджест“ Пол Хенци, който е и резидент на ЦРУ в Турция – същият споменат вече Пол Хенци, който по-късно ще се заеме с разпространението на версията за българска следа в атентата срещу папата. Несъмнено е, че първото (известно) свое убийство Агджа извършва в интерес и полза на ЦРУ и личното ми мнение е, че оттам именно е дошла поръчката за убийството - кой друг и защо би се заел с нейното неизбежно финансиране?. Важно е да се отбележи за кого и за какво ЦРУ харчи част от своите средства и че неговите връзки с организираната престъпност и с терористични организации не са от вчера.

Американската журналистка Люси Комисар пише, че при убийството на Ипекчи Агджа е работил с Абдула Чатлъ, вторият човек в „Сивите вълци“ и агент на „Операция Гладио“ и твърди, че същият по-късно помага на бъдещия атентатор да избяга от затвора. Интересното е, че въпреки че не е бил военнослужащ, Агджа е излежавал присъдата си във военния затвор в Истанбул – бягството от което без сериозна помощ е практически невъзможно. Това обстоятелство си обяснявам с безспорния факт, че още от създаването си, „Сивите вълци“ са под контрола на турското военно разузнаване и често действат по негова поръчка и че това разузнаване има и ресурсите да окаже нужната помощ при бягство от военен затвор. Самият Агджа веднага след бягството си обявява, че е избягал с цел да убие папата и това обяснява защо му е била оказана помощ за бяството от затвора.

Истината е, че с убийството на Ипекчи и с поведението си по време на процеса Агджа си спечелва признанието на надежден убиец и това, заедно с факта, че има доживотна присъда го прави уникално подходящ за бъдещата отговорна задача. Последното ми твърдение има нужда от разяснение, което и ще направя веднага. Кадрите от атентата разкриват, че Агджа не е имал шанс да избяга, а значи арестът му и новата доживотна присъда са били неизбежни. Неосъждан много трудно ще се реши на такъв атентат, което доказва и поведението на резервния стрелец в атентата и друг член на „Сивите вълци“ Орал Челик, който просто избягва от площада. Но кадрите показват и друго – че е било почти изключено Агджа да бъде убит по време на атентата, тъй като е бил сред тълпата и всяка стрелба по него неизбежно що доведе до неоправдани жертви. Както виждате, това което на пръв поглед изглежда като безразсъден акт на фанатик е резултат от разумна и изгодна за Агджа сделка. Само 19 години след атентата, през 2000 година Агджа беше помилван, а след излежаване на 10-годишната си присъда в Турция (заменила предишната доживотна присъда) през януари 2010 година той излезе окончателно на свобода и се хвалеше с хубави предложения към него, даващи му възможност да заработи значими средства. Въпросът е коя страна или кои фактори, могат да контролират действията и на италианските и на турските власти и правосъдни органи. Моят отговор е, че е изключено това да е СССР или друга страна от Източния блок и че такова влияние по онова време има само една държава и това са САЩ. Когато става дума за опит за убийство винаги възниква въпросът за неговия мотив и в това отношение най-достоверната версия, на която съм се натъквал е, че папата е започнал да проявява значим интерес по въпроса каква част от средствата, предоставяни от Ватикана на ЦРУ за финансирането на „Солидарност“ реално стига до профсъюза. Въпросът безспорно е и интересен, и значим, но аз не съм компетентен по него, а и той е извън темата на моя разказ.

Самите показания на Агджа относно „българската следа“ не оставят съмнение, че те са неверни и измислени, но са направени не без съдействието на италианските служби. Той е демострирал познания за живота на Сергей Антонов и за неговата квартира в Рим, знаел е малкото име и външността на неговата съпруга, която според него е била в квартирата на 10 май 1981 година, когато според показанията му той е бил в нея за обсъждане на предстоящия атентат. Но безспорно доказаният факт, че съпругата на Антонов на 8 май 1981 година е отлетяла за България и на 10 май 1981 година не само че не е била в квартирата, но и в Италия говори, че знанията на Агджа за Антонов не са от личния му опит, а явно от предоставени му информации. Това доказва и обстоятелството, че измежду 50 фотографии на различни българи Агджа наистина разпознава Василев и Айвазов, за които също твърди, че са присъствали в квартирата, но попитан кой от двамата е по-висок е споменал Василев, при положение, че Айвазов е бил една глава по-висок от офицера – явно ги е виждал само на показани му снимки. Между впрочем, в началото на 80-те години в Италия са осъдени на лишаване от свобода трима генерали от тайната служба СИСМИ за изготвяна на фалшиви документи, в това число и по делото „Антонов“, но дори и това не спира хода на съдебно-пропагандната машина срещу Антонов и България.

След освобождаването си самият Агджа заявява в интервю пред вестника „Куотидиано Национале“, че българската следа е измислена за да се подкопаят основите на Съветския Съюз.

Най-страшното във връзка с покушението срещу папата е не даже опита за убийство на човек, а съзнателната цел чрез възлагане на вината върху България, респективно СССР, да се нажежи обстановката в Полша и да се стигне до гражданска война, практически до кръвопролитие. Това безпардонно преследване на стратегическите цели от страна на върхушката на САЩ за сметка на населението на страните, които представляват интерес за нея, ще си проличи още по-ясно след победоносния за нея край на Студената война при разпалването на конфликтите в Югославия, в Ирак, Либия и Сирия.


В крайна сметка пропагандната кампания от 80-те години не можа да убеди света в „българската следа“ и съмненията за съпричастност на ЦРУ към покушението срещу папата останаха. Установяването на американски контрол над България след края на Студената война създаде нови възможности за американците да „убедят“ света в своите твърдения и те решиха да се възползват от тях.

Както вече споменах, според тях непосредствен организатор на покушението е българското военно разузнаване РУМНО. При отсъствието на всякаква причастност на България към атентата вече безспорният достъп на американците до архивите както на тази служба, така и на секретните служби на МВР не им даде нищо. Не става дума за някакво досие за убийство на папата (тука аналогията с наличието на такава папка за Георги Марков е напълно съзнателна и уместна) – за действия, представляващи нарушение на законите на собствената държава, каквото е всяко убийство без издадена смъртна присъда, не се правят никакви досиета и не се оставя нищо писмено, а за например отношения на българските служби с Агджа или висши членове на „Сивите вълци“, които дори да не са свързани с атентата – за да поръча РУМНО изпълнението на атентата на Агджа следва да се предполага, че нашите служби са имали установени доверителни отношения с него или някой от тези личности.

  През 90-те години и началникът на РУМНО по време на атентата генерал Зикулов, и много от висшите офицери на службата по онова време бяха живи и здрави, но при отсъствието на всякаква причастност на тази служба към покушението всеки опит за тяхно принуждаване към „самопризнавания“ беше безсмислен тъй като нищо от това, което те трябваше да „признаят“ (а като набедени организатори те трябваше да говорят подробно и изчерпателно), не можеше да бъде подкрепено с неизбежните в такива случаи веществени доказателства.

По тези причини светът трябваше да получи подтвърждение за „българската следа“ в атентата срещу папата от непреки улики и косвени признания (точно както стана с делото свързано с „убийството“ на Георги Марков, като и тука аналогията е напълно съзнателна и уместна). Такива непреки улики и косвени признания трябваше да даде процесът срещу участниците в разработката „Болният“ на българското военно контраразузнаване (ВКР) от средата на 80-те години. Обект на тази разработка е бил бивш офицер на военното ни разузнаване, самопредложил се на американското разузнаване и опитал се да му предаде списък с над 60 агенти на българското военно разузнаване. Това не му се удаде, той беше арестуван, съден и получи най-тежкото наказание – смърт чрез разстрел, което и беше изпълнено след подтвърждаване на присъдата от три съдебни състава и от Държавния Съвет. Но в тази разработка има и една интересна подробност. До своето уволнение осъденият е работил в една стая с един от подсъдимите по делото срещу Антонов – Желю Василев и е възнамерявал да използва този факт, за да заработи добри пари след планираното си излизане на Запад като свидетелства в процеса срещу Антонов и България. Тази подробност е привлякла вниманието на американците и през 1991 година те са поискали разследване и дело срещу офицерите участвали в разработката. И въпреки че през 1992 година петчленен състав на Върховния Съд отказа да отмени присъдата за шпионаж, на делото беше даден пълен ход. Обвиняеми по него бяха бившият началник на ВКР, бившият началник на Главно Следствено Управление, началникът на отдела във ВКР и оперативният работник, работили по разработката, и следователят по делото. Предвид това, че двама от обвиняемите бяха запасни генерали, делото стана известно като „генералското дело“. Много години по-късно един от обвиняемите – бившият началник на Главно Следствено Управление генерал Коцалиев заяви следното за същността на процеса: „Към началото на нашия процес се водешe ново дело по българската следа в покушението срещу папата. Вмениха ни монтиране на шпионски процес с цел прикритие на участието на България в опита за убийство на папата.“ Друг обвиняем по процеса, бившият началник на ВКР генерал Чергиланов, ми писа през октомври 1993 година, че чрез процеса представителите на американското разузнаване се опитват да прикрият това, което на времето са вършили против България.

Вече е редно да поясня, че този обвиняем е моят баща. Оттук нататък ще водя разказа за процеса през призмата на моите контакти с него. Самият процес беше закрит и за него няма съществена публична информация – и за да се прикрие абсурдността на обвиненията и реалната същност на процеса, и за да се ограничат възможностите на подсъдимите за противодействие и да правят публични изказвания по процеса и най-важното – за да може те да бъдат осъдени единствено на базата на техните показания без те не само да не са подкрепени от никакви веществени доказателства, но и да противоречат на съдържанието на съдебното досие по процеса срещу „Болния“. Не случайно по време на целия процес подсъдимите безуспешно настояваха процесът да бъде открит на основание твърденията на прокуратурата, че не е имало никаква шпионска дейност от страна на осъдения и следователно не може да става дума за държавни тайни.

Първото обвинение срещу баща ми беше сравнително леко и се състоеше в „набедяване пред съда“ на осъдения - по същество, че е заблудил съда, че подсъдимият е успял да предаде списъка с агентурата на американците, което е предопредило смъртната присъда. Спомням си думите му след като се вдигна шума около делото: „Сега хората ще говорят, че съм способствал за убийството на човек и зная, че няма да ти е леко. Не мога да говоря в подробности, но имаш право да знаеш, че ние (ВКР) никога не сме твърдeли, че осъденият е успял да предаде списъка на американците. Аз самият никога не бих твърдял това, защото за изтичане на такава информация (основната агентура на РУМНО) щяха да ме накажат много сурово. Присъдата е подтвърдена от три съдилища и от Държавния Съвет – нима можех и да си помисля да заблуждавам такива институции? Знай, че баща ти не е престъпник.“

Същността на положението на моя баща беше следната – от него се искаше да признае това, в което го обвиняваха – че подсъдимият е осъден на смърт реално заради намерението си да свидетелства по делото за покушението срещу папата, в замяна на което щеше да лежи само една година в затвора при съвсем прилични за затвор условия, а в бъдеще той и семейството му няма да имат финансови проблеми. В противен случай можеше да избира между социални репресии срещу потомството му или собствената физическа смърт т.е. самоубийство. Същата дилема е поставена пред всички основни обвиняеми по двата процеса срещу ДС - по делото за Георги Марков и по генералското дело. В хода на процесите от основните обвиняеми бяха направени и трите възможни избора с произтичащите от тях последствия и това подтвърждава верността на по-горе написаното. Спомням си, че когато до баща ми достигна новината за самоубийството на покойния генерал Савов, той вметна кратко, че той лично няма да постъпи така – ясен сигнал, че двамата са се намирали пред една и съща дилема. То доказва също, че още в началото на 90-те Западът контролираше нашата страна и българите вече не решаваха, а само изпълняваха.

В очите на американците техните предложения бяха не само разумни, но и изгодни за основните обвиняеми особено предвид на техните обстоятелства, а значи напълно приемливи. Отказа на баща ми да прави „признания“ те навярно са възприели като страх от влизане в затвора и по тази причина, а и поради липса на време за чакане, те решиха да поставят него и другите подсъдими пред свършен факт и с това да усилят натиска върху тях. Третият прокурор по делото (първите двама си направиха отводи) Николай Колев на мястото на първоначалното обвинение за набедяване пред съда – то предвижда затвор до 5 години и поради това обвиняемите по него са на свобода до обявяване и влизане в сила на присъдата, издигна ново, много тежко и странно обвинение за убийство чрез съд и по отношение на баща ми поиска смъртна присъда. На това основание и въпреки че тогавашните закони позволяваха генерал да се арестува едва след неговото разжалване, а значи след осъждането му, на 6 август 1992 година всички обвиняеми по генералското дело бяха арестувани и доставени в следствения затвор. За психическо въздействие върху моя тогава 68 - годишен баща арестът му бе извършен от цял отряд от антитерористи.

Ще се спра за малко на личността на прокурора Николай Колев. Не защото е бил някаква важна фигура в делото – след много години в едно интервю баща ми го определи като изпълнител на чужда воля, а за да се знае с какви хора е била въвеждана „демокрацията“, а на практика налагана колонизацията на България. Години преди промените ВКР е докладвало за него, че като военен прокурор е наредил побой над разследвани войници за да бъдат изтръгнати нужните му признания. За времето това е било много сериозно нарушение, на практика престъпление, и докладът е бил съпроводен с предложение за уволнение на Колев. Тогавашният главен прокурор на въоръжените сили и началник на Колев генерал Капитанов – изключително почтен и достоен човек, изиграл с голям риск за себе си ключова роля в закриването на лагера в Ловеч, а преди това повдигнал въпроса за намесата на съветски съветници в разпитите на задържани (на практика за изтезания), за което сам е репресиран, само поради острия тогава недостиг на военни магистрати, не уволнява нарушителя, а го премества в друг гарнизон като последна стъпка преди уволнение. За делата на прокурора Колев след промените е писано достатъчно. Аз съм го виждал само веднъж, на свиждане с баща ми, което беше в кабинета му и в негово присъствие. Впечатлиха ме играещите му като на крадец очи и удоволствието, което се изписа на лицето му, когато майка ми и сестра ми се разплакаха. По-късно този човек стана главен военен прокурор на Републиката.

Никога няма да забравя думите на баща ми от последната вечер преди ареста: „Вече живях 68 години, много мои другари загинаха млади (той е бил партизанин в Югославия и доброволец в Отечествената Война), така че какво ще ми се случи няма значение“. Разбрах, че се готви за най-лошото и е готов да го приеме. Тогава това ми изглеждаше странно, защото беше въведен мораториум върху изпълнението на смъртните присъди и беше ясно, че предстои и отмяна на смъртното наказание. Но не предполагах, че официалната отмяна на смъртните наказания ще бъде съпроводена с въвеждане на неофициални смъртни наказания, които както вече писах, след години буквално щяха да процъфтят. След години разбрах какво е имал предвид баща ми от разказа му за следния случай. Когато става ясно, че и затворът няма да го убеди да прави исканите от него „самопризнания“ през декември 1992 година се взима странното решение, въпреки че разпитите му се провеждат в София, той да бъде преместен в Пазарджишкия затвор. Изпълнението на това решение е означавало сигурна смърт за баща ми и именно затова и с тази цел то е взето – разстоянието между София и Пазарджик е около 100 км, по-голямата част от пътя минава на високо през планинска местност, арестантските коли нямат отопление, а баща ми от младини имаше проблеми с белия дроб – в затвора той и без пътувания до Пазарджик няколко пъти боледува от пневмония, а с редовни зимни пътувания между двата града той със сигурност нямаше да доживее до пролетта. Преди първото запланирано транспортиране до Пазарджик, той е боледувал с висока температура и е настоял за лекарски преглед и писмено съгласие на лекаря за транспортирането му. За негово щастие лекарката, която го е прегледала е отказала да даде съгласие за транспортирането му и той е останал в Софийския затвор. Разбира се, ако държаха, организаторите на процеса щяха да го умъртвят по един или друг начин. Но навярно някой по-умен е съобразил, че баща ми така или иначе няма да направи „самопризнания“, а вече имаше една смърт около делата против ДС и систематичното измиране на обвиняеми можеше да дискредитира самите дела или процеси.

Когато животът изпрати това изпитание на баща ми възрастта, умората, разочароващият за него ход на събитията вече бяха оставили отпечатъци върху него и всичко, което той искаше бе спокойно и с по-малко проблеми (пенсията му вече не достигаше за основни неща) да доживее края на дните си. Вестите за предстоящото дело той посрещаше и с тревога, и с някакво раздразнение, че го въвличат в една недостойна пропагандна игра. В едно от първите си писма от затвора той ми писа: „За съжаление, аз се оказах в центъра на това дело, но ударът е насочен към цялата система, в която съм работил.“ Но пред лицето на изпитанията баща ми напълно се мобилизира и преобрази, за което свидетелстват следните цитати от негови писма до мене: „Колкото повече е натискът върху мене, толкова повече расте и моята съпротива.“........“Бъди уверен, че докато дишам, никакво насилие, никакъв произвол няма да ме пречупят. Нямам никакви угризения на съвестта и приемам спокойно своите изпитания.“........“някой трябва да им даде отпор.“

И той даде своя отпор, отказвайки докрай всякакви „самопризнания“, позовавайки се на досието от разработката „Болният“, и настоявайки делото или да бъде прекратено или да влезе в съда. „Генералското дело“ никога не влезе в съда, защото „самопризнания“ нямаше (доколкото ми е известно, никой от другите обвиняеми също не направи „самопризнания“), а досието на разработката „Болният“, доказваше, че ВКР е работило в пълно съответствие със закона и че доказателствата за вината на осъдения са реални и неопровержими, което се доказва и от споменатото по-горе решение на Върховния Съд от 1992 година по отношение на издадената присъда. Така въпреки огромния натиск „генералското дело“ не даде никакви улики или подтвърждения за някаква българска следа в покушението срещу папата. Обвиняемите прекараха около девет месеца и половина в затвора и почти след 12 години започналото с толкова шум дело тихо и безславно беше закрито, а „българската следа“ окончателно избледня. Както правилно спомена една моя позната на времето, поведението на обвиняемите по „генералското дело“ беше последната съпротива срещу покоряването на България. Цената на тази съпротива беше много висока за тях – някои загубиха здравето си, животът на техни най-близки хора беше объркан, а някои случаи и разбит, в суровите условия на прехода семействата им бяха лишени от крайно необходими доходи (останалите обвиняеми бяха значително по-млади и в работоспособна възраст и издържаха семействата си), а относно баща ми съм сигурен, че лишенията и крайната мобилизация по време на процеса съкратиха живота му.

Искам да подчертая и нещо друго, което е много важно да се знае. Не се съмнявайте, че за да се окаже натиск върху обвиняемите, включително и особено върху баща ми, подробно е била проучвана тяхната цялостна професионална дейност с цел намиране на улики срещу тях по други разработки и дейности, които да се използват за тяхното шантажиране. В случая с баща ми става дума за всички разработки на ВКР за 15-те години, през които той е бил началник на службата и частта от разработките на ВКР през годините, за които той като заместник-началник е отговарял. В този смисъл „генералското дело“ е признание и доказателство за стриктното спазване на законите от страна на ВКР не само по разработката „Болният“, но и за цялостната му дейност в продължение на десетилетия. Същото важи и за дейността на Главно Следствено Управление най-малкото за периода, когато е било ръководено от генерал Коцалиев. Не се съмнявайте също така, че улики срещу обвиняемите с цел тяхното шантажиране са търсени и в личния им живот, в частност във финансовите им дела, особено по отношение на евентуални злоупотреби със служебното им положение, присвояване на служебни средства и т.н. Предвид на изхода на делото може категорично да се каже, че и в тази сфера не са открити никакви закононарушения и нищо, което може да бъде използвано за шантаж. Подчертавам всичко това, защото всичко, което днес се разпространява за органите на бившата Държавна Сигурност е в пълен контраст с действителността от онова време, без да твърдя че тази действителност е била идеална – аз и я познавам единствено чрез баща ми и чрез делото срещу него. И това се прави не само заради промиването на мозъците, но и за да се отклони вниманието на обществеността от днешните престъпления и безобразия, към които са съпричастни съвременните ни служби и част от които посочих в предишните си статии.

  Всеки път, когато чета в българската преса за поредния призив на западните ни колонизатори за подобряване и реформиране на българското правосъдие си спомням за процеса срещу моя баща и за това, че именно те самите чрез този и няколко други процеса разрушиха българскопо правосъдие.

сряда, 14 юли 2021 г.

Съвременното робство като последствие и проява на неоколониазма в Източна Европа

През 90-те години и началото на нашия век в западната, а и в нашата преса се пишеше немалко за новото робство. То се разглеждаше като феномен и се обясняваше с обединението на богатата Западна с бедната Източна Европа, със слабостта на държавните апарати в Източна Европа след дълбоките промени там, с неумението на западните служби и полиции да се справят с наплива на многобройни и много активни и изобретателни криминали от Източна Европа, с човешката алчност, похотливост и т.н. Но всички тези обяснения са просто неверни. Само десетилетие или две преди нас три други бедни държави – Испания, Португалия и Гърция, също с отслабена държавност в резултат на не по-малко дълбоки промени, се присъединиха към тогава Европейската Общност, след което за разлика от Източна Европа не продължиха да обедняват, а изживяха период на развитие и въпреки че особено в началото също имаше приток на бедни жени в публичните домове на богатите, робство нямаше. Държавите в Западна Европа, на територията на които се експлуатират нашите робини, са със силни държавни институции. И човешката природа не се е променила значително за няколко десетилетия. Откъде идва тогава разликата в двата исторически процеса?

Тя идва оттам, че когато споменатите по-горе три държави се присъединяваха към Европейската Общност (ЕО), бушуваше Студената война и на Запад нямаше интерес от бедни и слаби съюзници, от разединена ЕО и доминиращият политически едър капитал дори позволи социалната държава, като противовес на социалистическата такава, да достигне своя апогей.

Обратно, присъединяването на Източна към Западна Европа и към колективния Запад е последствие от победата на Запада в Студената война, когато за политическия елит на Запада настъпи „краят на историята“ - усещането за окончателна и вечна световна доминация, много добре описано в едноименната книга („Краят на историята“) на Франсис Фукуяма. За западния елит по отношение на собствените му държави това означаваше край на развитието на социалната държава, разбиване на лявото движение и синдикатите, включително и чрез износа на работни места в страни с евтин труд, а по отношение на победените в Студената война в съответствие с вечния принцип „Горко на победените“ това означаваше тотален контрол, тотален грабеж и тотално използване. За тази цел колективният Запад под ръководството на САЩ наложи в Източна Европа система на неоколониализъм – система на чуждестранно управление, при която формално суверенни държави се управляват отвън не директно и не официално, а чрез техните местни елити (по-скоро върхушки) намиращи се в състояние на пълна зависимост и контрол от задграничните фактори. В тази система членството на източноевропейските държави в НАТО и в ЕС представлява основен инструмент за контрол над тях и служи като прикритие на неоколониализма под мантията на съюзнически отношения. Основната разлика между неоколония и младши съюзник (съюзническите отношения също не са леки и не са равнозначни на дружба) е тази, че неоколонията е лишена от пазари и на практика и е отказана възможност за развитие, какъвто е случаят с България. Спомнете си планът Ран – нима деиндустриализацията, експлуатациата на природните ни ресурси от чужденци на крайно неблагоприятни за нас условия, бедността, разрушаването на нашите образование и здравеопазване и демографската криза не са ключови моменти от изълненията на този план за колонизирането, ограбването и разрушаването на България? Неоколониализмът има този недостатък в сравнение с колониализма, че той по същество е прикрит колониализъм и колониалната сила реално не носи никаква отговорност за последствията от своите действия и по-тази причина, а и защото трябва да дели нещо с местната върхушка, която е неин мениджър, граби повече.

Да, още не сме достигнали „оптималния“ (за САЩ) брой на населението от около 5 милиона, но работата по въпроса продължава.

Всеки, който е следил преговорите за присъединяването на България към ЕС е наясно, че основното икономическо условие за приема ни беше деиндустриализация до степен лишаването ни от всякаква конкурентноспособност и това условие беше изпълнено. Това е така, зашото за поставилите това условие България е само потенциален нов пазар, докато в същото време страната ни беше лишена от привлекателни експортни пазари. На започналите да разсъждават дали България е достатъчно конкуретноспособна ще кажа, че тя навремето беше, но конкуретноспособността не е пазарен фактор – световните пазари се разпределят на икономическия форум в Давос и ще подкрепя мнението си с конкретен пример. Почти две години (2005 – 2007) бях финансов мениджър на наш производител на продукти, представляващи първото поколение електроника. До промените заводът е продавал продукцията си на нашите партньори от СИВ, а след промените в течение на няколко години изобщо не е могъл да продава продукцията си и е живял от разпродажбата на активи. Естествено, липсата на продажби е смъкнала силно продажната цена на предприятието и то почти на безценица става американска собственост, след което макар и в значително по-малки количества продукцията веднага почва да се продава на Запад, основно в Северна Америка. Специално се заинтересувах дали след приватизацията не са правени промени в продуктите или технологията – нищо такова, произвеждали са и са продавали точно това и точно така, както са правели до 1989 година. А спомняте ли си за приватизираните за един лев или на безценица заводи, чието оборудване след това се продаваше, често за скрап и как се възмущавахме от новите собственици? Не ги защищавам и съм съгласен, че далеч не качествата бяха критерий за назначаването им за собственици, но кой собственик на завод би продавал оборудването му, ако можеше да пласира някъде продукцията си? Същото е правено и в Източна Германия – например най-големият стъкларски завод във Франкфурт на Одер е приватизиран за 1 германска марка, след което оборудването му е транспортирано и монтирано в Западна Германия. Свободната конкуренция отдавна е в историята и в чист вид тя е съществувала само в икономическите учебници и в трудовете на апологетите на капитализма.

Но може би картината коренно се променя, ако отчетеме щедростта на ЕС с еврофондовете? Уви, ни най-малко. По-голямата част от средствата по тях се връщат при тези, които са ги дали, но вече не в бюджета на ЕС, а в наличност и по определени сметки. В България остава предварително договореният дял за местната върхушка и несъществена част се влага в реални дейности за да се измият очите на обществото. Ако имате съмнения относно написаното, прочетете предадените от проф. Людмил Георгиев откровения на еврокомисаря Фратини за корупцията в ЕС. Според последния в Европейските институции се мисли единствено за пари, като паролата за корупция там е „два килограма“ - толкова тежат два милиона евро в копюри от по 500 евра, сложени в дипломатическо куфарче, което всеки политик от страните-членки може безпрепятствено да донесе в Брюксел, защото за него няма проверка от съответните служби. Спомнете си какви копюри бяха снимани в нощното шкафче на бившия премиер Борисов. „Всички крадат, професоре, но ми се струва, че вашите български политици го правят и ще го правят най-брутално“казал Фратини. Годината на откровенията е 2008!

Съшото стана и с предприсъединителните фондове и с прочутия трансфер на управленско ноу-хау, на което съм свидетел. Схемата в последния случай като цяло беше следната: на Запад има консултантска фирма с политически гръб, а в България наша консултантска фирма, също с политически гръб, играе подизпълнител на западната. Цялата консултантска дейност на практика се извършва от подизпълнителя, като неговите служители подписват документи за много по-големи заплати от тези, които реално получават. Разликата, както и другите приходи на подизпълнителя се разпределя между собствениците на фирмата и политиците, които са им дали зелена светлина, разбира се в съотношение продиктувано от политиците. По-същия начин се разпределят парите и от западната фирма, където поради по-скъпия труд реално почти няма служители. Както виждате, нямаше никакъв трансфер на ноу-хау, но за това пък значителни суми минаваха от бюджетиte за помощ отново в частни ръце. Както и при всички схеми за помощ за Източна Европа парите се разпределяха между западната и местната компрадорска върхушка.

  Зъбчатото колело на корупцията в България и другите източноевропейски страни се върти от огромното зъбчато корупционно колело на колонизиралата ни западна върхушка. Поради това докато има неоколониализъм, ще има корупция в сегашните или подобни размери. Корупцията е жизнено важна за системата на неоколониализма и тя не е само средство за източване на неоколониите. Тя е средство за поставяне на компрадорските върхушки в пълна зависимост, защото чрез нея се съдават компромати срещу всички нейни членове и по този начин те всичките са напълно контролируеми - да не забравяме, че те държат парите си и ги харчат основно на Запад, а САЩ преди десетилетия наложиха контрол над офшорните зони. Корупцията способства и гарантира, че финансовите и други ресурси остават изцяло под контрола на местната компрадорска върхушка, което и гарантира неизменното печелене от нейни партии на всякакви честни и свободни избори. Основната функция на така наречената демокрация, свеждаща се до провеждане на такива избори е запазването на властта от компрадорската върхушка и нейното легитимиране. Поради това принципът, че всеки народ има управниците, които сам си е избрал, е напълно невалиден в една неоколония и е заменен от принципа, че изборите не променят нищо и ако променяха, щяха да ги забранят, както стана в Чили през 1973 година. Ключова роля тука играят и СМИ, които са собственост на тази компрадорска върхушка.

Самата компрадорска върхушка е създадена, т.е. селекционирана и инструктирана от новите колонизатори. Например ГЕРБ е проект на фондация „Ханс Зайдел“, а всички нейни външни министри идват директно от финансирани от американците НПО. ГЕРБ беше близо 12 години на власт, защото вършеше това, за което е създадена и защото нейният лидер стана известен с послушанието си. Той поне не криеше, че началниците му са във Вашингтон и в Брюксел.

Имах само една директна среща с новия неоколониализъм още в далечната 1991 година, когато този неоколониализъм беше в процес на установяване. Тогава работех като референт във Външно министерство и една вечер, когато бях останал след работно време във връзка с подготовката на двустранни консултации началничката ми ме уведоми, че посланикът на Великобритания екстрено е поискал среща с наш заместник-министър и тъй като референтът за Великобритания си е отишъл, поиска аз да присъствам на срещата за да подготвя паметна бележка за нея. На срещата въпросният посланик от името на НАТО поиска България да се присъедини към югоембаргото. На въпроса на нашия заместник-министър дали ще получим компенсации за исканото участие англичанинът крайно недипломатично се загледа в обувките си и самодоволно произнесе краткото „Не“ без никакви обяснения. Към нас се отнасяха като към победена държава и колония, без никакво съобразяване с интересите и, а негодникът пред мене се забавляваше да поставя ултиматум в страна, в която доскоро е трябвало да спазва нужното приличие.

  Който се съмнява, че САЩ са основната неоколониална сила в България, го съветвам да се запознае с числеността на служителите на тази държава в посолството в София и го сравни с нищожните ни двустранни икономически отношения и с броя на служителите на нашето посолство във Вашингтон, за да се убеди, че не става дума за посолство, а за колониална администрация.

Успоредно с всичко написано дотук следва да се отчете, че към края на Студената война на Запад, и особено в САЩ се беше утвърдила така наречената Дълбока Държава. В основата на Дълбоката Държава стои корпоратокрацията (предпочитам названието корпокрация) – власт на корпорациите, осъществявана или непосредствено от тях или най-често от избрани или назначени представители, действащи от тяхно име и в техен интерес, контролираща политическата, икономическата и правните системи на дадена държава. Става дума както за национални, така и транснационални корпорации, най-вече за корпорации от финансовия сектор, от военно-промишления комплекс, електрониката, фармацевтиката и медийния сектор - на практика цялата останала на Запад индустрия. При Дълбоката Държава става дума за обвързване на държавния апарат с корпокрацията, в резултат на което всички ключеви позиции в изпълнителната, законодателната и съдебната власт се заемат от лоялни на корпокрацията фигури. Основните последствия от утвърждаването на Дълбоката Държава (ДД) са следните: 1. Процесът на взимане на решения (най-важната управленска функция) преминава от официалните държавни органи в Дълбоката Държава т.е. решенията се взимат не от тези, за които хората са гласували, а от никога не избираните публично лидери на ДД, които на практика определят кандидатите за изборите сред доверените им лица. 2. Пълен контрол на ДД върху целия значим национален ресурс, като публичните средства се контролират от държавния и муниципалните апарати, инкорпорирани в ДД. 3. Деидеологизация на политическата система, по простата причина че вече няма алтернативни политически модели и решения, а политическите играчи се борят единствено за ролята на изпълнители на волята на ДД. По тази причина в държавите с установена ДД вече няма ярки политически личности, в политиката цари посредственост, а политическата върхушка деградира. 4. Разделението на властите (изпълнителна, законодателна и съдебна) на практика изчезва и остава само на хартия, тъй като всички те вече са под контрола на ДД. 5. Посочените по-горе последствия водят до установяването на пълна и неконтролируема власт на ДД и ликвидирането на всякакви подобия на гражданско общество и демокрация (по принцип управлението на едрия капитал и демокрацията са несъвместими, тъй като едрият капитал се свежда до едно незначително по размери малцинство).

Исторически ДД реши да използва абсолютната си власт за да установи система на тотален контрол (Едуард Сноуден) и репресии срещу всички недоволни или неудобни (Асанж, МакАфи). Но тя реши да използва тази абсолютна власт, съчетана с процеса на глобализация и за забранени от законите доходоносни дейности като търговията с наркотици, контрабандата и търговията с хора. Да, тези дейности продължават да са забранени от законите, но вече единствено с цел да осигурят монопола в тях на ДД. Те се ръководят оперативно от правоохранителните органи, формално натоварени с тяхното предотвратяване, а се извършват от организираната от тях престъпност, която не е нищо друго освен неформален държавен орган за извършване на криминални дейности под ръководството на правоохранителните органи. Забележете, че когато талибаните дойдоха на власт в Афганистан, те забраниха производството на опиати и на практика го спряха, докато днес, след интервенцията в тази страна в името на борбата срещу тероризма Афганистан произвежда 90% от хероина в света!

Доминацията на ДД в западните държави предопредели доминацията на ДД в процеса на установяване на неоколониализъм в Източна Европа, при което фокусът беше върху изграждането на подчинена и зависима ДД, и в този процес основна роля играеха разузнавателните служби, в частност ЦРУ. Успоредно с изграждането и установяването на контрол върху новата стара) компрадорска върхушка вървеше процеса на деефективизация и установяване на контрол върху службите за сигурност и другите правоохранителни органи и разбира се, на правосъдието. След това с невиждани темпове от вече включените в новата ДД правоохранителни органи започна изграждането и активизацията на организираната престъпност (ОП). В резултат на това българската ОП е част от глобалната ОП и по същество е българският филиал на американската ОП. Доказателство за това е убийството на Поли Пантев на далечния остров Аруба. Карибският остров е под контрола на колумбийската мафия (ОП), която не е нищо друго освен колумбийският филиал на американската ОП – как мислите става огромният пласмент на кокаин на американския пазар? Технически убийството на Пантев, при това в лобито на хотел, може да се извърши единствено от организация контролираща острова – най-вероятно от България са помолили американските шефове за съдействие, а последните са се обърнали към колумбийците, предвид местонахождението на преследвания. Пантев не е имал никакви проблеми с колумбийците, както лъжеха СМИ, – просто не е бил запознат с най-високите етажи на ОП.

Единствено известното ми документиране на „бащинството“ на американските и други западни служби върху ОП се съдържа във вече споменатия доклад на швейцарския евродепутат Дик Марти за търговията с човешки органи в Косово. Авторът подчертава, че както американците, така и техните западни съюзници доказано са знаели за масовите убийства на хора заради техните органи и не са предприели нищо. Нека поясня – когато се говори, че световният хегемон и неговите съюници знаят за престъпления в техен протекторат, каквото е Косово, но не реагират, това на практика значи, че престъпленията стават с тяхно съгласие и те са бенефициенти от тях. Още по-интересно би било ако се знаеше, в кои страни и в кои болници са доставяни органите на убитите за тази цел хора. Не случайно друга американска креатура – Международният съд за страните от бивша Югославия, унищожи доказателствените материали за престъпленията в „жълтата къща“ - използвана като кланица за хора и не предостави защита на свидетелите срещу бившия министър-председател на Косово Рамуш Харадинай и след като 19(!) от тях бяха убити, съдът освободи подсъдимия поради липса на доказателства.

В България единствено контрабандата, поради членството в ЕС, се контролира(ше) от британците. Забележете, че всички наши крупни контрабандисти имаха втори дом във Великобритания – за да са под контрола на истинските си големи шефове, които те не познаваха. Спомнете си признанието на бившия шеф на митниците Емил Димитров – Ревизоро, че е получил назначението си в британското посолство. След идването на британската Crown Agents на митниците ни нашите контрабандисти бяха екзекутирани – така става пенсионирането на излишните и знаещи твърде много фигури в ОП. Спомнете си за Доктора – след първия атентат англичаните му отказаха достъп до страната си (естествено още преди да си купи къща там те са знаели много добре кой е) и на него не му оставаше нищо друго освен да чака екзекуцията си. По стечение на обстоятелствата веднъж се срещнах с един от тях - съдейки по това, че беше убит пред Билла, трябва да е бил Петър Илиев – Кучето. Срещата беше във връзка с изготвянето на бизнес план за негова зеленчукова борса в София. Шефът ми, който го познаваше, преди срещата ми спомена за миналото му. Две са впечатленията ми от този човек – той ми приличаше не на престъпник, а на типичен комсомолски функционер от 80-те и много добре знаеше, че е смъртник и с плановете за зеленчуковата борса си уплътняваше тежкото време. След няколко дни напуснах консултантската фирма, а след 2 – 3 седмици човекът беше екзекутиран. Много често смъртните присъди се издават на Запад, а се изпълняват в задния двор – на Изток.

Днес българската ДД е изцяло подчинена на американската ДД, контролира Република България и има тази особеност, че предвид слабата икономика на страната доминираща в нея не е корпокрацията (такава още няма), а държавният, и по специално силовият апарат. До скоро ДД се ръководеше в значителна степен от бивши служители на ДС, преминали на американски служба и най-старшите или най-старшият от тях се отчитаха директно на американците. Това бяха хората, които на практика под американски контрол ръководеха страната, като по определени въпроси и в определени ситуации американското посолство взима нещата директно в свои ръце. Полуофициалната фасада на тези хора е така нареченият кръг Монтерей, в който са основните кукловоди на прехода.

Ще представя един фрагмент от българската ДД, който онагледява различието ѝ и същевременно допълването от нея на официалната държава. Всички знаете, че след промените в България смъртното наказание беше премахнато. То отсъства от Наказателния Кодекс (НК) на Република България, но присъства много активно в НК на Дълбоката Държава България, един от параграфите на който ще формулирам така: „На смъртно наказание подлежи всеки, който пречи, създава проблеми или щети за сума от 1 милион лева или 500 000 евро и нагоре.“ Този параграф на времето ми го формулира мой познат, добре поставен бизнесмен (всички добре поставени и заможни български бизнесмени са функционери на ДД и познават законите ѝ). Това е параграфът, заради който през 2007 година напуснах България и от тогава не съм стъпвал в страната си. Човекът, заради който трябваше да направя това, е добре известният генерал Любен Гоцев, посочван включително и от бивши негови колеги от ДС като създател на групировките и водеща фигура в българската ОП и като вербуван от американците още преди промените техен агент.

На практика почти всички поръчкови убийства представляват екзекуции в резултат на издадени смъртни присъди по един или друг параграф на ДД. Ще подчертая, че далеч не всички от екзекутираните от ДД са криминално проявени. Наказателният кодекс на ДД важи за всички български граждани, с изключение на тези, които фигурират в списък на американците.

Забележете формулировката ми „който пречи, създава проблеми или щети“, която аз твърдя че е вярна. Ще попитате на кого ако се пречи, кому ако се създават проблеми и щети ще последва смъртно наказание. Непосредственият ми отговор е на функционерите на ДД, а съм изпуснал думата „функционери“ съзнателно, защото ДД си има своята строга йерархия, която трябва да се спазва и при нарушения се прилага същия НК. Формулировката разкрива пълното безправие на българските граждани пред ДД. Тя подсказва, че основното разделение между хората в съвременна България е това на функционери на ДД и техните семейства и останалите.

Именно това основно разделение поражда безправие и зависимости, които особено в по-малките градчета и селата, където възможностите за поминък са крайно ограничени, реално доведоха не до капиталистически, а до феодални отношения. Именно нищетата, безправието и зависимостите са реалностите, позволили превръщането на огромно количество български гражданки в робини, а обвързаността на българската ДД със западните ДД, най-вече с американската, а значи сенчестата страна на неоколониализма, създаде възможността за тяхната експлуатация в публичните домове на Запада.


Основна предпоставка за съвременното робство е криминализирането на държавните институции в САЩ и техните съюзници и колонии в рамките на техните ДД. А робството възникна, защото при експлуатацията на източноевропейките в Западна Европа съвременните ДД, и най-вече водещата от тях - американската ДД, решиха всяка от страните – доставчик и потребител, да взима от жените толкова, колкото би взимала от тях, ако тези жени работеха само за нея. Но това можеше да стане само ако жените бъдат принуждавани да изпълняват завишени дневни норми и бъдат подложени на чрезмерна експлуатация (споменатите вече остатъчни около 15% за унгарките при изпълнение на нормата със сигурност важат за всички източноевропейки) - неща, които можеха да бъдат приложени само чрез принуждение, което наложи масовото въвеждане на робски труд в процъфтяващата сексиндустрия. В първата си статия на примера на унгарките описах и как се постига изпълнението на високите норми и самата чрезмерна експлуатация. Затова робството в Европа като правило намира масово приложение в международния трафик на жени. Държа да подчертая друга основна разлика между съюзниците и колониите на САШ – съвременни робини се доставят само от колониите, каквито са България и другите източноевропейски страни, а не от съюзниците. Ако мислите, че реалната причина е, че на Запад са богати, а ние сме бедни, замислете се защо ние постоянно обедняваме и се върнете към първата част на статията. Освен това част от западноевропейките, които проституират, наистина са бедни и в трудно социално положение. Специално по отношение на германките немските полиция и власти наистина изпълняват задълженията си и е факт, че жените от Западна Европа не могат да бъдат поробвани, а доходите от проституция в бедната Източна Европа са твърде ниски за да представляват интерес за американците и за това са предоставени изцяло на местните върхушки, поради което на вътрешните пазари в Източна Европа като правило не се използва робски труд. Доказателство за пълната подчиненост на ДД на страните-доставчици спрямо американската ДД е фактът, че точно на нея страната домакин предоставя 50 евровия дял от ежедневния наем за страната-доставчик и явно американската ДД плаща от тях на основните функционери на източноевропейската ДД, които плащат на тези под тях. Това, което робините дават на своя сводник, е само за него, тъй като той носи всички материални разходи по тяхната експлуатация, а той е най-ниският етаж на ОП. Самият сводник е диспечер и надзирател на жените, чието основно задължение е да осигури изпълнението на поставените им норми и който ако не се справи ще бъде екзекутиран и заменен с друг, така че поради самата система неговото брутално третиране на жените не може да бъде различно от това, което описах в първата статия. Около година след появата на блога ми сводникът беше заменен с друг - най-вероятно защото бях направил описание на външността и гласа му. Иначе физическите изпълнители на престъпленията винаги работят на своя сметка, като независими. Експлуатацията на съвременните робини се осъществява от joint ventures (смесени предприятия), в които участват три ДД, сред които доминира американската ДД. Източната страна отговаря за доставката на човешката стока и нейната „обработка“, а западната – за достъпа до пазара и за контрола на поведението, като и двете страни се контролират от американците. Друго доказателство за водещата роля на американската ДД са споменатите вече 15 посещения от САЩ на 11 януари 2011 година, последвали множеството посещения от Унгария - явно унгарците бяха докладвали на своите началници, които се намираха в САЩ. А това, че заблуждаващите емейли на несъществуващия служител на Федпол Бийт Хумбел идваха от сървър в САЩ показваше, че американците контролираха целия процес, включително и при страната-приемник на робините. Доказателство за водещата роля на американците в съвременното робство е и американската порноиндустрия. Последната напълно доминира световната порноиндустрия и по същество тя предопределя вкуса и изискванията на клиентите за следващите години. Ако отделите време на американското порно ще бъдете впечатлени от бруталността в него към жените, в частност към тези, които по сценарии идват от страни, доставчици на съвременни робини. На пръв поглед тази бруталност е в смайващо противоречие с основни тенденции идващи от САЩ, като например криминализирането на флирта квалифициран като „сексуално притесняване“, но на практика тази бруталност е добро допълнение към тези тенденции, чиято цел е да разрушат традиционните отношения между половете, а оттам и семейството, и раждаемостта и да подтикнат младежите към общуване с проститутки, при които, както те узнават от порното, почти всичко е позволено. Впечатлението ми от социалните форуми е, че половият живот на все повече младежи на Запад се свежда до посещения в публични домове и до чисто физиологически удоволствия без никаква интимност и социалност. Това е част от превръщането на обществото от социум в множество от индивиди, т.е. от отчуждаването на човека от човека. Унгарки ми се оплакваха, че в Германия много малко мъже искат нормален (стандартен) секс. Не случайно в Германия, а навярно и в другите пазари на робски труд, все повече предпочитат робините пред свободните проститутки – и заради по-високата доходност в резултат на експлуатацията им, и заради възможността да се постигне пълна заетост на публичните домове – германците и другите западноевропейци взимат парите от проститутките под формата на наем, и заради това, че в сексиндустрията все повече проникват услуги, които жените биха предоставили само по принуждение, а на примера на унгарките робините, както вече знаете, „правят всичко“. Например, в Берлин полицията под формата на проверки посещава редовно заведения, в които работят свободни източноевропейки (както и в Лайпциг, полицията никога не посещава заведения с робини) и им събира личните данни. Тези данни стигат до източноевропейските организации, които на базата на социалния статус на семейството на момичето решават дали тя може да бъде поробена или не. На времето се поинтересувах как ще изглеждат нещата, ако полицията евентуално предприеме реални действия срещу унгарската организация. Беше ми обяснено, че ситуацията на жените ще бъде държана в пълна тайна, самият аз, въпреки че съм подал сигнала, няма да имам никакъв достъп до тях или дори контакт с тях и те ще са в контакт единствено с полицията и някаква от женските правозащитни организации, които на практика обслужват робството. Вътрешно съм убеден, че това означава, че всичко това няма да доведе до освобождаването на жените, а до смяна на собственика им. Но в моя случай унгарките имаха точния собственик – унгарската и американската ДД и смяна на собственика не можеше да има.

Иначе друго доказателство за връзката между порноиндустрията, и сексиндустрията е, че и двете все по-масово ползват труда на робини.

Доказателство за водещата роля на американците в съвременното робство е фактът, че няколко години след срещите с мене и след като името му покрай моя немски блог нашумя, оперативният отговорник за робството в Германия от БКА Дитмар Шмидт – не случайно и швейцарците, и канадците насочиха моя случай към него, се появи в немското посолство във Вашингтон като представител на БКА – той и американците имат много да си кажат.

Сравнение на описанието на експлуатациата на унгарките в доклада на г-н Клаус Байерл (шеф на криминалната полиция в Аугсбург) от периода преди поставянето на организацията под американски контрол с това, което аз наблюдавах, вече след влизането на американците (например, на времето побоят е бил последната мярка за въздействие, по мое време тя беше първата), говори за несъмнената роля на американците за рязкото влошаване на ситуацията и за днешната нечовешка експлуатация на унгарките. Отчитайки, че американската ДД контролира по същия начин всички източноевропейски организации и че те на практика са написали правилата на съвременното робство, то е очевидно че в третирането на робините от различните организации няма никаква разлика. А именно крупните национални робовладелчески организации като унгарската, т.е. организациите на източноевропейските ДД, съставляват гръбнака на съвременното робство. Показателен пример за третирането на жените от тези организации буквално като човешка стока е оскъдното им хранене с цел при затворническия начин на живот без движение да не напълнеят – на вечерята с Лили и Мишел се смаях от глада им.

ДД на държавите доставчици изпълняват и друга съществена функция – поробването на жертвите. В споменатия вече доклад на г-н Клаус отпреди установяването на американски контрол върху организацията той споменава за вербовчици на организацията – млади мъже, които целенаправлено търсят млади жени от бедни семейства със слаби социални контакти. Всъщност основната роля на вербовщиците е да открият жертвите и да се убедят, че те са годни за предстоящата им експлуатация – при евентуална непригодност установена след поробването на момичето то трябва да се убие и е по-разумно това да се избегне. Решаващи са физическата външност, възрастта и социалния статус. За разлика от древното робство, където е имало критерии за поробване – участие във въстание, неплащане на данъши и т.н. в съвременното робство други критерии освен горепосочените няма – когато извършваш нещо тайно, не е нужно да даваш обяснения. Г-н Байерл пише, че немските управители на публични домове поръчват новите жени по каталози. Съдейки по това, че здрава млада жена, не наркоманка, в Германия се търгува за около 5 000 евро, може да се предположи, че унгарската организация плаща на своите вербовчици не повече от 2000 – 3000 евро за жена. Не изключвам американците да са „рационализирали“ и тази част от бизнеса на организациите, но дори и да няма промени, то тези суми означават, че при дневен приход от жена от 50 евро разходите по придобиването на жените се покриват средно за около 2 месеца!

Съвременното робство носи полуглобален характер – водеща роля в него играят американците и то се простира навсякъде докъдето достига тяхното влияние. Както вече писах, български робини има от Косово до Ямайка.

Съвременното робство е тайна сексиндустрия на съвременните дълбоки държави (ДД), на които реално принадлежат съвременните робини, действащи под неоспоримото ръководство на американската ДД, която определя неговите правила. То се осъществява от ОП на ДД и се ръководи от правоохранителните органи на ДД.

Участието на ДД в съвременното робство води до железен контрол над робините (г-н Байерн го характеризира като „непробиваем“) и те нямат ни най-малки шансове за свобода. По описанието на г-н Байерл, а значи преди американците да установят контрол над организациата и германската полиция да започне да съдейства на робовладелците (когато жените са били под контрола само на унгарската ДД), около 100-те унгарки, работещи в Аугсбург, са били контролирани от няколко сводника, въпреки това една от тях е успяла да избяга, а други 5 са дали показания, имало е съпротива и жените са се опитвали да преговарят за условията на работа; по мое време един сводник контролираше около 1 000 жени, които не смееха и да помислят да бягат или да говорят пред странични хора за своята ситуация и не смеят дори да задават въпроси на шефа си. Практически не им остава нищо друго освен да се подчиняват и примирят със съдбата си.

Жените от централните национални организации – практически организациите на ДД, не са предмет на покупко-продажба – от начало до край те са собственост на ДД, която ги е поробила – основно за да се запази тайната на робството и защото доходността, която тези организации получават от експлуатацията на жените надхвърля всяка реална продажна цена. Покупко-продажби стават единствено в периферните зони на робството, които са извън тези организации и които запълват малки, неинтересни за големите играчи ниши.

Монополното положение на ДД в съвременното робство, предопределя ниските разходи по придобиването на робините, а ниска цена на робите винаги означава повече експлуатация, повече жестокост и в крайна сметка ниска стойност на техния живот. Че този живот няма сериозна стойност за ДД показва и принуждаването им да предоставят секс без кондом, и фактът, че тяхното местонахождение никога не се документира, което при целесъобразност прави евентуалното им убийство безпроблемно, стига да не бъде намерен трупът.

Противозаконният и таен характер на съвременното робство е друг фактор за тежкото положение на съвременните робини. По тази причина те са на затворнически режим в работните си апартаменти, през две-три седмици ги местят в нови градове и дори държави с цел да се избегне възможността за установяване на някакви отношения с клиентите им (пътуванията стават през нощта, като и в деня на заминаването и деня на пристигането жените трябва да заработят нормите си) и са лишени от достъп до интернет. Голям процент от наказанията, които получават, включително и смъртните, са по линия на нарушаване на тайните. Български сводник в свое интервю разказва, че в града в който „работел“, намиращ се в една от основните западноевропейски държави, момиче от руската организация (за съжаление Русия съшо участва в това престъпление) успяла да отиде в полицията (те са работели по улиците) и да се оплаче от ситуацията си. Почти веднага след освобождаването на нейния сводник поради липса на доказателства (!) нейното разчленено тяло е било намерено в контейнер за боклук, като според сводника са накарали другите момичета да го видят, за да знаят какво ги очаква, ако се обърнат в полицията. Разбира се, алибито на сводника било желязно – по време на убийството той е бил в ареста - убийствата се извършват като правило от „специалисти“, но ще попитате не би ли могла полицията да има проблем с това, че момиче, направило оплакване, е убито? Не разбира се, в полицията със сигурност няма никакъв протокол, никакъв документ за посещението на момичето – просто са си поговорили с нея, точно както с мене, без да има нищо написано, а след срещата са уведомили когото трябва за да вземе мерки. А разчлененият труп е бил нужен за много тясна аудитория и едва ли е станал достояние на обществеността.

Основният въпрос, който остава открит във връзка със съдбата на съвременните робини е този за тяхното „пенсиониране“. Пределно ясно е, че жените са експлуатирани докато са в състояние да изработват нормите си. Всяка година изпращам смс до Лили за рожденния ѝ ден – и за да я поздравя, и за я окуража и получавам доказателства, че тя е изцяло под контрола на организацията. Открит остава въпросът какво става с тях, когато вече поради възраст и всякакви други причини, не могат да бъдат експлуатирани сексуално. Не мога да бъда категоричен, по-скоро не искам, но не съм ни най-малко оптимист по този въпрос. Трудно мога да си представя, че толкова знаещи за престъпленията на ДД хора могат да бъдат оставени живи. Изключително жестоките в прагматизма си американци не биха разрешили никакви невъзвръщаеми разходи за контрол на жените след тяхното пенсиониране. И на какви средства тези жени ще продължат живота си и ще прекарат старините си – те не могат да имат прилични спестявания и формално никога не са работили през живота си за да имат право на пенсии. А и техните собственици – ДД, контролират и търговията с човешки органи, която предоставя не по-малко доходоносно алтернативно тяхно използване като донори на човешки органи, разбира се след умъртвяване. Безпокойството ми расте във връзка с ковид пандемиите, които временно ограничиха спряха сексуалната експлуатация на робините. Но това, което със сигурност мога да твърдя е, че съвременните робини са лишени от възможността и правото някога да създадат семейство и оставят потомство.


  През 2012 година Международната Организация на Труда публикува втория си доклад за принудителния труд в света – както с цел стопанска, така и сексуална екслуатация. Цифрите са консервативни, т.е. занижени спрямо реалните, защото в отсъствието на надеждни национални статистики по въпроса (само 4 държави в света имат такива статистики) докладът е използвал методологията на „докладваните случаи“, които естествено са по-малко от реалните случаи. Критерият за „принудителен труд“ е невъзможността на жертвата да избегне принудителния труд – на практика става дума за робство. Авторите на доклада дипломатично работят не с национални, а с регионални данни – така всяко правителство може да твърди, че данните не се отнасят за неговата страна, а само за региона в който е тя. Съгласно въпросния доклад през 2012 година в света е имало 20,9 миллиона жертви на принудителен труд, а значи роби. 10% от тях са заети в държавния сектор (предполагам затворници), а 90% - в частния сектор. 22% от жертвите – 4,5 милиона души са използвани за сексуална експлоатация и явно това е приблизително официалния брой на съвременните сексроби по света, от които 98% са жени. В развитите европейски страни, включително и в страните от ЕС, където сме ние, статистиката показва 1,5 жертви на 1 000 души население. В първия доклад от 2005 година общото число на жертвите на принудителен труд в света е бил 12,3 милиона, но тъй като тя е получена по друга методология, директно сравнение на двете общи цифри от 2005 и 2012 години не отразява реалния ръст на броя на жертвите, но позволява да се заключи, че той е много висок. За развитите страни и ЕС членките цифрата през 2005 година е 553 000. Тогава България и Румъния още не са били в тази група, но предвид броя на населението им на общия фон на населението в региона това не променя значително тенденцията. Особеност на нашия регион е изключително високият процент на жертвите за сексуална експлуатация – 298 000 или над 50%! Числото на принудените към стопански труд за същата година е било 94 000, а тези с неопределена или смесена експлуатация – 161000. На практика реалният процент на сексуално експлоатираните роби е бил над 70%. Точно между двата доклада в ЕС се утвърждават робовладелските организации на вече изградените ДД, от които няма как да постъпят „докладвани случаи“ така че ръстът на робството в региона е още по-висок.. На база на цифрата 1,5 жертви на хиляда души население и на преценка на дела на източноевропейките в подрегионите и отделни страни на региона – например 100% за Източна Европа, 90% за Западна Европа, 20% за САЩ и Канада и т.н. получих ориентировъчната цифра за числото на сексробините от Източна Европа от 833 575 жертви. Ясно ми е, че както в Ямайка, така и в другите международни курортни центрове, където американците имат влияние, работят българки и други жени от страните-членки, че има такива жени и в Близкия Изток, но тях не съм включил в цифрата, защото нямам никакви данни. Алтернативно можем да приемем, че робите за сексуална експлуатация в региона са 70% (те са около тази цифра, а вероятно повече) и получаваме от 1,5 милиона цифрата 1,05 милиона. На фона на тази цифра числото на източноевропейките, което е около 79,4%, излиза напълно реалистично.

833 575 жертви от население от 97,7 милиона жители прави повече от 8,5 души на 1 000 жители население. Ако прибавим жертвите от централните робовладелчески организации на ДД, от Ямайка и другите екзотични курорти, от Близкия Изток ще получим не по-малко от 10 жертви на 1 000 души население! Това особено важи за България, чието население е засегнато по-тежко от робството поради симпатиите си към Русия в сравнение например с Полша. Тази статистика означава една жертва на 100 души население. Колко мислите са статистически младите жени в детеродна възраст от тези сто души у нас? Не повече от 10 – 15 с оглед на възрастовата ни структура. Това означава, че приблизително всяка десета млада жена в детеродна възраст никога няма да има потомство поради робството.

Междувременно ежегодният щатски доклад за търговията с хора от същата година – 2012, посочва като брой на жертвите на търговия с хора цифрата от 27 милиона човека, която аз намирам за по-реалистична, защото америанският доклад е много по-конкретен. Например за Швейцария докладът посочва, че не изпълнява минималните стандарти за защита на жертвите на търговия с хора и че в страната годишно се импортират 2 – 3 хиляди жени от Унгария, Румъния и България и из се питам дали унгарките от Лайпциг са сред тях. Официалната българска статистика от онзи период говори за 10 000 жени, занимаващи се с проституция (не робини), но само числото на българките в Германия е значително по-голямо от това, а основните им дестинации са Франция и Белгия.

Съвременното робство е резултат от установения в Източна Европа неоколониализъм и същевременно едно от неговите най-брутални проявления, което поради изключителната му доходност за неговите организатори – ДД, постоянно (с изключение на пандемийния период) увеличава своите мащаби. Покрай трагедията за много и все повече наши жени и на техните семейства съвременното робство означава тих геноцид за нашия народ, чиято численост постоянно, съгласно плана Ран, се свива. Тука става дума не само за прякото му демографство въздействие – че всяка десета млада жена не може да остави потомство заради него, но и това, че предвид на нарастващото търсене на бели робини западните колонизатори съзнателно поддържат и развиват бедността и разрухата в нашите страни. Робството и неговото развитие са доказателство, че Западът няма никакви реални намерения да стимулира нашето развитие, а че е заинтересован от царящите у нас бедност и разруха. Неоколониализмът и неговата рожба – съвременното робство, поставят под въпрос съществуванието на нашите страни, народи и на нашата цивилизация.

понеделник, 14 юни 2021 г.

Съвременното робство в България


Тази статия използва основно информация от моя статия, която публикувах на 6 юли 2013 година в немскоезичния ми блог sexsklaverei.blogspot.com.



След срещата ми със социалната работничка Кристел Бископ, на която тя с цел да отклони вниманието ми от робството в Лайпциг ми разказа, че Германия е разделена на зони според националността на секс робините, а по-скоро на експлуатиращите ги национални организации и ме посъветва да се ориентирам към Дрезден, където се “трудели“ много българки, аз не се съмнявах във верността на казаното от нея и въпреки, че продължих да се занимавам основно с робството на унгарките, насочих вниманието си и към България, още повече, че докато живях там някои неща, свързани с темата, ми бяха направили впечатление.

Ще започна разказа си с един случай, който има отношение към разказаното от мене за Лайпциг и който според мене е добро въведение в реалностите в България. На 25 май 2011 година благоевградският вестник “Струма“ публикува разказа на една 38-годишна жена, майка на 3 деца, която е била излъгана от сводника Георги Чемберов – Чемберо, че ѝ е намерил работа в ресторант в Хамбург, но след пристигането ѝ в града и взел документите и я принудил да проституира 40 дни първо в Хамбург, а след това в Лайпциг, като във втория град нейна обява е била качена на сайта erotik-leipzig.com т.е. тя е била принуждавана към проституция в едно от помещенията на вече познатия Ви немски сводник Йенс Котке. По думите ѝ българският сводник е прибирал 75% от заработеното от нея, но явно е имало и допълнителни удръжки (навярно разходи за живот и за път), защото от заработените за 40 дни 5000 евро тя се прибрала само със 600 от тях. Разказът на жената подтвърждава много неща, които аз тука вече разказах за унгарките в Лайпциг. Тя никъде не споменава немски сводник и твърди, че парите ѝ ги е вземал само българският сводник – подтвърждение на написаното от мене, че наемите за жилищата на унгарките и другите източноевропейки Котке събира авансово от техните сводници, които впоследствие прибират заработеното от жените и по този начин носят риска в случай, че някоя от тях не заработи наема си и заедно с това “отговорността“ жената да заработва достатъчно пари и за наем, и за тях и за себе си. Ако си спомняте, бях писал че при изпълнение на нормите си унгарките получават около 15% от заработеното от тях и случаят с въпросната жена не е много по различен. Тя по думите ѝ се е завърнала в България с 12% от заработеното от нея, което като процент може би е малко повече, но не много, от това което би останало в една унгарка след неизбежните разходи. Тази жена е била експлуатирана и може би принуждавана към проституция, но тя не е секс робиня - не принадлежи към робовладелска организация и за нея сводникът не плаща “наем“, следователно нейният наем в Лайпциг е бил 85 евро на денонощие. Ако предположим, че същите са били условията и в Хамбург (което е най-вероятно), то за 40 дни за нея е платен наем от 3400 евро, като разликата до 600 евро – 1000 евро са отишли предимно за сводника. Както виждате, жената основно е била експлуатирана от немците, но това е нещо, което тя няма как да знае.

Но за темата на тази статия много по-съществени са обстоятелствата около публикацията и съответните реакции. След завръщането си в България жената се е обърнала с оплакване в полицията, но явно реакциите там не са спечелили нейното доверие, поради което жената се е обърнала и към редакцията на вестник „Струма“ в отчаяно търсене на помощ. Пред нея тя е споделила своя страх за себе си и за трите си деца от сводника Чемберов, който постоянно я заплашвал с убийство. Явно както и Йенс Котке в Германия, българският сводник Георги Чемберов въобще не се страхува от закона, от българското правораздаване и правоохранителни органи и за съжаление, впечатлението ми е, че той няма причини да се страхува от тях. Рових се в интернет с неговото име и никъде в друг материал не срещнах неговото име – нито да се споменава разследване срещу него, нито да има съдебно дело или каквато и да е присъда или оправдаване. И най-важното – нито във вестник „Струма“, нито в друга медиа никога не се появи друг материал по случая. Явно моят познат журналист е бил прав, когато ми сподели, че в България на средствата за масова информация е забранено да пишат каквото и да било за съвременното робство. Ще споделя, че призовах немската прокуратура да разследва случая, но естествено не последва реакция. Всъщност единствената реакция, която мога да си представя от немската страна е да поиска случаят да бъде потулен и да не се разгласява повече. Този случай разкрива как една очевидно самотна майка с отговорност за три деца по всяка вероятност е принудена да проституира и без съмнение е експлуатирана с мълчаливото съгласие на немските и българските власти, от които не може да очаква и да получи каквото и да било помощ. Случаят дава възможност да се получи представа за мощта на търговците на хора в България, за мащаба на криминалния терор в страната и пълното безправие на обикновените хора.

На пръв поглед българските реалности са също толкова криминални, както и немските, но има една основна разлика. Могъщите „бащи“ на съвременното робство са решили да използват платежоспособността на населението на страни като Германия, Швейцария и Дания за развитието на тези страни като пазар за експлуатацията на съвременните роби, докато ролята на населението на България и другите бедни и обедняващи източноевропейски страни за тези „бащи“ е да служи като източник на роби. По тази причина докато криминалният терор в Германия е насочен главно към източноевропейските секс робини и към тези, които създават проблеми за организираната престъпност, то в България той е насочен против населението като цяло, поради което той е в несравнимо по-големи мащаби. Този терор беше особено масов през 90-те години и допринесе значително за ограбването и обедняването на населението и възникването и развитието на робството. Резултатът е, че днес България – най-бедната страна в ЕС заема челно място по число на проститутките и жертвите на търговия с хора на 1 000 жители. Няма официален техен регистър или надеждна статистика, но дори и официалната цифра – 10 000 жертви годишно е стряскаща за страна, чието население вече е под 7 милиона. В статията си “Die Neueste Statistik der Sklaverei“ (Най-новата статистика на робството) бях изчислил, че става дума за всяка десета млада жена. Още през 2007 година мои познати в България споделиха, че в селата и малките градчета в България броят на младите жени е значително по-малък от този на младите мъже и на практика младите жени там са рядкост. Обясниха го с това, че много млади жени проституират зад граница, но нито те, нито аз тогава осъзнавахме, че в голям процент от случаите става дума за робство.

Въпреки това търговията с хора отсъства напълно от политическите дебати в България и е една забранена тема в българската политика, по която политиците не си и правят труда да правят обещания. Съвсем логично, както вече споменах, темата е забранена и за средствата за масова информация. Има материали на тема проституция, в които думата се дава основно на сводници, описващи жертвите си като аморални, често сексуално извратени и работещи напълно доброволно с цел приспиване на общественото мнение. Така например един журналист, интервюиращ сводник, който доставя момичета във Франция, го пита приятелски дали бие момичетата си. Този отговаря, че много рядко прави това, защото много момичета искат да работят за него и ги е страх да не загубят работата си. За пръв път узнах за проститутки, които треперят за работата си, при положение че покупката на проститутка в Западна Европа струва около 5 000 евро.

В България търговията с хора и сводничеството са забранени, но няма закон за проституцията или каквото и да е регулиране на индустрията, което дава пълна свобода на действията на правоохранителните органи и тези, които ги контролират. От публикациите става ясно, че в София цялата индустрия се ръководи от няколко души и че всеки съдържател на публичен дом или плаща на стоящия над него или директно на полицията, като основните парични потоци стигат до полицията, а оттам до тези, които я контролират. Епизодичните хайки в публични домове се обясняват с неплащане от страна на съответния собственик. Сводници разказват за това, как са плащали пари за жени за да работят за тях и че тези жени са можели да си тръгнат само след като са се разплатили с тях.

Но има и по-тежки случаи. През лятото на 2001 година бях в командировка в Бургас и на обратния път за София взех двама служители на предприятието, което посетих, които бяха от Пазарджик и искаха да изкарат края на седмицата в своя град. При приближаването ми до Пловдив те ме посъветваха да мина през старото шосе между Пловдив и Пазарджик. Там те ми показаха повече от 50 момичета на видима възраст 14 – 16 години, които чакаха клиенти измежду пътуващите. Обясниха ми, че след като са работили целия ден на шосето в студ и пек, в дъжд и суша, тези деца вечер продължават да работят като момичета на повикване и посещават клиентите си в жилищата им. Разбира се, всичко това ставаше със знанието и съгласието на властите и докато пътувахме не видяхме нито една полицейска кола.

Българската полиция по онова време наброяваше около 60 000 души (около два пъти повече от армията) при население от около 7 млн души и въпреки това организираната престъпност (ОП) в страната е всемогъща. Това определено не би било факт, ако полицията се занимаваше със защитата на закона и на гражданите. Но когато оперативното ръководство на ОП и на робството в Германия и другите робски пазари на Запад се осъществява от правоохранителните органи, кой мислите че изпълнява тази функция в страните достовчици на робини като България? Правоохранителните органи разбира се. Кой друг може да бъде делови партньор на западните правоохранителни органи в тежките престъпления около робството? Нека напомня, че точно тези органи максимално бързо и неофициално представиха на БКА исканата от немската служба информация за мене с цел моето неутрализиране. Както и в Германия, основните фигури на организираната престъпност се водят „информатори“ (или „агенти“) на правоохранителите органи и по тази схема се осъществяват контактите между тях, в рамките на които се предават информации, инструкции и парични средства.

Не е тайна и може да се прочете и в българската преса, че правоохранителните органи (в частност ГДБОП) на практика се грижи за безпроблемните доставки на наркотици. Но колко голяма е вероятността тези органи да се грижат и за безпроблемното поробване на български момичета и доставката им на пазарите на робството на Запад? Отговор на този въпрос дава случаят с убийството на Мирослава от Перник, при който след два месеца бездействие споменатата ГДБОП, проведе светкавично „разследване“, набеди двама мъже, които са нямали нищо общо с каквото и да било убийство, като извършители на убийството на момичето и уби ключов свидетел по случая. Ще разкажа по-обстойно за този случай, защото той е показателен и за жестокостта на престъплението търговия с хора, и за участието на институциите в това престъпление, за един от способите за поробване на безброй много млади българки и за нивото на участие на държавата в него.

Жертвата Мирослава от Перник е изявена съзтезателка по бойното изкуство таекуондо и е отвлечена на 7 ноември 2011 година след тренировка, по-малко от месец преди да стане пълнолетна. След отвличането момичето се обажда на сестра си и я уведомява, че е отвлечена и че в отвличането ѝ има замесени полицаи. По-късно сестрата получава СМС с искане на откуп и с указания къде има оставен плик с инструкции. От вечерта на отвличането майката и сестрата на Мирослава почват да търсят съдействието на полиция и прокуратура, които около два месеца не предприемат нищо, твърдейки без никакви основания, че няма отвличане, а бягство на Мирослава от дома ѝ и че най-вероятно тя пие коктейли някъде в Германия и това при положение, че документите за самоличност, включително и паспортът ѝ, са останали в жилището ѝ със себе си тя не е имала пари. Това противозаконно (всеки сигнал за отвличане, както и за всяко друго престъпление следва да бъде разследван), нагло и безотговорно поведение на правоохранителните органи предизвиква вълнение сред жителите на града, което принуждава властите да предприемат нещо с цел да успокоят обществеността. След повече от два месеца става известно, че докато самият началник на ГДБОП Станимир Флоров публично е заявявал, че става дума за бягство, а не за отвличане, а ръководителят на териториалното звено за БОП в Перник е заявил на сестрата на Мирослава (която по собствените ѝ думи е прекарала по-голямата част от времето от отвличането до намирането на тялото на жертвата на скамейката пред полицията в напразно очакване да даде показания), да си вземе пистолет и сама да търси сестра си, в ГДБОП повече от два месеца неуморно са работили по случая и през януари установяват самоличностите на двамата убийци -като такива те посочват Стойчо Стоев – Чочо и Марио Любенов – Заека (прякор не много подходчщ за убиец), и намират тялото на убитата Мирослава. Като причина за отвличането се посочва получаване на откуп от богатия приятел на по-голямата ѝ сестра. Според ГДБОП първият набедените прави пълни самопризнания, но по време на обиск на жилището му в присъствието на трима служители на службата с белезници на ръцете отваря шкаф с три ключа, взима собствения си пистолет и се самоубива. След няколко години другият набеден е осъден на 25 години затвор, които след това стават 28.

  Напълно съм съгласен с думите на сестрата на Мирослава, че с изключение на смъртта всичко друго в този случай е фарс. Несъгласие със заключенията на правоохранителните органи изразява и Алтернативната парламентарна комисия по този случай, която освен това поставя въпроси (на нея противозаконно са и отказвали искани от нея информации по случая), на които и до днес никой не е отговорил. Ще се опитам да бъда максимално кратък и изчерпателен и затова ще разделя коментарите си на Твърдения, Аргументи и Пояснения. За същата цел ще се позовавам на доклада на Алтернативната парламентарна комисия (АПК) без да описвам детайли, тъй като той може да бъде намерен в Интернет.


Твърдение 1. Мирослава е била отвлечена не за откуп, а за да бъде експлуатирана като бяла робиня зад граница


Аргумент 1 Още АПК отказва да приеме версията на разследващите, че Мирослава е отвлечена за откуп. Аргументите ѝ са напълно основателни – абсурд е да се иска откуп от 250 000 евро за лице, с което изнудваният няма никаква кръвна и дори особено близка връзка, и при отвличане за откуп жертвата не се убива преди изнудваният да е взел отношение към исканото от него, още повече че при готовност за плащане той като правило иска доказателство, че жертвата още е жива.

Аргумент 2. Доказано соченият за участник в престъпленията и после убит Стойчо Стоев е казал на майката на Мирослава, че отвличането на дъщеря и не е за пари (за откуп). Съгласете се, че няма никаква логика похитилият дъщерята с цел откуп да демотивира майката да търси пари за откупа, който той самият очаква да получи.

Аргумент 3. Според описанията двамата набедени са твърде интелигентни, за да си помислят, че приятелят на сестрата би дал 250 000 евро за Мирослава, още повече че са го познавали и са били в течение на отношенията, които в момента на отвличането не са били особено активни.

Аргумент 4. Знанието от Мирослава на някакви крайно неудобни обстоятелства, както допуска член на АПК (а вероятността 17-годишна ученичка от Перник от обикновено семейство да знае неща, които да изплашат ГДБОП е минимална) не може да бъде причина за отвличането ѝ, защото в такъв случай тя щеше да бъде направо убита.

Пояснение. Всеизвестно е, че колкото по-малко е контактът с жертвата, толкова по-малка е вероятността да останат следи. Отвличането е много трудно за извършване престъпление, изискващо и ресурси и много професионализъм и се извършва само когато жертвата трябва да остане жива, поне за известно време.

Аргумент 5. Похитителите изобщо не са се свързали с човека, разполагащ с парите за откупа, т.е. с реално изнудвания, а това те би трябвало задължително да направят за да няма съмнение последният, че има отвличане и че от него зависи животът на жертвата. В случая контакта с него е бил наложителен и поради голямата разлика в социалния и имуществен статут на двете семейства.

Аргумент 6. Похитителите са дали на Мирослава възможността да говори със сестра си с цел да прикрие, че има отвличане, което е практиката при отвличане на жени за бели робини и въпреки, че момичето е говорило противоположното на инструкциите при обаждането до сестра си то изобщо не споменава за откуп, а само това, че е отвлечена и че има замесени полицаи.

Пояснение. При отвличане за откуп обаждането се прави винаги от похитител, който представя ситуацията и условията, а на жертвата евентуално се дава за кратко думата за емоционално въздействие върху близките и колкото да се убедят, че е жива. Самият разговор никога не се провежда от жертвата и защото тя е в стрес и не е в състояние да го проведе, и защото в близките може да остане съмнение дали има отвличане. Обратно, след отвличането на момиче за бяла робиня първата работа на похитителите е да предотвратят нежелани реакции от семейството, за което те доколкото е възможно успокояват жертвата и я убеждават да се обади на семейството и да им каже, че с приятели са решили да заминат в чужбина, така че да не се безпокоят и че след време ще им се обади. Представете си какво би станало ако при всеки случай на отвличане семейството алармира, полицията не реагира и както в случая с Мирослава обществеността започва да негодува. В тези случаи става дума за много по-кратък и лесен разговор, който дори и жертвата в стрес може повече или по-малко убедително да проведе. Естествено, към момента на контакта тя още не знае за какво е отвлечена, а само че отвлеклите я имат големи планове за нея. Забележете, че в отговор на сигналите на семейството и полицаи, и прокурор и всички по веригата казват това, което момичето е трябвало да каже само – че ще е в чужбина – в случая в Германия, за по-добър живот. И естествено, сигналите не водят до никакви реакции от страна на полиция и прокуратура. Точно обратното – на следващия ден след подаването на първия сигнал полицията изпраща до БНР дезинформация, че най-вероятно става дума за инсценирано от жертвата отвличане. Не се съмнявайте, че всеки полицай и магистрат, към който семейството се е обръщало, или е знаел предварително за отвличането и неговата цел или е знаел кого да попита за това. Това обяснява и еднаквата им първоначална реакция. А след това просто отказват всякакви контакти със семейството. АПК в своя доклад характеризира действията на полицията и прокуратурата в Перник като „недопустима пасивност и отклоняване от служебните задължения“.

Аргумент 7. Именно отвличането на Мирослава за „бяла робиня“ обяснява необичайната активност на ГДБОП след като Стоев отива да даде показания по случая – става дума за система за систематично поробване на млади жени от цялата страна, с цел изпращането им като бели робини на Запад, която трябва да бъде защитена, още повече, че зад нея стоят американците, които държат на къса каишка българските служби. Забележете, че в този случай полицията прикрива в еднаква степен и целите (характера) на отвличането, и неговите извършители.


Твърдение 2. Мирослава е убита за това, че вместо да прикрие отвличането си, е уведомила сестра си за него и най-вече е споменала за замесени полицаи.


Пояснения. Напълно безсмислено е похитителите да са дали телефона на Мирослава, за да каже това, което е казала. Че го е казала въпреки дадените и инструкции личи от факта, че е успяла набързо да каже едно – две изречения, явно докато ѝ изтръгнат телефона. Първоначално опознах робството в Германия, където полицаите дори и в извършването на престъпления са дисциплинирани и зная отлично, както вече писах, че полицаите, замесени в търговията с жени, никога не контактуват директно с жертвите, а когато ползват услугите им в личного си качество, последните научават единствено, че човекът е важен и трябва да остане доволен. Българските полицаи като цяло обаче не са дисциплинирани и това, съдейки по някои материали в пресата, е особено валидно за полицията в Перник. Полицаите, които Мирослава е видяла или чула след отвличането си, са извършили много грубо нарушение на правилата на съвременното робство с присъствието си при отвлечената. По тези правила (а правилата на съвременното робство се диктуват от американците и са универсални) ако съвременна робиня стане свидетел на участие на полицаи в това робство, трябва да бъде убита, дори и ако не предприема нищо за разпространение на информацията, да не говорим ако тя проговори, както е направила Мирослава. Ще уточня – Мирослава, както и всяка отвлечена за бяла робиня жена, има статута на робиня от самото отвличане, защото след него има само две опции – или да умре или да стане робиня. След казаното на сестра ѝ, убийството на Мирослава е било неизбежно. В немския си блог съм описал и други подобни случаи. И другите момичета са били умъртвени по същия начин, по който е убита Мирослава.


Твърдение 3. Стойчо Стоев – Чочо не се е самоубил, а е бил „самоубит“, т.е. убит.


Аргумент 1. По ръцете на Стоев няма открит нагар, а значи ръката, натиснала спусъка за фаталния изстрел не е била негова.

Пояснение. Посочих само един аргумент, защото той е напълно достатъчен, но за други цели ще спомена още два – Стоев, с или без белезници е нямало как незабелязано от присъстващите трима служители на ГДБОП да отключи трите врати на своята каса с оръжие с три различни ключа и е било невъзможно, при положение че е бил с белезници (както твърдят антимафиотите) да се простреля в слепоочието със законния си пистолет „Глог“ поради големите габарити на оръжието. Нагар е открит само по ръцете на присъствалия шеф на сектор „Терор“ на ГДБОП Валентин Цоновски и по белезниците на Стоев. По въпроса в доклада на АПК четем „Обективният резултат от намесата на ГДБОП в разследването е загубата на Стоев като ключов свидетел за разкриване на истината. С тази загуба е създадена и предпоставка обществото никога да не научи истината за това престъпление. Това обстоятелство хвърля подозрение върху МВР, че не е заинтересовано да бъде разкрита истината за отвличането и смъртта на Мирослава“. Стоев е погребан от близките си по-малко от 24 часа след трагедията – те са били буквално помолени да приберат тялото му. Не е ясно дали е извършена пълна и качествена аутопсия на трупа му. Делото за смъртта му приключва за месеци, като малкото действия извършени по него, са извършени „на педал“. Всички молби и жалби на близките на убития за подновяване на разследването са отклонени.


Твърдение 4. Стоев е убит заради показанията, които е дал и които по всяка вероятност е отказал да промени, като тези показания са били крайно неудобни за ГДБОП, нямат нищо общо със самопризнания за собствено участие и явно посочват причините за отвличането и убийството и подтвърждават последните думи на Мирослава за замесени в отвличането и полицаи.


Пояснение. Позовавайки се на три свои източника, АПК твърди, че Стоев е бил сътрудник на териториалното звено на БОП в Перник и задачата му била да докладва за един от босовете на местната организирана престъпност. Майката на Мирослава (той е бил близък със семейството) го описва като „интелигентен, разумен, човек, който знае какво прави“.

Аргумент 1. Ако Стоев в съответствие с официалната версия беше направил самопризнания, нямаше да има нужда да бъде убиван и щеше да получи по-мека присъда заради направените самопризнания. Самопризнания е можел да направи и в Перник и не е имало нужда за тях да ходи до София. Относно „самопризнанията“ на Стоев използвани в процеса срещу него, Любенов в първото си интервю от затвора заявява, че няма нищо общо с отвличането и убийството на Мирослава и че се е признал за виновен пред съда за да облекчи участта си, и призовава медиите да разгледат показанията на Стоев и твърди, че те са „менте“, защото Чочо е използвал други изразни средства и речник и няма как да е написал тези показания. Любенов заявява, че полицията му е оказвала натиск и е бил бит от полицаи. Същото за показанията на Стоев твърди и неговият баща. Мисля, че след и във връзка с това интервю присъдата на Любенов беше променена от 25 на 28 години и оттогава осъденият редовно признава вината си ис цел смекчаване на присъдата също така редовно се разкайва.

Аргумент 2. Часове преди да отиде да дава показания пред свои близки и пред близки на семейството на Мирослава Стоев се кара по телефона с брата на местен подземен бос и го заплашва, че ще каже кой е виновен.

Аргумент 3. Бидейки сътрудник на териториалното звено на БОП в Перник Стоев не отива да даде показания пред тези, на които е сътрудник (спомнете си какво неговият началник е говорил на сестрата на Мирослава), а пред централната служба в София (близките му твърдят, че се е свързал с тогавашния началник на сектор „Отвличания“ в ГДБОП) и това е ключов момент за оценката на неговата роля в случая. Това може да значи само едно – че е знаел, че има замесени местни полицаи, поради което е считал безполезно и опасно да прави разкрития в Перник. Пояснение. Стоев е направил същото, което аз навремето направих в Германия – знаейки, че местната полицейска структура има съучастие в престъплението, той се е обърнал към централната служба, тъй като най-малко не е имал друг избор, ако е решил да действа. И двамата стигнахме до ситуация, обръщайки се на по-високо място да попаднем на по-старши, а следователно по-опасни бандити, но докато в моя случай имаше две напълно неформални срещи, за които до първата ми публикация в архивите на БКА нямаше и ред, Стоев е изненадал бандитите от ГДБОП и се е явил на документиран разпит, следите от който е трябвало на всяка цена да бъдат заличени, но това е имало смисъл само ако далият крайно неудобните показания бъде елиминиран завинаги и то преди да общува отново с хора извън службите, а значи веднага.

Аргумент 4. Официалната версия – че Стоев е направил самопризнания, посочващи него и Любенов като извършител, поражда въпросите, защо тези самопризнания не са направени и пред съдия, така че да имат юридическа сила, и защо той не е задържан с прокурорско постановление, а с полицейска заповед за 24 часа. Подчертавам, че МВР е отказало да предостави на АПК самоличностите на служителите, пред които Стоев е направил „самопризнания“. Подчертавам също така, че докладът на АПК вместо „самопризнания“ използва думата „разкрития“, а двамата набедени описва като „сочените сега за извършители“.

Аргумент 5. Приемам за достоверна версията на в-к „Параграф“, според която Стоев изобщо не е задържан официално приживе, а версията за самопризнания и арестуване е реализирана след убийството му, за да остане като формален съизвършител на престъпленията и за да се представи убедителен мотив за представеното като самоубийство негово убийство. Пояснение. Факт е, че МВР е отказало да предостави документите за задържането на Стоев на АПК. Според източници на вестника въпросните документи са изготвени чак след смъртта му – със задна дата и според същите източници това може да бъде установено при проверка в електронната система на МВР. Близки на Стоев, видели представените им попълнени бланки за отказ от адвокат и от правото си да контактува с близките, са категорични, че почеркът не е на Стоев, но графологична експертиза така и не е направена. Истината е, че свидетелствата за оригиналните разкрития на Стоев след убийстовото му са напълно унищожени. Според вестника, при влизането на Стоев в жилището присъствалите там журналисти не са забелязали белезници на ръцете му, както твърди полицията. Тази версия обяснява, защо нагар е открит не на ръцете, а само по белезниците на Стоев – те са му били поставени след фаталния изстрел, а значи след смъртта му. Ако проследите многочислените недопустими нарушения при така наречения „обиск“ на жилището на Стоев, подробно описани в доклада на АПК следва да отчетете, че Стоев е нямал основания да възприеме посещението на жилището му като официален обиск.

Аргумент 6. Първоначално ГДБОП са положили усилия да „убедят“ Стоев да промени показанията си и да поеме вина за престъпленията и предви на неотстъпчивостта му са пристъпили към неговата екзекуция. Пояснение. Бащата на Стоев споделя, че когато е вземал тялото на сина си от моргата (то е било в дрехи) му е направило впечатление, че дясната му ръка е с петна и е посиняла. Някои от виделите Стоев при влизането за обиск твърдят, че е имал счупени пръсти. Пред някои от тях той е подхвърлил, че искат да му припишат нещо. Не случайно не е правена пълна аутопсия на тялото му и МВР крие самоличността на участвалите в разпита служители.


Твърдение 5. Стоев и Любенов не са извършителите на отвличането и убийството на Мирослава


Пояснение. Аргументите за предишното ми твърдение са аргументи в полза и на това ми твърдение. Тука ще посоча само допълнителните аргументи.

Аргумент 1. Върху плика и листа в него с указанията за семейството на Мирослава за откупа са намерени пръстови отпечатъци, които не са нито на Стоев, нито на Любенов, а на трето лице. За тези отпечатъци споменава и анкетната комисия и адвокатката на Марио, като става ясно, че идентичността на въпросното лице е установена, но срещу него не са предприети никакви действия – още едно обстоятелство, говорещо за съпричастността на правоохранителните органи към престъпленията.

Пояснение. Горният аргумент сам по себе си не отхвърля възможността двамата набедени да бъдат сред извършителите. Тогава обаче стои въпросът защо никой от двамата, според полицията, не е посочил други участници – обикновено изправени пред тежки присъди престъпниците разкриват своите съучастници за да разредят вината си и да получат смекчени присъди.

Аргумент 2. Нямам съмнение във верността на казаното от сестрата на Мирослава относно замесването на полицаи в отвличането. Но естествено в отвличането основно са участвали хора от организираната престъпност под ръководството на тези полицаи. Запомнете, че в България, както и в Германия и навсякъде в Европа и Северна Америка организираната престъпност е подчинена и на практика се ръководи от правоохранителните органи, а не обратното, както се опитват да внушат медиите и престъпниците не подкупват полицаи, а се „отчитат“ пред тях. Представяте ли си какъв риск и каква лудост е за полицията да освети въпросните криминали, да ги предаде на прокуратурата, после на съда и да ги остави в затвора за десетилетия? Къде е гаранцията, че те няма да проговорят и при определено обстоятелства това да има последствия за полицаите и тези над тях? Азбучна истина е, че такива криминали не се осветяват, не се изпращат в затвор, а ако станат неудобни, те просто се екзекутират. Определено и Стоев и Любенов не са били сред извършителите. Стоев е екзекутиран, но защото се е добрал до истината. Ако беше участник, той нямаше да има мотиви доброволно да се яви да дава показания и прави самопризнания. Необходимите грешници като правило никога не са сред извършителите и дори не знаят истината, а ако я знаят и особено ако държат на нея, свършват като Стоев.

Аргумент 3. Треньорът на Мирослава, който познава и двамата набедени за убийството ѝ твърди, че е невъзможно те двамата да са я обезвредили. В някои материали се посочва, че Мирослава е правила успешни спаринги с мъже и че се е занимавала и с ММА. Отвличането е станало не в затворено помещение, а в открита местност, в която изненади не може да има. Убеден съм, че както при всяко успешно отвличане броят на похитителите и тяхната ефективност са били достатъчни Мирослава въпреки уменията ѝ да бъде безпомощна.

Аргумент 4. Споменатите думи на Стоев към майката на Мирослава, че отвличането не е за пари, говорят не само, че Стоев не е участвал в отвличане за откуп, но че изобщо не е в екипа на похитителите – както казах след взимането на решението за убийството на Мирослава този екип разиграва точно тази версия, а Стоев я отхвърля пред майката.

Пояснение. Премахването на ключов свидетел не е единственият резултат от убийството на Стоев. Това убийство демонстрира на другия обвинен – Любенов, че дилемата пред него е да последва Стоев или да направи „самопризнания“ и да лежи дълги години в затвора за нещо, което не е извършил и той избира второто. Той сам признава за побои, не изключвам с него да е „обсъждана“ сигурността на семейството му, включително и на малкото му дете. Едно от най-еднозначните доказателства за престъпната роля на правоохранителните органи в случая „Мирослава“ са техните многобройни противозаконни откази да представят исканите им от АПК по случая информации. Ако тези органи си бяха свършили работата по случая и бяха чисти по него, нямаше да има необходимост да отказват информации. Случаят илюстрира отлично политическата поддръжка за покровителството на престъпленията от страна на правоохранителните органи. „Вината за политическата закрила на незаконните действия на висши служители на МВР е на вътрешния министър Цветан Цветанов“ посочва докладът на АПК и добавя: „Проверката на Комисията е възпрепятствана от управляващите в Министерския Съвет и Народното Събрание и в него се включиха всички политици на ръководни нива в ГЕРБ“. Ще добавя, че (без)действията, на правоохранителните органи, включително и техните правонарушения, в този случай намериха пълна поддръжка и от лидера на ГЕРБ и тогавашен министър-председател Бойко Борисов, който публично даде висока оценка на работата им по случая и с привичната му наглост призова семейството на жертвата да се извини на полицията за отправените в неин адрес обвинения. Отделно фактът, че всички политици на ГЕРБ са се включили във възпрепятстването на работата на АПК, означава че те са направили това по поръчка на шефа им, направил ги депутати, министри и т.н. за да продъжат да получават постове и облаги. Подчертавам, че в случая не става дума само за политическа поддръжка, а за политическо ръководство на полицейските престъпления. Може ли например полицай да убие свидетел в присъствието на двама свои колеги в апартамент, пред който има няколко души, а долу има цяла тълпа, ако няма инструкции за това отгоре и не са му гарантирани безнаказаност и компенсации?

Няма местен криминален бос, заради когото министър-председателят и министърът на вътрешните работи ще се включат в прикриването на престъпления. Става дума за нещо много по-важно, и то в случая е защитата на един кървав неоколониален данък, плащан от най-онеправданите слоеве на населението – предоставянето на бели робини на пазарите на нашите владетели от Запад. Не случайно този случай, както и други подобни, нямаше никакъв отзвук там.

Случаят „Мирослава“ разкрива, как след полицията и бопаджиите, контролирани от изпълнителната власт, в покриването на престъпленията се включват и уж независимите магистрати – прокуратурата, която приема абсурдната полицейска версия и съдът, който осъжда човек за престъпление, което не е извършил, единствено на основата на „самопризнания“. Отвличането все пак не е основният способ за поробване на млади жени. Най-често става дума за дъщери от задлъжнели към криминалните групировки семейства, използва се лишаването на набелязаната жертва от достъп до нормална работа (за това ще пиша по-късно в този блог), понякога и на естествено появила се беизходица и т.н. Така или иначе, случаят илюстрира, че за новите робовладелци, животът на техните робини няма никаква стойност. До това заключение стигнах още когато научих, че унгарките са заставяни да предоставят секс без кондом.

Случаят „Мирослава“ има много трагични сходства със случая със сестрите Белнейски от 2006 година. В него има две убити момичета и не един, а петима ликвидирани свидетели (водят убити четирима, а петият се води „изчезнал“ само защото не са намерили трупа му). Считам, че и този случай е свързан с търговията с жени, но тъй като не съм запознат обстойно с него, не мога да твърдя, че той е свързан с новото робство, но и в него истинските извършители са прикрити и вместо тях е набеден един единствен човек – Лазар Колев. Съгласете се, че заради един дребен престъпник, какъвто е набеденият и осъден по делото, никой няма да екзекутира пет души, между които и професор по патоанатомия. Стоящите зад убийствата на петимата свидетели са били детайлно запознати с хода на разследването и без съмнение правоохранителните органи имат участие в тях. Но и в този случай абсурдната версия на полицията намира пълна подкрепа и от прокуратурата и от съда – все пак за успокояването на общественността е трябвало да бъде осигурен необходимият грешник – като правило не с чисто съдебно минало за повече достоверност.


Почти 500 години ние българите сме съумели да се запазим от многочислените турски криминални банди – като християнско население почти през цялото време на робството ние не сме имали право на правосъдие, но днес сме наистина беззащитни пред криминалния държавен апарат, създадената и ръководена от него организирана престъпност и стоящите зад тях външни фактори.


Централната българска робовладелческа организация, аналогична на унгарската, не е химера за мене. С тази организация на практика имах среща по време на командировка на Пловдивския панаир в края на 90-те години. Бяхме настанени в един от елитните хотели на Пловдив и вечерта трябваше да се съберем във фоайето за да отидем на вечеря в града. Докато чакахме, колегите ми и аз забелязахме около 30 - 40 много красиви и на практика полуголи момичета, които явно получаваха инструктаж от някакъв млад мъж. Това, което най-много ме впечатли обаче, беше тяхната дисциплина. Всяка от тях, след като получеше своите указания, моментално ставаше и се отправяше някъде. Бяха напрегнати, вниманието им бе насочено изцяло към това, което говореше мъжа, нямаше никакви разговори помежду им. Не бях виждал такава дисциплина и в армията и се питах, как и с какви методи тя е наложена. Само след няколко месеца прочетох във вестниците, че „диспечерът“ на проститутките във въпросния хотел – така явно наричаха инструктиращия момичетата млад мъж, е убит. Явно началниците му, недоволни за нещо от него, го бяха пенсионирали по техния своеобразен начин. За случая си спомних години по-късно в Лайпциг, когато Лили обясни неявяването си в Лайпциг през цялото лято с това, че е работила на Балатон – курортния център на Унгария. Явно момичетата, които бяхме видели в пловдивския хотел, са намирали се в отпуск в България бели робини, мобилизирани да обслужат платежоспособните участници в панаира.

Информациите за нашите бели робини в чужбина са оскъдни, но трагични. На Запад държавните институции и „свободните“ медии се грижат да не излиза никаква информация за реалната ситуация на белите робини. Но такава понякога се появява за по-периферни, но с по-лоша репутация робски пазари като например американския протекторат Косово, в който войските на KFOR с тяхната платежоспособност дават основен принос за развитието на робството в района. Преди години се появи съобщение, че българка е била тежко ранена при експлозия в Косово. Оказа се, че става дума за наша робиня, собственост на косовски сводник, която е била взривена от негов конкурент с цел да повреди човешката му стока. Повече нищо не се появи в нашата преса по случая (точно както в случая с който започнах тази статия) и естествено българските власти не си направиха труда нито да се заемат със случая, нито да проучат ситуацията на немалкото българки, намиращи се по онова време в Косово. Не изключвам жената след инцидента да е била умъртвена, зашото лечението и би било скъпо, а след сериозното си раняване тя никога няма да може да заработва пари за сводника си.

Преди около 10 години се появи разказ на жена, видяла в албански затвори много млади жени с иззети органи от Източна Европа, между които и много българки. Единствената реакция на българските власти по този повод беше едно заявление на външното ни министерство, че дипломатическите ни представителства в Тирана и Прищина не са получавали такава информация. Никакво разследване на информацията, пълно безразличие към съдбата и живота на обикновените български граждани. Забележете, че споменатите жертви са млади жени, което загатва, че жертви на търговията с човешки органи стават предимно жертви на търговията с жени – явно бивши бели робини, които поради по-нареднала възраст или други обстоятелства не могат да бъдат повече експлуатирани като такива. Ще забележа, че докладът на швейцарския евродепутат Дик Марти (Dick Marti) за търговията с човешки органи в Косово, недвусмислено посочва, че трафикът на органи и трафикът на жени често използват едни и съши канали и извършители. Именно Марти (бивш прокурор) посочи в този доклад албанския премиер Хашим Тачи като основна фигура в тези престъпления и днес той най-после е подсъдим по тях в Хага.

В Куба местен журналист ми сподели информация, че български бели робини се трудят в Ямайка – явно новото робство процъфтяваше из цялата необятна американска империя. Скоро след връщането ми в Канада от Германия с мене пожела да разговаря мой съученик от основното училище, с когото не се бяхме чували и виждали от далечната 1974 година. Нямам представа как е стигнал до телефона на майка ми – със съучениците ми от това училище не поддържам контакти, но естествено с радост се отзовах и разговаряхме по телефона. Оказа се, че след промените е работил в ГДБОП, от където вече се е пенсионирал. Сам насочи разговора по темата на моите блогове, при положение че само няколко души от България бяха посещавали блоговете ми на немски, руски или английски езици и не остави в мене съмнение, че ми се обажда по поръчка на бившите си колеги и че особено след измъкването ми от лапите на немската машина за съдебен терор последните са притеснени от написаното от мене за робството в България и за Мирослава и имаше защо.

И ако участието на западноевропейските институции в търговията с хора не би трябвало да бъде изненада – в случая с Германия нейните правоохранителни органи тайно и за огромни пари правят това, което при Хитлер СС и Вермахта вършеха открито с млади жени от окупираните държави в Източна Европа за да подобрят живота на своите войници и за да предотвратят изнасилванията от тях на жени от окупираните Западна и Северна Европа (и тогава и сега на изнасилване и на принудителна проституция са подлежали единствено източноевропейките), а други западноевропейски държави и до днес се гордеят със своето колониално минало или пък са участвали в търговията с роби от Африка (африканските роби са били доставяни в Америка и продавани там на местните плантатори от европейци), то участието на унгарските, българските и други източноевропейски държавни институции в търговията с хора, в случая с техни собствени граждани е феномен, който трябва да бъде обяснен и това ще направя в следващата си публикация.

Релностите и репресиите в моя живот

В тази глава искам да разкажа за някои аспекти и моменти от моя живот, които според мене много добре онагледяват същността и спецификата н...